„Ех, какъв сладък занаят е земеделието”
Антоан дьо Сент Екзюпери
Ст. н.с. Въто Христов е роден в с. Горна Бешовица, Врачанско. По професия е зооинженер и работи трийсет и осем години в системата на земеделието – като наука и като производствена дейност. Доц. Въто Христов е бил председател и на Съюза на пчеларите в България, занимава се с обществена дейност в различни сфери, към днешна дата е член на гражданската организация Клуб на аграрниците социалисти.
Преди да се заеме с някаква дейност, човек трябва първо да е сит. Трудно могат да се изброят стоките – плод на земята, на хранителната промишленост и трудещите се хора в тези отрасли, до които се докосваме по няколко пъти на ден.
В България земята със селскостопанско предназначение възлиза на 54,8 млн. дка, което представлява 49,4 % от територията на страната, а използваната е съответно 50,5 млн. дка и 45,5 %. През многовековната история на българската държава земеделието е претърпявало промени, съответстващи на обществено-икономическите условия, но винаги е изхранвало населението и е осигурявало ресурси за износ.
Индикативни бяха промените през периода 1944-1990 г. и тези, които започнаха от 1990 г. и продължават и днес. С голяма надежда беше посрещнато приемането на новата Конституция (1990 г.) от Великото народно събрание, последва и приемането на закони, засягащи земеделието. Първият беше Законът за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ – 1991 г.). С него бе възстановено едно изконно право на всеки, който е притежавал земя, да си я получи. Вторият приет закон, който се отнасяше и за земеделието, беше Законът за кооперациите (ЗК – 1991 г.), получил ново издание през 1999 г. Малко по-късно беше приет Законът за арендата в земеделието (ЗАЗ – 1996 г.). Успоредно с тези закони в земеделието се прилага и Търговският закон (ТЗ), и сега всички структури в отрасъла работят като търговски дружества под различни наименования, които трудно могат да се изброят.
Изминаха 23 години от 10 ноември 1989 г. и вече сме в навечерието на следващия период – 2014-2020 г., от развитието на ЕС, чиито членове сме от 2007 г.
Ще се опитам да направя анализ на направеното дотук, на получените резултати, и ще посоча какво следва да правим нататък.
Първо. Приложението на ЗСПЗЗ доведе до по-голямо раздробяване на собствеността в сравнение с годините преди 1944 г. Ако тогава собствениците – главно фамилии, бяха 880 хиляди, сега са над 2 млн. Парчетата земя от 12 млн. станаха 20 млн., а размерът им от 4,5 дка намаля на 2,5 дка. Независимо от многото похарчени пари земята не навсякъде е възстановена, а са налице много нарушения и постоянно валят жалби до различни инстанции, в т. ч. до омбудсмана на републиката, както и до европейския омбудсман, но институциите нехаят за жалбите на гражданите.
Ликвидационните съвети унищожиха производствените структури и създадоха условия за разрушаване и разграбване на материално-техническата база, хидромелиоративните съоръжения и изколването на основни стада елитни животни. Навсякъде из България могат да се видят жалките руини на описаното вандалство.
В средата на деветдесетте години на 20 в. се наложи тогава действащите президенти и министър-председатели да проявят „героизъм” – тоест, да внесат пшеница за изхранване на населението.
По Закона за кооперациите бяха създадени повече от 3200 земеделски кооперации, които обработваха около 70 % от използваната земеделска площ (ИЗП). Ръководствата на голяма част от тези производствени структури действаха също като ликвидационните съвети, присвояваха имуществото или го продаваха на безценица, за да преживяват. Партиите и държавата наблюдаваха безучастно този процес, като едни се радваха, а други само се вайкаха.
През 1999 г. беше приет нов Закон за кооперациите, а старият бе отменен. Характерно за този закон е, че липсва думата „земеделска” кооперация, тъй като неговите творци я приемаха като форма на комунизъм или на неговото възраждане и всъщност искаха да я лишат от съществуване. Макар и намалели – 940 на брой, такива кооперации съществуват и сега и обработват 6,4 млн. дка земя – 17 % от ИЗП.
Законът за арендата в земеделието – ЗАЗ, от 1996 г. не можа да бъде приложен и апробиран в оригиналния си вид. През 1997 г. падна правителството на Жан Виденов и започна усилена работа за изменение и допълнение на закона, което стана факт през 1999 г. По същество обаче това бе нов закон, защото от всичките 32 члена, непокътнати останаха само 5, отменени бяха 7, останалите 20 члена бяха изменени, допълнени и прередактирани. Тези промени донесоха много беди на земеделието и на собствениците на земя.
Тук ще коментирам само чл. 5, отменен през 1999 г. Той гласеше следното: ал. 1: Едно лице може да арендува до 6000 дка земя и не повече от 1/3 от земеделските земи в едно селище; ал. 2: Арендуваната земя от членовете на едно семейство не може да надвишава размерите по ал. 1.
