ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 43
Имре Наги зае за втори път поста министър-председател през нощта на 23 октомври 1956 г. В началото и той използваше квалификацията „контрареволюционери” за участниците в масовите вълнения. Но скоро промени лексикона си. Още повече че Герьо на 24 октомври бе заменен като ръководител на партията от Янош Кадар. Наги формира кабинет с участието на уважавани партийни дейци, но и на представители на Партията на дребните собственици. Той заговори за „национално демократично движение”, което реализира въжделенията на народа. Унгарската работническа партия я преименуваха на Унгарска социалистическа работническа партия, като начело застанаха Наги, Кадар, Лошонци, Лукач, Донат и други известни комунисти-реформатори.
На 28 октомври 1956 г. Имре Наги, сред въртопа от кървави инциденти и масови кръвопролития, излезе с пакет от мерки, които и днес предизвикват дискусии, особено сред леви кадри от бившите соцдържави. Наги поиска съветските части да напуснат Будапеща. Държавна сигурност да бъде реорганизирана, да се възстанови многопартийната система, унгарските ръководители от 50-те години да напуснат страната. Два дни по-късно Наги изостри още повече ситуацията, като наред с отстояваните вътрешни реформи оповести, че Унгария напуска Варшавския договор, обявявайки се, по-подобие на Австрия и Финландия, за неутрална държава. На 4 ноември съветски части реализираха втори щурм. Съпротивата на бунтовниците беше сломена. На същата дата Янош Кадар обяви създаването на унгарско работническо-селско правителство, и още, че за възстановяване на конституционния ред е повикал съединения на Съветската армия.
Това е възможно най-събраната графика на фактите, свързани с развоя на Унгарската революция – начало, развитие, кулминация и финал. Потвърждава се, че независимо от допуснатите грешки в революцията, независимо от опасните деформации в един или друг момент от нейното протичане, от намесата в нея на чужди на социализма сили, тя презентира срещата на две основни тенденции в Унгарската работническа партия; противодействието между хора, които воюват за обновяване на социализма, и хора, които бавят или реагират срещу реформите, следват идеологически догми и фантоми, далечни на настроенията, тежненията и идеите в обществото на Унгария. Ясно се вижда, че по своя характер тази революция ратува за дълбоки промени в социалистическата система, а не за възстановяване на капиталистическия строй.
През март 2012 г. д-р Радко Ханджиев ме запозна със своя статия, поместена във февруарския брой на сп. „Ново време”. Статията е озаглавена: „Унгарската революция 55 години по-късно”. Р. Ханджиев като историк застъпва възгледи, които аз съм почерпал в голяма степен от собствен опит и преживявания. Той определя Унгарската революция като „пръв опит” за „трансформация към социализъм с човешко лице”. За да подкрепи твърдението си, Ханджиев цитира „Проект за компромисно решение на унгарския въпрос” (6.Х.1956 г.), подготвен от Ищван Бибо – един от идеолозите на случилото се в Унгария. Проектът предвижда, както пише авторът на студията:
„1. Унгария е парламентарна република;
2. Общественият строй е социалистически, преобладаващите средства за производство са обществена собственост и по-точно:
- запазват се завоеванията на поземлената реформа от 1945 г.; частната собственост върху обработваемата земя се ограничава до 40 холда (200 дка);
- мините, банките и тежката промишленост са държавна собственост;
- заводите са колективна собственост, основана на принципа на работническото самоуправление; работниците притежават акции и получават дял от печалбата;
- свобода на частната инициатива и предприемачество в рамките на плановото стопанство при забрана на експлоатацията;
- защита на труд и свобода на работническите сдружавания;
- всеобщо обществено осигуряване;
3. Нанесените имуществени и морални вреди се възмездяват до размера на отнетите жилища, унищожения инвентар и отнетите резултати от личния труд, но в никакъв случай до размера на отнетите икономически позиции във властта; собствениците на одържавени имоти след 1945 г. на предприятия и акции, както и едрите земевладелци и техните наследници не се обезщетяват;
4. Реорганизация на държавната администрация съвместно с комитетите на местното самоуправление;
5. Пълна религиозна свобода при отделяне на църквата от държавата;
6. Тези правила имат силата на конституционна разпоредба, неотменяеми са за срок от 10 години; след това могат да се изменят само с референдум, при участие на не по-малко на две трети от имащите право на глас (вариант: с две трети парламентарно мнозинство);
7. Конституционният съд прогласява за противоконституционна всяка партия, която не признава горните правила. Забранява се и всякаква дейност, провеждана чрез печат, събрания или по друг начин, целяща промяната на установения обществено политически строй;
8. Проектът предвижда стратегическите интереси на Съветския съюз в Централна Европа да се гарантират с двустранен договор, който да утвърди излизането на Унгария от Варшавския договор.”
Унгарската революция от 1956 г. не е стихиен акт, макар в нейния ход да има немалко прояви на импровизация. Изказванията на политически дейци като Имре Наги, Гейза Лошонци, Дьорд Лукач, а и на Ищван Бибо красноречиво свидетелстват за теоретическата и практическата обосновка на революцията като придвижване не от социализъм към капитализъм, а от социализъм към нов тип обновено социалистическо общество. След смъртта на Сталин в Унгария започнаха разговори за ревизия на класически постановки на марксизма във връзка с реалностите на 20 в., за нови съотношения между интернационализма и националната идея, за по-активен обмен на идеи в световен мащаб.
В студията си Р. Ханджиев сочи и други постановки на И. Бибо, които конкретизират моите размисли за унгарската революция: „Младежта, работничеството и войнишката маса, които извършиха революцията, в голямата си част са привърженици на социализма”. Борбата е насочена против „подтисническата бюрократична диктатура”, против „тоталитарната власт на експлоататорската партийна бюрокрация” (Бибо). Ханджиев набляга и върху два момента, които не присъстват в моя преглед на Унгарската революция. На първо място, широко разпространената на Запад теза, че СССР и САЩ тогава сключват негласно споразумение да бъде потъпкан с кръв бунтът на въстаналите унгарски маси. Западът е предпочел, според това гледище, да не предизвиква остра конфронтация със съветския блок, която би могла да доведе до „взаимно унищожение”. СССР, от своя страна, чрез смачкването на бунта слага край на „един пример за подражание” (Бибо).
СЛЕДВА
