I. “Възстановяването на Русия” във вида, както си го представят руските политически емигранти, не е нищо друго, освен чудо. Една прекрасна сутрин ще се събудим и ще узнаем, че всичко, което според нашите представи сега става в Русия, е било само тежък сън или че изведнъж, като с магически жезъл, е изчезнало. Русия отново е велика държава, всички се страхуват от нея и я уважават, предлагат й най-съблазнителни политически и икономически комбинации и тя следва само свободно да си избере най-добрата форма на управление и да си заживее безгрижно за страх на враговете и за собствена слава. Какво е това, ако не чудо?
Не трябва да се отрича, че чудеса е имало, има и ще има. Но може ли да се разчита на чудо в политическите сметки?
Може ли да се въвежда чудото като елемент, при това необходим, в реален политически проект? По самото си определение чудото е неочаквано и не се поддава на предвиждане, на предварително пресмятане. Когато прави планове за бъдещето, истинският политик реалист е длъжен да отчита само реални възможности. Ако вярва във възможността да се случи чудо и иска да бъде особено предпазлив, единственото, което може да направи, е да обмисли как да постъпи в случай, че в даден момент вместо реално възможното изведнъж стане чудо. Но политик, който изобщо не се съобразява с реалните възможности и обмисля своя план изключително само в случай на чудо, едва ли може да се нарече “реален”. Големият въпрос е приложимо ли е изобщо званието “политик” към него. При това всичките наши политически емигранти са такива. Реалните възможности съвсем не ги интересуват. Те като че ли дори не ги забелязват. Чудното възстановяване на Русия е тяхната алфа и омега, неизменна цел или отправна точка на всичките им планове, проекти и кроежи. Тази сляпа увереност в неизбежността на чудото би била понятна, ако ставаше дума за някакви мистици. В случая обаче става дума за практически дейци, настроени позитивно. Какво е това, слепота, не позволяваща да се види реалната действителност, или страх да се погледне право в лицето на тази действителност?..
II. Има истини, повече или по-малко признати от всички. Войната, революцията и болшевишките експерименти доведоха Русия до такава пълна икономическа разруха, от която тя може да се измъкне само постепенно в продължение на много дълъг период и при задължителното условие на най-активна и енергична помощ от чужденците. Съветската власт, която мисли преди всичко за своето самосъхранение, успя да създаде такъв режим, при който гладното и обезоръжено население е способно в най-добрия случай само на дребни местни бунтове, частично потушавани със сила, частично пресичани с “взрив отвътре” благодарение на изкусната система на пропаганда и провокации. Що-годе крупно антиболшевишко движение е невъзможно без действената и сериозно провеждана до края чуждестранна поддръжка. Доброволното отслабване на съветския режим е възможно само при условие, че съветската власт получи възможност да гарантира своята неприкосновеност по някакъв друг начин, примерно с някакво трайно и надеждно споразумение с чужденците, без чиято помощ събарянето на тази власт е невъзможно.Следователно установяването в Русия на що-годе поносими условия на живота, осигуряването на безопасността и материалните нужди на населението са възможни само при условията на помощта от чужденците, на чуждестранната намеса.
Под името “чужденци” се разбират, естествено, онези “велики държави”, които водеха световната война. Кои са те, сега знаем. Войната изчисти белилото и ружа на хуманната романо-германска цивилизация и сега потомците на древните гали и германци показаха на света своя истински лик, лика на хищния звяр, алчно тракащ със зъби. Този звяр е истинският “реален политик”. Той не е като нашите “представители на обществеността”. Той не вярва в чудеса, надсмива се на идеите.
Давай му плячка, храна, повече и по-вкусна. А ако не му я дадеш, сам ще я вземе, затова има техника, наука и култура и главното - оръдия и броненосци.
Ето такива са онези чужденци, без съдействието на които “възстановяването на Русия” е невъзможно. Те воюваха помежду си за световно господство. Светът трябваше да се подели, или изцяло да се даде на един победител. Обаче не можаха да постигнат нито едното, нито другото. Огромната Русия, съставяща една шеста част от света, си остана “ничия”. Докато не си я поделят или не я дадат на един от романо-германските зверове, световната война не може да се смята за завършена. В това е същността на “руския проблем” за романо-германците. Те гледат на Русия като на възможна колония. Огромните размери на Русия изобщо не ги смущават. По броя на населението Индия е по-голяма от Русия, а е заграбена цялата от Англия. Африка превъзхожда Русия и по размери, а цялата е поделена между няколко романо-германски държави. Така трябва да стане и с Русия. Русия е територия, където расте това и това, в която има такива и такива подземни богатства. Че на тази територия има население, това не е важно, с него ще се заемат етнографите; за политиката е интересна най-вече територията, а туземното население - само в качеството му на работна сила.