Отмяната отприщи стихията на крупното арендаторство, попречи да се създаде фермерско земеделие и резултатите, които ще коментирам по-нататък, са налице. Известно е на Народното събрание, на Министерския съвет, на Министерството на земеделието и горите и на съдебната власт, че отношенията „собственик – арендатор” са неравностойни и потърпевши са собствениците. Наложи се омбудсманът на републиката, през март 2012 г., да постави въпроса пред Народното събрание. Не последва никаква реакция. През ноември 2012 г. омбудсманът отправи напомнително писмо за вземане отношение по нарушенията на ЗСПЗЗ и ЗАЗ. Дали ще има реакция обаче?
Второ. Много притежатели на дребна собственост у нас, в резултат на приложението на ЗСПЗЗ, са на мнение, че в България имаме най-дребните производствени структури в земеделието, които пречат за интензивното му развитие. Това обаче не е вярно. Като собственост - да, но като ползване – не (виж табл. 1).
Данните са красноречиви. Групата с над 1000 дка представлява само 1,4 % от броя на стопанствата, но обработва 78,2 % от земята при среден размер 5340,2 дка. В тази група има 355 фирми, 222 земеделски кооперации и 6 държавни земеделски стопанства с по над 10 000 дка земя (те са със среден размер 2400 дка). Известно е, че 11 фамилии и 3 фирми арендуват от 50 до 500 000 дка земя, а заедно със закупената от тях земя тези цифри стават много по-големи.
Средният размер на едрите площи (над 1000 дка) в ЕС се движи от 1666 до 2766 дка и те обработват от 48 до 71 % от ИЗП. В САЩ групата ферми, реализирали продажби за повече от 1 млн. долара, при среден размер 11 615 дка, обработват само 17 % от ИЗП в страната. Тези цифри добре илюстрират нашето първенство по отношение на едрото по размери земеделие. Тихомълком го признаваме, но не правим изводи или пък крием истината по други подбуди.
Трето. Законотворчеството досега доведе до монокултурно земеделие – производство на зърно и маслодайни култури, със силно намалено производство на животински продукти, зеленчуци и плодове (виж табл. 2).
Когато човек гледа данните от таблицата, може да каже, че по два показателя сме най-добре – зърното и маслодайните семена. Но това не е вярно, защото за периода 1986-1989 г. населението на страната е близо 9 млн. души, а за 2008-2011 г. то е малко над 7 млн. души. Следователно общото производство на зърно е 78 % от достигнатото преди т. нар. промени от 1989 г. Само при маслодайните семена сме произвели по-голямо количество както общо, така и на човек. При ябълките, доматите, млякото и месото процентът на общото производство е още по-малък от процентите, посочени в таблицата. Без покритие остават хвалбите на управляващите (днешни и предишни), че нашето земеделие с всяка измината година бележи успехи...
И друг път съм изтъквал, че през изминалите 23 години нашата земя обедня откъм население с 16 %, но при животните от различните видове намалението от 3 до 6 пъти и съответно продукцията от тях.
Бедата идва от едрите производствени структури (над 1000 дка), които обработват 78,2 % от земята, а притежават само 12,5 % от животните, докато за притежателите на земя до 1000 дка цифрите са съответно 21,8 % и 87,5 %. На 1000 дка земя едрите структури имат само 6 животновъдни единици (ЖЕ), дребните - по 128, за страната тази цифра е 19. Старите страни членки на ЕС (15 страни) имат на 1000 дка по 90 ЖЕ, в т. ч. едрите - 56 ЖЕ. По тези показатели ние изоставаме от Европа повече от 4 пъти, а при едрите изоставането е повече от 9 пъти. Затова и производството на месо от свине, говеда и овце у нас е намаляло 6 пъти!
Повече от куриозен е фактът, че от тези основни видове месото е колкото от птиците – 107 хил. т. За да осигурим макар и малката консумация, се налага внос на 44 % от месото и 12 % от млякото. Обществено достояние вече е фактът, че вносът на зеленчуци и плодове надхвърля 80 % от консумацията. От пазара ни изчезнаха или силно намаляха типични български култури като фасул, картофи, магданоз, шкембе и др. Ние не внасяме само хляб и олио (все още)!
Една от причините за носталгията, която изпитват българите, е недостигът на български хранителни продукти и принудата да консумират вносни, или български некачествени стоки.
Управляващите, сегашни и бивши, постоянно изтъкват, че валутният баланс на земеделието е положителен и това се смята за голяма заслуга. Не се замислят, че това се дължи главно на износа на зърно и маслодайни семена. От реколта 2011-а износът на зърно възлиза на 3,9 млн. т (50 % от производството), на маслодайните семена – 1,3 млн. т (63 % от производството). Не се отчита обстоятелството, че с този износ ние се превърнахме в суровинен придатък на Европа, където износът заема 80 %.
Изнасяме продукти с ниска добавена стойност, които ангажират малко работна ръка и ни обричат на бедност. Така ли ще продължаваме?!
