продължение от бр. 27
Провеждайки своята комунистическа пропаганда сред “азиатците”, болшевиките от самото начало се сблъскаха с едно общо явление. Навсякъде чисто комунистическите идеи се оказваха сравнително малко популярни поради отсъствието на подходящи социално-битови условия в азиатските страни. Затова пък необикновен успех имаше проповедта, насочена против романо-германците и романо-германската култура. Комунистическата пропаганда се възприемаше като национална проповед против европейците и техните съучастници.
“Буржоа” се разбираше като название или на европейски търговец, инженер, чиновник, експлоатиращ туземците, или на европеизиран туземец-интелигент, възприел европейската култура, облякъл европейски костюм и загубил връзката със своя народ. Болшевиките бяха отчасти радостни от това недоразумение, тъй като то им даваше възможност макар и чрез измама да използват за своите цели недоволството на значителни маси от населението на Азия. Но все пак те, комунистите и интернационалистите, разбира се, не могат да поощряват особено такова “неправилно” разбиране на комунистическата пропаганда и да му позволят да прерасне в теоретически обосновано и сериозно обмислено национално движение. Затова в повечето азиатски страни не се отива по-далеч от това недоразумение, при което елементите на комунизма и марксизма се съединяват с елементите на мизонеизма (лат. miseria, жалко съществуване, нищета, бел. прев.), еврофобията и национализма в причудлива и доста безформена смес.
И все пак работата е свършена. В съзнанието на значителна част от “азиатците” болшевиките, а заедно с тях и Русия, трайно се асоциират с идеите за национално освобождение, с протеста против романо-германците и европейската цивилизация. Така гледат на Русия в Турция, в Персия, в Афганистан и в Индия, отчасти в Китай и някои други страни в Източна Азия. И този възглед подготвя бъдещата роля на Русия - не великата европейска държава Русия, а огромната колониална страна, стояща начело на своите азиатски сестри в съвместната им борба против романо-германците и европейската цивилизация. В победоносния изход на тази борба е единствената надежда за спасението на Русия.
В миналото, когато Русия още беше велика европейска държава, можеше да се говори, че интересите на Русия се сближават или се разминават с интересите на една или друга европейска държава. Сега такива разговори са безсмислени. Отсега нататък интересите на Русия неразривно са свързани с интересите на Турция, Персия, Афганистан, Индия, може би с Китай и други страни в Азия. “Азиатската ориентация” е единствено възможната за истинския руски националист.
V. Но ако съзнанието на населението на значителна част от азиатските страни е подготвено да приеме Русия в новата й историческа роля, то съзнанието на самата Русия съвсем не е подготвено за тази роля. Руската интелигенция в масата си продължава раболепно да се прекланя пред европейската цивилизация, да се разглежда като европейска нация, да се влачи след романо-германците по рождение и да мечтае Русия в културно отношение във всичко да бъде подобна на истинските романо-германски страни. Съзнателното желание да се разграничат от Европа, е съдба само на отделни личности. Ако у част от нашите бежанци и емигранти се наблюдава разочарование от французите и англичаните, то в повечето случаи това зависи от чисто личната обида против “съюзниците”, от които се наложи да се нагледаме на всякакви оскърбления и унижения по време на евакуацията и при живота в бежанските лагери. Твърде често това разочарование от “съюзниците” веднага преминава в преувеличена идеализация на немците; по такъв начин руският интелигент остава в орбитата на преклонението към романо-германците (ако не към едните, то към другите) и изобщо не си поставя въпроса за критичното отношение към европейската култура.
При такива условия чуждестранното иго може да се окаже гибелно за Русия. Значителна част от руската интелигенция, превъзнасяща романо-германците и разглеждаща своята родина като изостанала страна, която “трябва много да се учи” от Европа, без угризение на съвестта ще постъпи на служба при чуждестранните поробители и добросъвестно ще им помага за поробването и потискането на Русия.
Към всичко това ще добавим, че в началото идването на чужденците ще бъде свързано с известно подобрение на материалните условия за съществуване, външно независимостта на Русия ще изглежда като че ли незасегната и накрая, фиктивно самостоятелното, безусловно покорно на чужденците правителство ще бъде същевременно извънредно либерално и напредничаво. Всичко това, прикривайки в известна степен същността на нещата от някои части на еснафите, ще облекчава самооправданието и компромисите със съвестта на тези руски интелигенти, които ще се отдадат в служба на поробилите Русия чужденци. А по този път може да се стигне далеч: в началото съвместна с чужденците помощ за гладуващото население, след това служба (разбира се, в дребни роли) в канторите на чуждестранните концесионери, в управлението на чуждестранната “контролна комисия на руския дълг”, а там и в чуждестранното контраразузнаване и т.н. Сама по себе си тази служба на чужденците още не е така опасна и не заслужава така да бъде осъждана, още повече че в много случаи тя просто е неизбежна. Най-вредна, разбира се, е моралната подкрепа на чуждестранното владичество. А при съвременната нагласа на умовете на руската интелигенция се налага да признаем, че такава подкрепа без съмнение ще бъде оказана от страна на мнозинството на тази интелигенция. Ето това е най-страшното.