Можем ли да си представим, че същите тези чужденци, помогнали на Русия “да се възстанови” и да се изправи на крака, любезно ще се поклонят и ще се отдръпнат встрани? Като чудо, такава картина може да си представяме, но ако стоим на гледната точка на реалните възможности и вероятности, трябва да признаем, че такъв обрат на нещата определено е изключен. Онези романо-германски държави, които ще окажат на Русия помощ, по-точно ще оказват на Русия помощ, защото ще е необходима продължителна помощ, ще направят това, естествено, не по филантропични подбуди, а ще се постараят да наредят нещата така, че в замяна на тази помощ да получат Русия като своя колония. Засега е трудно да се предвиди коя романо-германска държава ще се изяви в тази роля, ще бъде ли това Англия, Германия, Америка или консорциум от държави, който ще раздели Русия на “сфери на влияние”. Със сигурност може да се каже само, че за пълното инкорпориране на Русия към една или друга държава, за включването й изцяло в списъка на колониалните владения на някоя държава, не може и дума да става. На Русия ще й бъде предоставена сянка, видимост на самостоятелност, в нея ще бъде поставено някакво безусловно покорно на чужденците правителство, което ще се ползва от същите права, с които преди се ползваше правителството в Бухара, Сиам (Тайланд, бел.прев.) или Камбоджа. Няма значение дали това ще бъде правителство на есерите, кадетите, болшевиките, октябристите или десните. Важното е, че то ще бъде фиктивно.
Такава е реално възможната перспектива, която се очертава при безпристрастния поглед върху създалото се положение. Възстановяването на Русия е възможно само с цената на загубата на нейната самостоятелност.
III. Болшевиките, като напълно реални политици, не може да не отчитат неизбежността на чуждестранното иго. Цялата политика на чужденците по отношение на Съветска Русия се свежда до това, че те се надяват да създадат споменатото по-горе покорно руско правителство от болшевиките; болшевиките ту играят в шашки, ту показват нокти. Поради това процесът се забавя. За чужденците безспорно е по-изгодно да “опитомят” съветската власт, вместо да я свалят и заменят с някаква нова; към решителното събаряне на болшевиките те ще пристъпят само тогава, когато се убедят, че е невъзможно да “опитомят” болшевиките. Затова съветската власт с двусмислената си тактика печели време. Но както и да се забавя процесът, пред съветската власт занапред има само две перспективи: да се превърне в покорно на чужденците правителство, подобно на правителството в Бухара или в Камбоджа, или да си отиде, отстъпвайки място на също толкова покорно правителство, съставено от представители на други партии. Ако въпреки всичко болшевиките смятат за изгодно да забавят процеса, то е защото разчитат още на едно “последно залагане” – на прословутата световна революция.
Световната революция, комунистическият преврат във всички романо-германски страни единствено може да спаси руската съветска власт от гибел или от подчинение на “буржоазните” правителства на Запада. Трудно е да се каже доколко са основателни надеждите на нашите болшевики за тази световна революция. Сега в романо-германските държави като че ли всичко е благополучно, работническото движение като че ли навлиза в някакво “безопасно” русло. Но е съвсем неизвестно доколко това положение е трайно и не може ли да се измени изведнъж, особено ако напрегнатото международно положение отново избухне във въоръжен конфликт. За решаването на този въпрос трябва да разполагаме с множество фактически данни, с каквито не разполага никой, освен същите руски болшевики, съсредоточили в себе си сведенията за подготовката на комунистическия преврат във всички страни в света. Разбира се, когато самите болшевики уверено предсказват световната революция, не трябва да им се вярва безусловно, защото в дадения случай е възможно те сами себе си да утешават. Обаче за опровержение на техните твърдения също няма основания.