Четвърто. В земеделието вече се наливат огромни средства, които за 2011 г. възлязоха на 1 млрд. лв. (996,3 млн. лв), като от ЕС са дошли 723 млн. лв. и от национални плащания 273 млн. лв., разпределени както следва: 90 млн. лв. за площ, 111 млн. лв. за животновъдство и 72 млн. лв. за тютюн. За селските райони са дадени 504 млн. лв., част от които са за земеделието. В следващите години сумите ще нарастват ежегодно със 100 млн. лв. За съжаление тези суми не допринасяха за развитие на интензивните сектори, а напротив – бетонираха неговия екстензивен характер.Стигна се до положение 4 % от фермерите да получат 78 % от субсидиите и националните доплащания.
Учудващо е, че вече толкова години след приемането ни в ЕС никой не постави въпроса пред Еврокомисията за коригиране на субсидирането, каквито клаузи съществуват в договора за присъединяването. През миналата и през тази година се правят усилия субсидиите за животновъдство и зеленчукопроизводство да се увеличат, но това не е достатъчно за изравняването им с полското производство.
Сега се обсъжда общата стопанска политика (ОСП) на ЕС за периода 2014-2020 г. Разбра се, че тя забускува и едва ли ще бъде приета до края на настоящата година. Вероятно през 2014 г. ще се прилагат нормативите за 2013 г. с известна корекция.
Какво да кажем ние, които за 23 години не успяхме да възстановим производството поне до нивото отпреди 1989 г., а при повечето производства продължаваме да падаме?! Всичко това налага трезва и обективна оценка на състоянието на земеделието и разработване и приемане на нова политика за неговото развитие до 2020 г. Какво следва да съдържа тя?
• Увеличаване на производството на животновъдни продукти, зеленчуци и плодове на нивото на 80-те години на 20 век. Общото производство трудно ще достигнем, но на човек от населението това е реална, постижима и задължителна задача. По този начин ще доближим средните показатели на ЕС.
• Усвояване на изоставените, пустеещи и буренясали земи, които са над 15 млн. дка. Защо сме безучастни към злополучния китайски опит в с. Бойница, Видинско? Трябват ни изводи и поуки от този случай.
• Превръщане на по-голямата част от изнасяните количества зърно и маслодайни семена в мляко и месо – т.е., в продукти с висока добавена стойност. От това ще последва натоварване на мощностите на хранителната промишленост, ангажиране на работна ръка и т. н.
• Ограничаване по-нататъшното уедряване на земеползването. За оптимален да се смята размерът от 6-10 хил. дка. Да се утвърди норматив минимум 60 ЖЕ на 1000 дка площ, колкото имат средноедрите фермери в ЕС. Този норматив да се обвърже със субсидиите на площ.
• Прилагане на нов подход при разпределението на субсидиите от ЕС и националните доплащания. Да се приеме скалата, предложена от ЕС, при която субсидията да не превишава 300 хил. евро на фермер. Рязко увеличение на помощите за зеленчукопроизводителите и овощарите с оглед и те да получат същата добавка към създадената обща продукция, каквато получават зърнопроизводителите. Да се преразгледат и коригират помощите за животновъдството. Защо се лишават от помощи тези, които имат по-малко от 10 крави или 20 овце и майки? Нима е справедливо за една крава, даваща 6-8 хил. л мляко, да се дават 200 лв., колкото и на кравата, даваща 3 хил. л? Подобно е положението и с помощите за телетата – еднаква е сумата за новороденото и угоеното до 400 кг. При такъв подход ние не стимулираме увеличаването на производството на мляко и месо. По-добро стимулиране заслужават и свиневъдите и овцевъдите.
• Необяснимо е либерализирането на пазара на земя у нас. Вече са продадени / купени около 9 млн. дка земя, от които около 1,5 млн. дка - от фондове за недвижими имоти. Има фирми, които са закупили десетки хиляди декари. Държавата не се интересува от тази търговия.
В историята на много страни, в т. ч. и България, са известни сложни ситуации, до които е довеждала подобна концентрация на земя в едри собственици. Държавата трябва да вземе под контрол този процес.
• Повече от неотложно е поставянето на равноправна основа на отношенията „арендател – арендатор” чрез промени в Закона за арендата в земеделието.
По всички тези въпроси през последните години бяха отправени писмени предложения до Народното събрание, Министерския съвет и Министерството на земеделието и храните. Проведени бяха срещи, дискусии, научно-практически конференции. Известни български аграрни специалисти публикуваха десетки статии, посветени на земеделието днес. За съжаление няма никакъв отклик от ръководителите на тези институции.
За изминалите 23 години нашите политици и чиновници не можаха да вникнат в системата на европейското земеделие, макар че командировки, курсове, семинари и други високо платени мероприятия са факт.
От изнесеното се вижда, че България има нужда от нов прочит на европейското земеделие, за да можем и ние да възкликнем като Антоан дьо Сент Екзюпери: „Ех, какъв сладък занаят е земеделието!”
