Промените в Източна Европа след 1989 г. поставят началото на нов етап в изучаването на най-новата история. Специалните архиви стават достъпни за учени и изследователи. От средата на 90-те години (на 20 в.) класифицирани документи в закритите дотогава фондове на бившия Съветски съюз също стават достъпни. Особен интерес представлява Архив президента Российской федерации (АПРФ), където се съхранява документацията на съветското ръководство.
В светлината на новооткритите документи взаимоотношенията на съветското ръководство с комунистическите партии на Югославия и България, както и между ръководителите на Югославия и България, може да бъдат разбрани по-добре.
Макар повечето от фактите да са известни на историците от други източници, новооткритите документи осветяват допълнително процесите, а щудирането им дава възможност на изследователя да навлезе в неповторимата атмосфера на взаимоотношенията между най-забележителните държавници на 20 век и техните най-близки сътрудници.
В този текст разглеждам отделни аспекти на т. нар. македонски въпрос и плановете за създаването на южнославянска федерация в края на Втората световна война в светлината на фактите и обстоятелствата, съдържащи се в новооткритите документи на руските фондове, както и в съчиненията на чуждестранната, предимно западна историография. Последната е доста неглижирана в съвременните български историографски изследвания. Каквито и да са недостатъците й, не може да се отрече, че тя продължава да формира западното, а и световното обществено мнение за нашата страна.(1) Значителен брой са авторите от САЩ, Великобритания, Канада, Германия, Франция, Израел, Австралия и др., които подхождат към историческото изследване с предимствата на утвърдения академизъм. Те са направили от българската история и проблематика свое професионално предпочитание, до голяма степен и своя научна съдба. Съчиненията им са застъпени в университетските курсове на Запад, по тях се подготвят студенти и специализанти, които да познават основно езика, миналото, икономиката, политиката, литературата и изобщо културата на България, а това са бъдещи дипломати, икономисти, политици, високопоставени служители в институционални структури на ЕС, САЩ, международните организации и др.
Повечето от тези съчинения обаче и днес не се познават достатъчно и почти не се изучават от българската историческа наука. Нито в университетите, в които се преподава специалността “История”, нито в Специализираното висше училище по библиотекознание и информационни технологии (УНИБИТ) има застъпени курсове по българската проблематика в чуждестранните академични изследвания. По такъв начин ние сами създаваме празнини в научно-изследователското поле. Непознаването на чуждестранната академична историография освен това изправя пред затруднение българските историци и политици в усилията им да привличат нови поддръжници, да печелят нови позиции, да противопоставят убедителни научни аргументи срещу писанията на съществуващи все още недоброжелатели, опитващи се да използват българската история за чуждо на науката предназначение.
Началото
През есента на 1943 г. Втората световна война е в разгара си. С капитулацията на фашистка Италия капитулира и италианският корпус на Балканите. Значителна част от италианското оръжие попада в ръцете на югославските партизани. Антинацистката съпротива получава ново развитие. Числеността й нараства, партизанските части са в състояние да ангажират ефективно все по-голям брой германски дивизии, а това е от съществено значение за настъпващите армии на Съюзниците. С нарастване успехите на ръководената от комунистите югославска съпротива, нараства и самочувствието на дейците на Югославската комунистическа партия, което се проявява в общуването им с ръководителите и на Съюзниците, и на съпротивителните движения в съседните страни. Те започват да еволюират от партизански ръководители в държавници, да се изживяват като фактори на реалната политика на Балканите и в Европа, чертаят свои планове за следвоенното устройство. Следствие от тези планове е и пристъпването през пролетта на 1944 г. към формиране на федерация от съветски тип.
Към края на 1943 г. съветското ръководство също претърпява развитие в подхода си спрямо югославските другари. Първоначалното съображение е от чисто военен характер, отчита се реалната подкрепа, която партизаните оказват на настъпващата Червена армия.(2) В хода на създаването на федерация обаче разделителният македонски въпрос показва отново своето грозно лице.(3) ЮКП и БКП са раздвоени заради избирането на македонския емигрант Димитър Влахов за заместник-председател на Антифашисткото вече за национално освобождение на Югославия (АВНОЮ). Георги Димитров се обявява категорично против този избор. Йосип Броз Тито се обръща тогава към съветското ръководство за посредничество.
