150 години от рождението на проф. Иван Шишманов
Ние сме камъни на пиедестала,
на който ще се издигне България
Иван Шишманов
Човешката история създава необходимите й личности, а те от своя страна творят история. Така се осъществява онзи своеобразен кръговрат на енергии, който е двигател на културната еволюция. Каквито и възгледи да имаме за ролята на изтъкнатите люде в историята, не можем да не признаем, че личностите, бидейки средоточие на индивидуалното, придават качествена неповторимост на културно-историческия процес в живота на всяка нация.
Подобни мисли са особено уместни, когато искаме да си обясним появата на такава многостранно значима личност като проф. Иван Д. Шишманов (1862-1928). Една епохална личност, чиято 150-годишнина честваме сега.
И природата, и съдбата са били твърде благосклонни към този човек. У него рано се проявява дарба за литература и наука, а също и за усвояване на чужди езици. Към това следва да прибавим и вродените качества на лидер, инициатор, организатор. И което е особено важно, самата ни възрожденска епоха го издига на вълната на своя подем и благоприятства необикновено бързото му израстване като учен, просветител, общественик, първостроител на българската хуманитаристика.
В различни културни средища на Европа Иван Шишманов е отначало ученик и студент, и доктор на Лайпцигския университет, а след това се завръща там – вече като известен учен и представител на българския принос в европейската култура. В родината си Иван Шишманов пренася плодовете на високата си образованост, за да ги хвърли в благодатната българска почва и да пожъне своята истинска жътва – нещо, което е възможно единствено в собственото отчество. У Шишманов това е цялостен, органичен процес. Така се снемат противоречията между “свое” и “чуждо” и в това е всъщност смисълът и значението на контактите между културите.
Иван Шишманов сякаш винаги е там, където трябва да бъде, където е нужен: било за целите и задачите на българската култура, било за каузата на България в чужбина. У нас той е носител на европеизма, а в Европа е български патриот и радетел на славянството. През 1921-1924 г. във Фрайбургския университет той чете курс лекции “Славянският свят”. През 2010 г. този университет му постави мемориална плоча, чийто надпис гласи: “На големия български славист, министър и радетел на европейската идея”.
Иван Шишманов е първият, който осъзнава необходимостта от създаване в България на Висше училище (Университет), обосновава тази идея и по негова инициатива тя е осъществена през 1888 г. По-късно той основава в Университета и нова специалност: Сравнителна културна и литературна история, и дълго време е титуляр на едноименната катедра. През 1890 г. Шишманов активно участва в изработване на Закона за народното просвещение. А вече в качеството си на просветен министър (1903-1907) Иван Шишманов провежда целенасочена, твърда и широкомащабна политика, на която дължим създаването на значими научни и културни учреждения, каквито са Консерваторията, Народният театър, Етнографският музей, Археологическото дружество, Общият читателски съюз, Дружеството за поддържане на изкуствата в България и много други.
Иван Шишманов е първият, който забелязва, че българската земя ражда големи таланти, на които обаче липсва необходимата култура. За да компенсира този дължащ се на забавеното ни обществено-историческо развитие недостатък, той командирова във Франция писатели като Пейо Яворов и Елин Пелин.
Иван Шишманов пръв си дава сметка колко важно е в нашите дипломатически представителства в чужбина да има и културни аташета. Инициативата му не е оценена по достойнство и ще трябва да минат десетилетия, преди тя да бъде въведена във външнополитическата практика.
Иван Шишманов пръв усеща необходимостта: България да участва в авторитетни световни организации. През 1921 г. е учреден Международният ПЕН-клуб, чиято цел е да създава контакти и сътрудничество между писателите от цял свят – без оглед на различията между тях. Само шест години по-късно, благодарение усилията на Шишманов, България става член на тази световна литературна общност, а той е първият председател на българската секция на ПЕН-клуба.
Прочее, Шишманов прегръща лансираната от граф Кудендорф-Калерги културно-политическа идея, известна под името Паневропа, и е делегат и член на ръководството на Първия, учредителен паневропейски конгрес през 1926 г. във Виена. Така проф. Иван Шишманов се присъединява към един епохален, макар и по онова време все още утопичен проект – много преди той да се осъществи и разбира се, много преди България да стане членка на Европейския съюз.
