продължение от бр. 30
Интерес за историка представляват югославските виждания за следвоенното устройство на Балканите и Централна Европа. Като една от най-разорените от нацизма държави, Югославия се надява да получи щедри компенсации. Нека припомним, че всичките й съседи в западна, северна и източна посока (Италия, Австрия – като част от хитлеровия Райх, Унгария, Румъния и България) са съюзници на нацистка Германия. Програмата, която Хебранд излага пред Сталин обаче, съдържа ясно изразени хегемонистични тенденции.
Претенциите към Унгария са за репарации в размер на 900 млн. долара, териториално разширение, включващо областта на южноунгарския град Пейч и района на дунавското пристанище Байя.
Претенциите към Австрия са за областта Каринтия. Към Италия – за полуостров Истрия с град Триест. Претенциите към Румъния са за областта Тимишоара и железодобивния район Решица. Към България не са предявени претенции, защото три месеца по-рано – през октомври 1944 г. – отношенията между двете страни предвидливо са уредени с Крайовския договор. Тогава войната се вихри по цялата територия на Югославия и Белград още е в германски ръце. През януари 1945 г. обаче стратегическата обстановка е променена и югославските апетити рязко нарастват. Не само към сателитите на нацистка Германия, но и към Гърция. Очертани са претенции към Вардарска Македония с пристанището Солун.
Любопитното в разговорите са бележките на Сталин по изложените от Хебранд максималистични искания. На репарационните искания за 900 млн. долара върховният съветски ръководител отговаря, че в предварителните разговори с британския премиер Чърчил е ставало въпрос за далеч по-малък размер, при това наложен върху всички сателити на Хитлерова Германия. По териториалните претенции спрямо Унгария пък, Сталин иронично пита: „Унгарците дадоха ли съгласие?” Когато Сталин пояснява, че в разговорите си с британския премиер последният настоявал полуостров Истрия да се обособи като автономна територия под британски протекторат, през която Австрия да има коридор към Адриатическо море, Хебранд възразява, че населението на областта е изцяло словенско и само няколко незначителни групи в Триест и Риека агитирали за британски протекторат над Истрия. Сталин тогава отново пита с ирония: „Защо не издавите тези групи в морето?” (43)
Върховният съветски ръководител се интересува по-нататък каква е югославската позиция спрямо Гърция.
“Югославия очаква да придобие гръцка Македония със Солун. Тези искания досега не са повдигани, за да не усложняваме нещата с ELAS. Но сега поставяме това искане”, отговаря Хебранд.(44) Сталин демонстрира изненада от тези югославски претенции и подчертава пред Хебранд: “Вие ще се окажете в конфликт с Румъния, Унгария, Гърция, ще воювате с целия свят. Подобна ситуация е абсурдна”.
Преди да приключи срещата, върховният съветски ръководител иска да разбере какви са югославските виждания спрямо Албания. Хебранд отговаря, че “албанците са най-добрите приятели на югославяните” и добавя, че по време на последното си посещение в Белград албанска правителствена делегация е подписала Югославско-албански договор за дружба и взаимопомощ, както и отделно търговско споразумение. В отговор, Сталин казва: “Щом Югославия е поела договорни задължения, тя трябва да ги изпълнява. Ако възникнат усложнения обаче, тя ще трябва да воюва и остава да видим дали ще може да се справи с британците. Албанският въпрос трябва да бъде обмислен по-внимателно. А британците уважават само силата”.(45)
Според Сталин, цяло щастие е, че договорът не е нито ратифициран, нито публикуван и препоръчва на югославяните да изчакат и отново да обмислят необходимостта от толкова тесни връзки с Албания; за всеки случай договорът да не се публикува преди февруари 1945 г., тоест, преди срещата между Тримата големи в Ялта. (46) Остава само да гадаем предвиждал ли е Сталин интуитивно бъдещите конфликти с албанското население на Косово?
Преговорите за федериране
Югославско-българските отношения са особено щекотлив проблем по време на разговорите. Според Андрея Хебранд отношенията с България се развивали твърде бавно, поради обструкциите на българската страна, която отхвърляла югославския проект за федерация. Сталин уточнява, че този проект е неприемлив, защото поставя българите наравно със сърбите, хърватите, словенците и македонците, създавайки впечатлението, че Югославия възнамерява да погълне България. На тази критика Хебранд възразява: югославското ръководство отхвърля българското контрапредложение за сключване на договор за дружба и взаимопомощ, защото вижда в него отчаян опит македонският въпрос да бъде решен в полза на българите, както и стремеж да се сложи край на изолацията на тази страна, след като е била съюзник на нацистка Германия. Затова югославската страна не е съгласна с този проект, а предлага свой проект за федерация, който отхвърля билатералния принцип. Същевременно Хебранд обвинява Георги Димитров, че забавял процеса: именно Димитров бил посъветвал българите с телеграма да не подписват споразумението за федерация и предлагал вместо това договор за дружба и взаимопомощ.
Очевидно е недоволството на югославските ръководители. Според плановете им, споразумението за федериране трябвало да бъде подписано на 31 декември 1944 г. и огласено на 1 януари 1945 г. (47) Те не са толкова наивни да смятат, че Георги Димитров на своя глава е осуетил намеренията им. Нито пък Сталин може да бъде подведен, че действителният мотив зад упреците срещу Димитров е да бъде оказан натиск върху съветското ръководство. Върховният съветски ръководител добре познава югославско-българските разногласия и разбира се, съдържанието на телеграмата на Георги Димитров и заема твърд подход по въпроса, препоръчвайки постепенно, стъпка по стъпка да се върви към договор за федериране. Според Сталин федерацията трябва да бъде създадена по подобие на австро-унгарския модел, като се преодолеят многобройните му недостатъци. Той гледа положително на готовността на България да приеме едно съюзяване, но съветва за по-целесъобразно на този етап един договор за взаимопомощ между двете страни, като изразява надеждата, че такъв може да бъде сключен за срок от 10-20 години. Молотов добавя, че дори такъв безобиден акт като договор за дружба и взаимопомощ може да предизвика безпокойство в Турция и Гърция, също и в Румъния, а [Западна] Европа вероятно би била обхваната от смут.(48)
В последвалата дискусия българските представители Кимон Георгиев, Антон Югов и посланик Димитър Михалчев поддържат проект за двустранна федерация, докато югославските представители Андрея Хебранд и Моше Пияде настояват България да се присъедини към федерацията наравно с Босна и Хърватия. В противен случай, възразява М. Пияде, другите области могат да поискат същия статут, както България.
Сталин поддържа българската позиция: “Югославската страна опростява въпроса, изпускайки от погледа си факта, че България е страна с посолства, със собствена армия и флота. (50) Ако такава държава се включи наравно с Босна и Хърватия, нейните интелектуалци, както и буржоазията, която в България не е елиминирана, биха се противопоставили на такава стъпка. И още нещо трябва да се има предвид: хора с противоположни възгледи биха казали, че след като загуби войната, българското правителство сега губи и държавността си”.(51)
БЕЛЕЖКИ:
(43) Ibid.
(44) Ibid, р.65.
(45) Ibid, p. 66.
(46) Ibidem.
(47) АПРФ ф.45, д. 397, л. 1-16.
(48) Volkov, op. cit., р. 65.
(49) Ibid, p. 68.
(50) По това време (януари 1945 г.) правителството на Югославия още не е получило международно признание дори от страна на съюзниците Великобритания и САЩ.
(51) Volkov, op. cit., р. 68.
следва
