В душата на народа, в скрижалите на българския дух, в паметта на кръвта българска, гори жаравата на деня Трети март.
Той е ден на славата и подвига, на честта и достойнството, на благородството и самопожертвувателността. Ден на пролятата кръв за брата от брата – безкористна, топла и чиста.
Трети март е ден на живите и мъртвите българи и руси. На живите, защото имат великата длъжност да пренесат през живожарицата на годините огъня на най-неизтребимото българско чувство: освен България, и наравно с нея, да обичат честно и открито братска Русия.
Той е ден и на мъртвите, защото техният подвиг е онази надстройка във фундамента на живота ни, която увенчава като гранитен венец един връх на славата и безсмъртието под православните небеса на Русия и България.
За този ден от София до Москва, от Шипка до Сахалин бият камбаните на признателността и истината. И техният звън смразява езиците на жалките солисти и хористи на лъжата и омразата, на подлеците и учителите по брадварска етика и наемнически позор.
Този камбанен звън е противоотровата за всяка българска душа и основанието за неумиращата надежда. Той е увереността, че и реката на историята, която неуморно тече и сякаш завинаги отделя българи от руси, е безсилна да скъса хилядолетния мост между бреговете на духовността. Че вихрушките и виелиците на всевъзможни козни и омрази не могат да затрупат пътя към другия бряг. Че Бог е справедлив и добър и ще бъде чут гласът на брата, чезнещ в калта и нищетата на натрапения му чужд живот. Защото не може да бъде угасен пламъкът на Паисий, носен от опълченци и гренадири през Шипченските усои и Шейновските снегове. И защото винаги ще се намерят глави, готови да счупят изкуствените ледове и да размразят извора на живия живот. В името на свободата – на живи и мъртви, на мъртви и живи...
И съвременните конкистадори, надянали маски на ангели, знаят това. С усукани лъстиви слова и сърца, безчувствени като мелнични камъни, те бързат да замесят брашното на неблагодарността, горчивия хляб на българското настояще и бъдеще. Под рапидните зъби на чудовищни дървояди днес стенат иконостаси и ипостаси на цяла една православна цивилизация. Под остриетата на научни рендета и секири падат в талаша и треските събития и факти, завети и предания, фрески и приписки, скрижали и свяст. И като омълнено дърво, като ориентир в топографската карта на небесата, над хребета на времето се въздига историята на два бора, ред по редом расли. На два неразделни народа с души като московски камбани и сърца като каменната твърд на Балкана.
Те имат своя Трети март, една неразрушима крепост на кръвта, паметта и подвига, ден, роден от съпричастието и саможертвата.
На този ден глас извисяват певците, гърмят трелите на музикантите, поетите декламират балади и пишат молитви за мъртви и живи, за упокой и слава!
И под православните небеса, с размаха на ангелски крила, божествената литургия въздига паметта на вековете. Благословът на благодарноста - като дъга над реката на историята - прехвърля мост между минали и настоящи поколения на българи и руси, на руси и българи. Никой не може да ни отнеме Трети март! Като несменна стража над него бдят и Шипка, и Шейново, Плевен и Стара Загора. Ехти страшният вик на децата бурливи на България от Сливница до Одрин, от Булаир до Дойран, от Тутракан до Завоя на Черна.
България ражда и възражда този ден и като православна камбана гърми в живота на цял един народ родилният вик на свободата:
Братцы, Бог с нами! Вперед!