През целия си живот Иван Шишманов съчетава модерните европейски изисквания с насъщните необходимости на своята нация. На нейното ускорено културно развитие отдава и ум, и сърце, и научна ерудиция и цялата си обществена и административна енергия. Проф. Шишманов има решаващ принос в нещо много важно, което бихме нарекли институционално изграждане на българската наука и култура. За целта той разчита не само на държавата, но и на чуждестранната научна общественост, пред която се ползва с безспорен авторитет. Член е на множество чужди академии.
В продължение на повече от три десетилетия Иван Шишманов чете лекции в Университета, където на два пъти е и декан на факултета. От март 1918-а до май 1919 г. е български посланик в независима Украйна. През 1926-1927 г. е председател на Историко-филологическия клон на БАН. Това са деятелности трудоемки, губивремещи и тормозещи нервите, особено щом става дума за човек с чувство за отговорност.
За това как самият Шишманов е възприемал своята мисия на първостроител (а нерядко и черноработник), характерен е следният епизод. Съпругата му Лидия често се бунтува срещу “известни отрицателни страни на тогавашния живот”. Професорът отвръща: “Ние сме камъни на пиедестала, на който ще се издигне България”. На възражението на съпругата: “А пък на мен ми е омръзнало да бъда само камък на пиедестала”, той категорично отсича: “Такава ни е съдбата”. Колко невероятно звучат тия думи днес, когато всеки завършил–недозавършил, заслужил – незаслужил се държи като че ли е паметник!
Факът, че в продължение на няколко десетилетия Шишманов успешно организира и направлява научните и културните процеси в България, е неразривно свързан с факта, че самият той е бележит учен – хуманитарист. Неговите статии, студии, монографични очерци поразяват като количество (над 400 прижизнени публикации и множество ръкописи), и като качество на идеите и многообразие на изследователските интереси. За проф. Иван Шишманов (един от последните потомци на Шишмановата династия) сякаш важат с пълна сила Вазовите стихове за великия цар Симеон:
...и кога нямаше кого да надвива,
той пишеше книги, за да си почива.
Впечатляващо е дори едно просто изброяване на хуманитарните дисциплини, в които е оставил ярка диря този удивителен човек: история, етнология, фолклористика, езикознание, педагогика, народопсихология, литературна история, теория и критика, археология, компаративистика, културология и какво ли още не, включително и проблемите на езика есперанто... Обединява ги стремежът на Шишманов да изгради българско народознание като една повече или по-малко цялостна система от национални ценности.
Основополагащи са възгледите на проф. Шишманов за българското Национално възраждане. Убедителна е защитата на така наречения от него психосоциологичен метод в литературната история и литературната критика. Шишманов е първият наш историк на западноевропейските литератури. Той е родоначалник на анкетния метод в нашето литературознание (приложен към автори като Алеко Константинов и Иван Вазов). Родоначалник е и на българското сравнително литературознание.
Иван Шишманов е знакова фигура, защото осъществява връзката между автохтонния ни културен развой и общоевропейската духовно развитие, връзката между традиционните ценности на нашето Възраждане и новите, модерни ценностни нагласи в Западна Европа от края на 19 и началото на 20 век.
През последните десетина години у нас се забелязва повишен интерес към Иван Шишманов. Институтът за литература при БАН издаде три сборника със статии под общото заглавие “Шишманови четения”. Публикувани бяха Летопис за живота и творчеството на учения и анотирана библиография на публикациите му. Има обаче още много, което трябва да се направи.
Време е да бъде написан обобщаващ монографичен труд за Иван Шишманов. А още по-важно е, според мен, да се сдобием с едно колкото е възможно по-пълно издание на Шишмановите съчинения. Във всяка що-годе културна страна това отдавна щеше да е направено. Зная, че подобно начинание е съпроводено с големи трудности от материално, организационно и текстологично естество (главно при разчитане на ръкописите).
Искам да предложа и нещо къде-къде по-лесно за осъществяване. Смятам за напълно уместно Институтът за литература при БАН да бъде наречен на името на проф. Иван Шишманов. В историята на нашата хуманитаристика няма по-безспорна фигура. Подобна практика отдавна съществува в системата на БАН. При това процедурата е проста: необходимо е предложението да бъде прието на общо събрание на Литературния институт. Всъщност става дума за нещо, което отдавна е трябвало да стане.