Ако чуждестранното иго бъде морално подкрепено от мнозинството на руската интелигенция, продължаваща да се прекланя пред европейската култура и да вижда в нея безусловния идеал и образец за подражание, Русия никога няма да успее да отхвърли чуждестранното иго и да осъществи своята нова историческа мисия – освобождението на света от властта на романо-германските хищници. Изпълнението на тези задачи е възможно само при условие, че в съзнанието на цялото руско общество се извърши рязък прелом към духовното разграничаване от Европа, към утвърждаване на своята национална самобитност, към стремежа към самобитна национална култура и отхвърляне на европейската култура. Ако такъв прелом се извърши, победата е сигурна и никаква служба на чужденците, никакво физическо подчинение на романо-германците не са страшни. Ако това не стане, Русия я очаква безславна и окончателна гибел.
VI. Ние разгледахме перспективите, които се откриват пред Русия. Какво са длъжни в сегашното време да правят руските хора, жадуващи за дейност и стремящи се с нещо да помогнат ако не на съвременна, поне на бъдеща Русия? Какви реални задачи се поставят пред тях?
С всички средства да допринасят за свалянето на съветската власт и за икономическото възстановяване на Русия? Но ние вече знаем, че и едното, и другото е възможно само при условието на чуждестранно поробване на Русия. Кое ще ускори този неизбежен процес? Съзнателно да доведем чужденците в Русия? Преди всичко, на много, дори реални политици сърцето няма да им даде да направят това. И второ, какво означава “да доведем чужденците”? Чужденците ще отидат в Русия тогава, когато сметнат, че това е изгодно и удобно за тях и ще направят това именно така, както им подсказва практическата сметка. Молбите на руските емигранти няма да ускорят делото, защото чужденците ще действат не в името на човеколюбието, а в името на своите интереси. Те ще дойдат в Русия само в случай, че успеят да се подсигурят от възможни неприятни последици от тази постъпка: от международни усложнения при подялбата на “руското наследство”, или от възможни революционни избухвания в собствения им тил. Докато не се намери безопасен начин за намеса в руските дела, никакви старания на руските емигранти няма да доведат до нищо. Когато истински реалните политици на една или друга романо-германска държава намерят този безопасен за тях начин, интервенцията ще стане без какъвто и да е натиск от страна на руската емиграция.
Значи, по този въпрос руската емиграция е съвсем безсилна и цялата й дейност в тази посока се свежда до нецелесъобразна суета.
Да се готвим за участие в бъдещия правителствен апарат на “възстановената” и “освободена от съветската власт” Русия? Но ние знаем какъв ще бъде този правителствен апарат: външно – истински руска власт, а фактически – проводник на чуждестранната колониална политика. На кого може да се усмихне работата в такъв “апарат”? На дребните честолюбци, стремящи се към атрибутите на властта, макар и фиктивна? Или на безпринципните авантюристи, мечтаещи да осигурят личното си благополучие, макар и с цената на собствения си позор и гибелта на родината им? Такива хора винаги е имало, има и ще има. Не за тях, разбира се, пишем всичко това.
Нека се готвят за своята бъдеща работа; да им се попречи, е невъзможно. Но на другите да се отворят очите, нека всички знаят, че това са предатели! Впрочем, освен предателите може да се намерят и честни, идейни хора, които ще поискат да влязат в бъдещо, угодно на чужденците руско правителство с намерение чрез упорит труд в съчетание с гъвкав макиавелизъм да изведат Русия от чуждестранното иго. Образът на Иван Калита, упорито и методично творящ великото дело за обединяване на Русия, същевременно кланяйки се покорно на Ордата, може да се изправи пред тези идейни хора като пътеводна звезда. Но Иван Калита е бил самостоятелен княз, независещ от никакъв колективен орган и от никакви колеги в управлението. Татарите не са седели на шията му като посланици или контролни комисии, а само рядко са идвали за редовно плащания данък, в останалото време предоставяйки на своя васал пълна свобода на действията. Положението на честния руски човек в правителството на бъдеща, поробена от романо-германците Русия, ще бъде много по-трудно. Той ще дели властта с “кабинет”, съставен предимно от споменатите по-горе честолюбци и мошеници, всеки от които с голямо удоволствие ще събори своя колега, дискредитирайки го в очите на всесилните чужденци. Самите тези чужденци неуморно и зорко ще следят дейността на правителството чрез своите официални представители и шпиони. В такава обстановка дейността на новия Иван Калита едва ли ще се окаже много продуктивна. Но главното, което трябва особено да подчертаем, е, че без наличието в обществото на морален отпор на чужденците тази дейност е предварително обречена на пълна несполука.
