Всяка година, колчем наближи 19 февруари, вдъхновени писачи на букви тутакси грабват перата и забиват поглед в тавана. Зер, иде годишнината от смъртта на Апостола и те трябва нещо да кажат. Иначе за народа – загуба велика, както се тюхкаше Иванчо Йотата. Босичката им мисъл, вързана със синджир за колеца на тяхното блаженство, ситни в кръг в праха на историята и пише с неграмотните си петички все едни и същи думи: ”Апостоле, ти и днес си ни нужен!” И дотук. После избършат потни чела и доволни, че са били смели за пет минути, посегнат към мезето от масата...
За какво ви е Апостола, питам, с какви очи го викате от света на сенките и за какво ще се покаете? И въобще ще се покае ли някой? Дали ще иска дори да погледне Отшелника на свободата към днешния политически хайлайф? Как го виждате да зоба кротко фъстъци и да държи чаша уиски, заобиколен от гейтайфа на купон в елитните заведения... Или пък да бистри политиката с адвокати, бивши асистенти по политикономия, терезета, преводачи, Онзи Гошо или друг някой мюзевирин.
Съмнявам се...
Както се съмнявам, че той въобще ще даде някому индулгенция, ако все пак може да види в какво се превърна Отечеството ни.
Оставете на мира сянката на Апостола!
Васил Иванов Кунчев от градеца Карлово за щастие няма единен граждански номер и не е принуден да се подчинява на волята и фантазиите на политици, администратори и калпави писачи. Душата и мечтите му са по-широки и от най-широките пълномощия, които измамно дава всяка власт.
Не слагайте портретите му над главите си, Апостолът не става за ореол на ничии политически мераци. Ако все пак държите неговият образ да бъде близо до вас, сложете го на отсрещната стена, та колчем вдигнете глава, да срещате очите му.
Ако ви се срещат тези очи, разбира се...
И който днес се посочва за следовник на Апостола, бива да помисли дали би се качил до него в позорната кола, която в ранното утро на 6 февруари 1873 година го извела от конака на път към бесилото. Ако не, то види се, този човек е за топлата одая на същия този конак, от чиито прозорци хаджи Иванчо хаджи Пенчович ефенди навярно дълго и с все по-нарастващ ужас е гледал след кервана от войници и сред тях една безсмъртна душа, които се отдалечавали в мъглата към лобното място.
Оставете Апостола на неговия народ. На същите онези обикновени хорица, които го свалиха от въжето, умиха мъртвото му лице със сняг, сресаха сплъстените му от килийния мрак коси, помилваха го по изстиналото чело, рекоха: ”Бог да те прости, юначе!” и го предадоха на многострадалната, вкочанена от срам българска земя.
Тези ръце го пожалиха искрено, тях бива да целунем и да поискаме прошка, преди да запалим свещица пред Апостола...