Ето защо обяснимо е, че възприех като глътка въздух отказа му от властови позиции на 10 ноември 1989 г. Ще си изкривя душата, ако кажа как съм предвиждал, че се намираме в подстъпите на криминалната революция, спътник на демократичния преход. Напротив, радвах се на промените, радвах се, че ги дочаках. Нали през втората половина на 80-те написах немалко статии във в. „Литературен фронт”, за да настоявам за преустройство на социализма, за дълбоки промени, които да дадат простори на свободата.
Тогава смятах, че социализмът във вида, в който се представя, е изчерпал себе си, че е нужно да се обновява по две линии: като създаване на условия за конкуренция в икономиката и като възстановяване на реалната народна демокрация. Руската революция от 1917 г. започва като обещано общество на „съветите”, като идея за непосредствено участие на народа в управлението на държавата, еволюира в общество на бюрократите, където елитът се разпорежда вместо човешкото множество.
Ето защо – размишлявах аз, - сега най-важно е да се върнем към първоизвора на революционната диалектика. А това историческо движение може да бъде осъществено чрез дълбоки реформи на нашия социализъм. Целта е да се преодолеят дефектите в социалното и политическото устройство и осигури фундамент за Горбачовата „гласност/демокрация и защита на индивидуалните права/.
Още от 1956 г., като унгарски възпитаник (в Унгария завърших висшето си образование: 1951-1955 г.), вярвах, че социализмът не може да просъществува, ако не се променя непрекъснато в съзвучие с променящия се живот. Възмущавах се, че строят ни се консервира, че побеждава статуквото, че някой друг иска да се разпорежда с индивидуалната ни воля. Същевременно не можех да не оценя как България се движи напред, как се модернизира, как битието на населението рязко се подобрява, как в науката и културата ставаме свидетели на необикновен подем.
Харесваше ми и това, че Тодор Живков постепенно разширява свободата на българите да споделят и получават информация, че започна да се превежда у нас високата класика и стойностната съвременна литература, че се засилваха контактите с чуждия театър, изобразително изкуство, оперно изкуство, кино и пр. Живков, който нерядко критикуваше несправедливо или санкционираше чрез апарата си редица интелектуалци, намираше след туй способи, за да ги реабилитира и възмезди. Така атмосферата за творчество, въпреки рецидивите, се съхраняваше. Моята биография като критик, поет и преводач не е по-различна, макар понякога да се люшках между песимистичните съждения и обнадеждаването, че с Живков България може да се придвижва по пътя на модерната цивилизация.
Като драматург в Народния театър (началото на 80-те) Дико Фучеджиев ми е възлагал да организирам предварително програмата за срещите на Живков след премиери с творческия състав. Подготвял съм официални слова, определял съм кой къде да седне на общата маса, коя актриса след коя да покани Първия на танц, как да му се покажем в по-ведра светлина. Забелязах как Живков се пази да пие алкохол, подменя го с вода, но и как искрено уважава труда на актьора, как се запалва, когато говори за театъра и за младежките си сценични прояви. Виждах, че повече му допада проверената класика, чуждее се от експериментите, даже реагира недружелюбно на тях. Искаше да е щедър към настойчивите молби на актрисите и актьорите я за звание, я за жилище. Принуден беше да слуша взаимните оплаквания на актриси от актриси, които имаха високо самочувствие, и заради таланта си, и защото бяха попаднали в „императорския” театър на България.
При нас, в Народния театър, Първия се чувстваше като у дома си, дали се е досещал (а той имаше невероятна интуиция), че го обгражда грамада от ласкателства, лицемерие и грандомания?
При държавника, който е събрал огромна власт, най-често интуицията, за която споменах, се превръща и в инструмент на подвеждането. И Живков, според мен, не устояваше на подлизурковците и нископоклонниците, което си е човешка слабост. Лошото е, че често пъти предпочиташе пред кадърните кадри сравнително по-примитивните, защото ги оценяваше като „безопасни”. Накрая тези примитиви от партийния елит му изядоха главата, сякаш за да докажат правотата на афоризма: И най-мъдрият си е малко прост!
Най-общо, тогава бях на мнение, че Тодор Живков има немалки заслуги през периода, в който управлява, но е навредил на компартията, като е внедрил в редиците й моралния релативизъм. Зърното на следващите ми заключения се оформи по-определено обаче през 1990 г.: значим като държавник и уязвим като партиен ръководител, направил непростими грехове във връзка с новото общество на социализма! Караше ни да привикваме с двойните стандарти и да ги усвояваме като истина.