За нас е важно да решим въпроса ще внесе ли световната революция съществено изменение в онези перспективи, които, както се каза по-горе, се очертават пред Русия. Ако болшевиките чакат от тази революция спасение, то е, защото виждат главната опасност от страна на чужденците не в политическото и икономическото поробване на Русия, а в това, че опеката на “буржоазните” романо-германски правителства ще попречи на руската съветска власт в пълна степен да осъществи идеалите на комунистическия строй в Русия. И наистина тази “опасност” се отстранява със световната революция. Но за нас, некомунистите, унищожаването на комунистическия строй изобщо не е “опасност” и затова може да ни интересува само въпросът отстранява ли се при световната революция опасността от поробване но Русия от чужденците. И именно на този въпрос трябва да отговорим безусловно отрицателно.
Социализмът и комунизмът са рожба на романо-германската цивилизация. Те предполагат определени условия със социални, икономически, политически и технически характеристики, които съществуват във всички романо-германски страни, но ги няма в страните, които са “изостанали”, т.е. не са успели напълно и във всичко да заприличат на романо-германските държави. Ако комунистическият преврат се извърши в целия свят, без съмнение най-съвършени, образцови комунистически държави ще се окажат онези романо-германски страни, които и сега са на “върховете на прогреса”. Те ще продължават да “дават тон” и да заемат господстващо положение. “Изостанала” Русия, пропиляла последните си сили в опитите за осъществяване на социализма при най-неблагоприятни условия и при липсата на необходимите за това социално-икономически и технически предпоставки, ще се окаже в пълно подчинение на тези “напреднали” комунистически държави и ще бъде подложена от тях на най-безсрамна експлоатация. Ако и сега населението на Русия страда и бедства в значителна степен затова, че грамадна част от руските национални богатства се харчат за комунистическа пропаганда в чужбина и за поддържане на чуждестранното работническо движение, как ще бъде тогава, когато с потта и кръвта на руските работници и селяни ще се укрепва и поддържа благополучието на образцовите комунистически държави в Европа и когато “спецовете”, ръководещи експлоатацията на “изостаналите” и “несъзнателни” “туземци” ще са представители на тези най-образцови комунистически държави?
По такъв начин световната революция по същество с нищо няма да промени мрачните перспективи, стоящи пред Русия. Без тази революция Русия ще бъде колония на буржоазните романо-германски страни, а след тази революция – колония на комунистическа Европа. Но колония тя ще бъде при всеки случай, при едната и при другата комбинация. Страницата на историята, на която е написано “Русия - велика европейска държава” е затворена завинаги. Русия е навлязла в нова епоха на своя живот, в епохата на загуба на независимостта си. Бъдещата Русия е колониална страна, подобна на Индия, Египет или Мароко.
Това е единствената реална възможност, съществуваща в бъдеще за Русия, и всеки реален политик трябва да се съобразява само с тази възможност, ако не стане чудо.
IV. Встъпването на Русия в семейството на колониалните страни се извършва при доста благоприятни ауспиции (лат. Auspicatus – щастливо предзнаменование, бел.прев.). В последно време престижът на романо-германците в колониите забележимо пада. Навсякъде презрените “туземци” постепенно започват да надигат глави и да се отнасят критично към своите господари. Романо-германците, разбира се, сами са виновни за това. По време на световната война те водеха пропаганда в чуждите колонии, дискредитирайки се едни други в очите на “туземците”. Те обучаваха туземците на военното дело и ги заставяха да се сражават на фронта против другите романо-германци, приучвайки туземците към победата над “расата на господарите”. Те разплодиха сред туземците съсловието на интелигентите с европейско образование и заедно с това показаха на тези интелигенти истинския лик на европейската култура, в който не можеше да не се разочароват. Във всеки случай, стремежът към освобождение от романо-германско иго сега е налице в много колониални страни, и ако в някои от тях този стремеж се проявява в безсмислени, потушавани лесно въоръжени въстания, то в други се наблюдават признаци на по-сериозно и дълбоко национално движение. В мъглявата далечина като че ли се откриват перспективи на наближаващо освобождение на угнетеното човечество от игото на романо-германските хищници. Чувства се, че романо-германският свят старее, че старите му разядени зъби скоро ще се окажат неспособни да разкъсват и сдъвкват лакомите парчета от поробените колонии.