Остава подготовката за чисто техническата работа по възстановяване на транспорта, стокооборота, привеждане в ред на финансите и прочее при неизменната перспектива за дейност в обстановката на фактическо чуждестранно господство. При такава перспектива цялата тази техническа работа е дълбоко одиозна. Цялата тази работа ще протича в тясно сътрудничество с чужденците и непременно ще се насочва към закрепване на Русия в положението й на колониална страна. Засега перспективата за тази нова фаза в съществуването на Русия не стои пред съзнанието на честните руски хора или те я пренебрегват, мисълта за техническа работа по възстановяване на различните страни на руския живот е естествена и не поражда вътрешна съпротива, макар че същевременно, тъй като е лишена от връзка с реалната перспектива, се превръща в някаква безплодна мечта. Но когато ясно си представиш, че ще се наложи да работиш не в по чудо възстановената великодържавна Русия, а в колониална страна, фактически поробена от чужденците, ръцете се отпускат и за техническа работа не ти се ще и да мислиш.
VII. И така, всички видове политическа дейност и дори аполитична работа по възстановяване на различните страни от държавния бит на Русия за руската емиграция са затворени като явно нецелесъобразни.
От това обаче съвсем не следва, че руските емигранти могат със спокойна съвест да се отдадат на бездействие или изцяло да потънат в личните си дела, забравяйки за Русия. Напротив, обрисуваните по-горе перспективи на бъдещата съдба на Русия са такива, че осъзнавайки ги, никой от руснаците не може да стои спокоен. Само че дейността на руската интелигенция и конкретно на руската емиграция трябва да се насочи в съвсем друго русло, различно от това, по което протичаше досега.
Вече посочихме, че бъдещето на поробената от чужденците Русия в значителна степен зависи от това ще съумее ли руската интелигенция да окаже надлежен духовен отпор на чуждестранния натиск. Ние посочихме и това, че за такъв отпор е необходим радикален преврат в руското обществено съзнание и настроение, тъй като съвременната руска интелигенция психически не е приспособена към никакъв духовен отпор на чужденците. С това веднага се посочва и посоката на дейност за руската емиграция. Центърът на тежестта от областта на техниката на държавното строителство и политическата работа се пренася в областта на изработването на мирогледа, на създаването и укрепването на самобитна национална култура.
Ние трябва да свикнем с мисълта, че романо-германският свят със своята култура е нашият най-зъл враг. Ние трябва безжалостно да смъкнем и да стъпчем онези заимствани от Запада обществени идеали и предразсъдъци, които досега насочваха мисленето на нашата интелигенция. Освобождавайки своето мислене и светоусещането си от потискащите западни наочници, ние сме длъжни вътре в себе си, в съкровищницата на национално-руската духовна стихия, да черпим елементите за създаване на новия мироглед. В този дух сме длъжни да възпитаваме и подрастващото поколение. Същевременно, напълно свободни от преклонението пред кумирите на западната цивилизация, ние сме длъжни всемерно да работим за създаване на самобитна национална култура, която да произтича от новия светоглед и същевременно самата тя да го обосновава. В това огромно, всеобхватно дело има работа за всички, не само за теоретиците, мислителите, художниците и учените, а и за техниците специалисти и за обикновените хора. Радикалният преврат в мирогледа е общо изискване към всички.
Задачата, за която става дума, е жизнена и реална за цялата руска интелигенция. Без изпълнението й Русия никога няма да се освободи от робството. За изпълнението на тази задача вече работят отделни умове, но това е малко, тази работа трябва да стане всеобща. Разбира се, по своята същност тази работа трябва да се върши предимно в Съветска Русия. Изглежда, тя там се и провежда. Поне пристигащите оттам частни писма често съдържат свидетелства за много дълбок преврат и огромни промени в мирогледа на най-различни хора и за жаждата им към творчество, проникнато от съвършено нов дух. Същевременно същите писма свидетелстват, че цялата тази работа e прикрита и потисната. Болшевиките, които искат на всяка цена да натрапят на всички своя собствен, овехтял, грубо елементарен и не можещ да задоволи мислещия човек светоглед, се страхуват от всяка проява на свободно движение на мисълта, препятстват проповядването на идеи, които не се побират в марксистките схеми и по този начин задържат умственото и нравственото прераждане на руската интелигенция. Разполагайки със свое твърде определено понятие за това каква трябва да бъде културата на всяка комунистическа държава, те се стараят да потушат всякакви опити за национално културно творчество.
Именно тези неблагоприятни условия, съществуващи в Съветска Русия, придават особено значение и важност на работата на руската емиграция. Нас, емигрантите, не ни заплашва съветската цензура, от нас не се иска да бъдем непременно марксисти. Ние можем да мислим, да говорим и да пишем каквото искаме и ако в някоя страна, където временно пребиваваме, една или друга наша мисъл би предизвикала репресии против нас, ние можем да променим местожителството си. И затова наш дълг е да изпълняваме онази грамадна културна работа, която в Русия е съпроводена с често непреодолими препятствия. Тази задача е неизмеримо по-значителна от всичките тези безсмислени политически ежби и блъсканици, на които се отдават нашите обществени дейци.
И ако руската емиграция иска действително да изиграе почетна роля в историята на Русия, тя трябва да изхвърли цялата тази недостойна игра на политика и да се заеме с работата за преустройство на духовната култура. В противен случай бъдещият историк с право ще заклейми руската емиграция с тежка присъда.
Превод: Димитър Войничански
* Студията на Н. С. Трубецкой е отпечатана в България през 1922 г. като самостоятелно издание