От средата на 70-те до техния край станах част от екипа на Людмила Живкова – разбира се, не най-приближеният. Временно бях директор на Информационния институт/център за култура и един от двигателите на отдел „Международна дейност”, възглавяван от зам.-министъра Емил Александров. Не можех да преглътна, че Живков подготви дъщеря си Людмила за българска Индира Ганди, което си е начало на династизация. Но хубаво беше, че Людмила Живкова, макар и отглеждана като цвете в саксия (с привличане на елитни кадри и ресурси за подсигуряване на бъдещето й като държавник), имаше благородна душа, по християнски умееше да прощава на ближните, живееше с алтруистичното желание да повиши самочувствието на българина, да го направи по-цивилизован, да хвърли спасителен пояс между древното му минало, съвременността и бъдещето. Социално-историческа е ролята й за развитие на модерните тенденции в изобразителното изкуство. Виждаше светът като единен и затова оценяваше като прекалени социалните разграничавания между хората. Вярваше, че българските деца ще могат да живеят в общество, преодоляло класовите, етническите, религиозните и регионални конфликти. Мислеше, че нарочно гледаше за пред останалите уж „отстрани”, но искрено е искал цивилизационните връзки, изграждани от Людмила Живкова, да обслужват целите, каквито си е поставил, „снижавайки” се пред сектанския мироглед, налаган ни от великата славянска държава.
В този план мога да отбележа, че моето отношение беше смесица от респект и критика към Живковата личност. Няколко дни преди 10 ноември 1989 г. Георги Джагаров ме извика в своя кабинет на заместник–председател на Държавния съвет. Прочете подготвеното си изказване за предстоящия пленум на ЦК. Изказването му беше пропито с остра критика. Приятелски му предложих да внесе корекции, като в първата част подчертае приносите на Живков към нацията и държавата, а след това се спре, и то с основание, върху сериозните му грешки. Джагаров ми стисна ръката в знак на съгласие, като подхвърли остроумие по мой адрес, както беше прието в контактите ни, в смисъл, че най-сетне съм помъдрял. Но на пленума прочете първоначалния си текст. В един от разговорите ми с Живков стана въпрос за това изказване на Джагаров пред пленума, който го освободи от длъжност. Живков, който обичаше поета като роден син, отчуждено се опита да отклони темата, с неудоволствие припомнил си за случилото се.
Ще се отнася до мнението ми, споделено с Джагаров за изказването му, имах предвид не единствено „тактиката”, а и убедеността си, че Живков има реален принос за българската държава и че е време да се скъса с партийната практика всеки първи ръководител да слиза от политическата сцена, представян от новите властници като предател, узурпатор на властта и пълен негодник.
Първият сигнал за това, че нещата с този 10 ноември не са наред, прошумяха в мен на 18 ноември, когато се състоя първият митинг на победилите демократични сили. Смути ме възторгът, с който комунисти и антикомунисти се прегърнаха братски на трибуната, сякаш между тях не е имало крамоли и исторически вододели. Имаше фалш в светналите очи на наши другари, които вдигаха ръце със знака виктория, станал символ още преди онези дни на Съюза на демократичните сили. Усетих пак стила на старата номенклатурна демагогия, но този път добре префасонирана.
Учуди ме, че и ръководството на партията бързо започна да фабрикува документи, които изобразяваха соцпериода като девети кръг на ада. Защо? Кому бе нужно? Нали от този ден – 10 ноември, бяхме си обещали да говорим истината и само истината? Откъде се втурна неистовата омраза към Тодор Живков като единствен виновник за инсценирания упадък на България? Все още не можах да реагирам публично с негативна оценка, но този маскарад „с блеснали очи” ме накара да се отнасям като страничен, омерзен зрител към случващото се.
Жегна ме и решението на Политбюро от 29 декември 1989 г. за възродителния процес. Организаторите му си посипваха главите с пепел, хвърляха огън и жупел по Живков като организатор едва ли не на национален геноцид. Унизително превиваха гръб пред международната общественост макар че една нация с достойнство в такива изключителни мигове трябва да държи на собствената си чест. По-късно научих от достоверен източник, че на другарите им е звънял Едуард Шеварднадзе, член на президиума на КПСС и външен министър на СССР, за да нареди България да се извини незабавно на турците и на техните световни покровители. И то при положение, че в Кувейт, месец преди това, българска делегация, водена от Георги Йорданов, е постигнала договорености с турския премиер, като фактически приеха да сложат точка на напрежението между двете страни: при съответни извинения от българска страна и признаването на реалностите от турските правителствени среди.
следва