При такива условия встъпването в редиците на колониалните страни на нова колониална страна, на огромната Русия, привикнала да съществува самостоятелно и да гледа на романо-германските държави като на величини, повече или по-малко равни на нея, може да се окаже решаващ тласък за еманципацията на колониалния свят от романо-германския гнет. Русия може веднага да застане начело на това световно движение. И трябва да признаем, че болшевиките, които със своите експерименти несъмнено в края на краищата доведоха Русия до неизбежността да стане чуждестранна колония, същевременно подготвиха Русия към новата й историческа роля на вожд за освобождението на колониалния свят от романо-германското иго.
следва
Провеждайки своята комунистическа пропаганда сред “азиатците”, болшевиките от самото начало се сблъскаха с едно общо явление. Навсякъде чисто комунистическите идеи се оказваха сравнително малко популярни поради отсъствието на подходящи социално-битови условия в азиатските страни. Затова пък необикновен успех имаше проповедта, насочена против романо-германците и романо-германската култура. Комунистическата пропаганда се възприемаше като национална проповед против европейците и техните съучастници. “Буржоа” се разбираше като название или на европейски търговец, инженер, чиновник, експлоатиращ туземците, или на европеизиран туземец-интелигент, възприел европейската култура, облякъл европейски костюм и загубил връзката със своя народ. Болшевиките бяха отчасти радостни от това недоразумение, тъй като то им даваше възможност макар и чрез измама да използват за своите цели недоволството на значителни маси от населението на Азия. Но все пак те, комунистите и интернационалистите, разбира се, не могат да поощряват особено такова “неправилно” разбиране на комунистическата пропаганда и да му позволят да прерасне в теоретически обосновано и сериозно обмислено национално движение. Затова в повечето азиатски страни не се отива по-далеч от това недоразумение, при което елементите на комунизма и марксизма се съединяват с елементите на мизонеизма (лат. miseria, жалко съществуване, нищета - бел. прев.), еврофобията и национализма в причудлива и доста безформена смес.
И все пак работата е свършена. В съзнанието на значителна част от “азиатците” болшевиките, а заедно с тях и Русия, трайно се асоциират с идеите за национално освобождение, с протеста против романо-германците и европейската цивилизация. Така гледат на Русия в Турция, в Персия, в Афганистан и в Индия, отчасти в Китай и някои други страни в Източна Азия. И този възглед подготвя бъдещата роля на Русия - не великата европейска държава Русия, а огромната колониална страна, стояща начело на своите азиатски сестри в съвместната им борба против романо-германците и европейската цивилизация. В победоносния изход на тази борба е единствената надежда за спасението на Русия. В миналото, когато Русия още беше велика европейска държава, можеше да се говори, че интересите на Русия се сближават или се разминават с интересите на една или друга европейска държава. Сега такива разговори са безсмислени. Отсега нататък интересите на Русия неразривно са свързани с интересите на Турция, Персия, Афганистан, Индия, може би с Китай и други страни в Азия. “Азиатската ориентация” е единствено възможната за истинския руски националист.
V. Но ако съзнанието на населението на значителна част от азиатските страни е подготвено да приеме Русия в новата й историческа роля, то съзнанието на самата Русия съвсем не е подготвено за тази роля. Руската интелигенция в масата си продължава раболепно да се прекланя пред европейската цивилизация, да се разглежда като европейска нация, да се влачи след романо-германците по рождение и да мечтае Русия в културно отношение във всичко да бъде подобна на истинските романо-германски страни. Съзнателното желание да се разграничат от Европа е съдба само на отделни личности. Ако у част от нашите бежанци и емигранти се наблюдава разочарование от французите и англичаните, то в повечето случаи това зависи от чисто личната обида против “съюзниците”, от които се наложи да се нагледаме на всякакви оскърбления и унижения по време на евакуацията и при живота в бежанските лагери. Твърде често това разочарование от “съюзниците” веднага преминава в преувеличена идеализация на немците; по такъв начин руският интелигент остава в орбитата на преклонението към романо-германците (ако не към едните, то към другите) и изобщо не си поставя въпроса за критичното отношение към европейската култура.
При такива условия чуждестранното иго може да се окаже гибелно за Русия. Значителна част от руската интелигенция, превъзнасяща романо-германците и разглеждаща своята родина като изостанала страна, която “трябва много да се учи” от Европа, без угризение на съвестта ще постъпи на служба при чуждестранните поробители и добросъвестно ще им помага за поробването и потискането на Русия.