Запитването на Тито е направено на 15 април 1944 г. чрез ген. Корнеев, ръководител на съветската мисия при Върховното командване на Югославската народно-освободителна армия. Това запитване поставя началото на кореспонденцията между Тито, от една страна, и Сталин и Молотов – от друга страна. Изхождайки от военностратегически и външнополитически съображения, в съветското правителство надделява разбирането, че въпросът за Влахов трябва да се остави на преценката на югославяните. Тази позиция оформя у Тито убеждението, че съветските ръководители няма да предприемат действия, нито да предписват решения по македонския въпрос, без да се консултират с югославяните.(4)
По същото време Тито получава информация, че Георги Димитров, който след разпускането на Коминтерна през 1943 г. продължава да наблюдава и координира дейността на международното комунистическо движение, няма да отговаря повече за Югославия.(5) Щом е така, Тито може да кореспондира с Молотов директно. Подобен подход обаче влиза в противоречие с дотогавашната йерархична традиция в комунистическото движение и фактически вдига статута на югославското ръководство. На практика това означава бъдещите взаимоотношения между съветските и югославските ръководители да се разглеждат вече не на междупартийна основа, а като междудържавни отношения. Показателна в това отношение е една от първите телеграми на Молотов. Съветският ръководител прави твърде програмно изявление, симптоматично за разбиранията и целите на съветската политика към Балканите.
„Нашето отношение към Югославия е като към съюзник на Съветския съюз, а към България – като към съюзник на враговете на Съветския съюз. Бихме желали България да скъса с германците и да стане съюзник на Съветския съюз. Във всички случаи желаем Югославия да стане нашата главна опора в Югоизточна Европа. Смятаме за нужно да поясним, че не предвиждаме съветизиране на Югославия и България. Тъкмо обратното, бихме предпочели да поддържаме отношения с демократичните Югославия и България, които да бъдат съюзници на СССР.” (6)
И наистина, до срива в съветско-югославските отношения през 1948 г., Югославия е разглеждана като главния съюзник на Съветския съюз в региона и е сочена за модел на другите народни демокрации.
По-нататъшният обмен на информация между съветските и югославските ръководители показва, че и двете страни се стремят към задълбочаване на отношенията, дори по дадени поводи си разменят взаимни поздравления. На 25 май 1944 г. Сталин и Молотов изпращат чрез ген. Корнеев поздравления по случай рождения ден на Тито, с пожелания да продължи успешната борба срещу нацистките окупатори и предателите на югославския народ.(7) Този ден е помрачен от интензивни германски бомбардировки над гр. Дрвар,(8) където се намира щабът на Тито. В телеграма от 28 май Молотов пише на ген. Корнеев:
„Смятаме бомбардировките за твърде подозрителни. Странно е, че Маклийн и Чърчил (9) напускат щаба преди началото на удара. Препоръчваме на вас и на Тито да бъдете изключително предпазливи и недоверчиви към ония, които за отрицателно време се изпариха, без да ви информират за предстоящата опасност, за която трябва да са знаели”.(10)
Междувременно, през април 1944 г. югославска военна мисия, ръководена от М. Джилас и ген. В. Терзич, пристига в Москва с цел да разговаря за разширяване на югославско-съветското сътрудничество.
Бележки:
1) Христов, Христо (1988) Научна конференция в САЩ по историческа славистика, в: Исторически преглед №3/1988, с. 121
2) Volkov, Vladimir (1997) The Soviet Leadership and Southeastern Europe, In: Norman Naimark and Leonid Gibianski (eds.), The Establishment of Communist Regimes in Eastern Europe, 1944-1949, Westview Press, Boulder, Co., р. 55
3) Volkov, op. cit., p. 55. По този въпрос са публикувани значителен брой документи в Костадин Палешутски (1985) Югославската комунистическа партия и македонският въпрос 1919-1945, изд. БАН, С., Георги Даскалов (1989) Българо-югославските политически отношения, 1944-1945, УИ „Св. Кл. Охридски”, С., в скопското издание на В. Чашуле (1968) “БКП и македонският въпрос, 1944-1968”, в белградското на Сл. Нешович (1978) “Българо-югославските отношения 1941-1944” и редица други
4) Volkov, op. cit., p. 56.
5) През 1943 г. Коминтернът е разпуснат по настояване на Сталин
6) АПРФ, фонд 56 (фонд “Молотов”), оп. I, д. 1369, л.129
7) Пак там, д.1370, л. 65
8) Операция “Ход с коня” (Operation Rоsselsprung) е поредният опит на нацистите за ликвидиране на Тито
9) Става въпрос за ген. Фицрой Маклийн – ръководител на английската мисия при щаба на Тито, и за сина на британския премиер Уинстън Чърчил – Рандолф Чърчил, който служи в същата мисия
10) АПРФ, фонд 56 (фонд “Молотов”), оп. I, д. 1370, л. 66
СЛЕДВА