Изследването „Европа и човечеството” на Николай Сергеевич Трубецкой е публикувано за първи път през 1920 г., когато ученият е вече в България. Така се полага началото на евразийството, което като теоретичен и мисловен център се позиционира в Берлин, а по-късно – в Париж.
Наричат евразийското движение „културно-историософско”, възниква в средите на руската интелигенция, чиито представители емигрират в Европа след 1917 г. Сред най-изтъкнатите представители на евразийството са географът П. Н. Савицки, историкът Г. В. Вернадски, и на първо място – княз Николай Сергеевич Трубецкой – лингвист, етнограф, философ.
Важен елемент от теорията на евразийството е концепцията на Трубецкой за многолинейност на историческия процес, благодарение на която своеобразието и самобитността на културата се възприемат като нейна вътрешноприсъща характеристика, и същевременно отхвърля изключителността и абсолютността на европейската култура.
Според мнението на видните изследователи корените на евразийството трябва да се търсят в първата третина на 16 век, и после преминават в трудовете на славянофилите. Понятието Евразия се тълкува и като чисто географско (Западна и Източна Европа, Южна и Югоизточна Азия – Индия, Китай, Източен Сибир, Евразия – континентална равнинна част на Европа и Азия), и от етническа гледна точка (в Евразия е формиран специфичен „турански типологичен тип”, руснаците не са европейци и не са азиатци, а евразийци), и също така икономически (евразийска Русия е континентална страна, и нейните отношения не са същите както в световното океаническо пространство, а вътрешноконтинентални). Мнозина мислители, писатели, поети виждали в революцията проява на източна диващина, на „азиатщина”, и тъкмо затова евразийците си поставили задачата да преосмислят историята на Русия.
Специално за творчеството на Н. С. Трубецкой основно положение заемат няколко културоложки интерпретации – „симфоничната личност”, понятие за група народи или народ, в чиято йерархична структура присъстват малките елементи на „симфоничната личност”. Тази йерархия е изградена от „етажите” на културата (висок, среден, нисък), които дават общата типология на културите, в частност – славянските.
Николай С. Трубецкой е роден на 16 април 1890 г. в Москва и умира на 25 юли 1938 г. – на 48 години. Въпреки краткия си живот, той още на 14-годишна възраст посещава заседанията на Московското етнографско общество, а на 15-годишна възраст публикува първите си научни статии за фино-угрийското езичество. Областите, в които работи усилено и с голям успех този необикновено надарен интелектуалец, са много, но особено важно е участието му в създаването и функционирането на Пражката лингвистична школа (трудът му „Основи на фонологията”), заедно с блестящите учени Роман Якобсон, Д. Чижевски и други. Трубецкой изобретява термина „езиков съюз” в сравнително-историческото езикознание, разработва основите на руската морфонология, изследва славянската поетика и историята на славянските езици.
През 1920 г., заедно с внушителна вълна руски офицери и благородници Н. С. Трубецкой емигрира в България. Благодарение на застъпничеството на проф. Иван Шишманов, който познава научните интереси на Н. С. Трубецкой още от юношеските му години, е препоръчан за доцент по сравнително езикознание в Софийския университет. У нас излиза и сборникът “Изход към Изтока. Твърденията на евразийците” (София, 1921 г.) – при това за първи път. През 1923 г. княз Трубецкой се преселва във Виена, където отново е университетски преподавател. Издава вестник “Евразия” и поредицата “Евразийски хроники”.
Евразийската идея е може би единствената оригинална голяма геополитическа идея родена в София през 20-те години на 20 век, която е жива и до днес и търси своята реализация в съвременна Русия.
Обединителната линия на трудовете на плеяда руски учени от това време е руският национален въпрос. Според Н. С. Трубецкой именно църковнославянският език е приемник на „общославянската литературно-езикова традиция”. Оттук и изводът, че евразийството е синтез на научната и политическата мисъл, осъществяван в различни области на знанието и в различни сфери на обществените интереси.
Студията, която предлагаме в този брой, е писана през 1922 г., т.е. почти в самото начало на разработването на темата евразийство и Евразия, и е публикувана в София. Преводът е направен от Димитър Войничански.
следва
