Кой представлява по-голяма заплаха за националната сигурност – задържаният под стража ромски бос Кирил Рашков или футболните агитки? Сега, когато пиша тези редове, не ми е известно становището на Консултативния съвет за национална сигурност, който предстои да проведе своето заседание. Но затова пък знам, че след кървавия инцидент в асеновградското село Катуница, битката се пренесе в полето на интерпретациите. Доколкото сме изправени пред остър, локален обществен конфликт, с подчертани етнически измерения, в нашето царство на медийните ментета, много бързо, дежурните самономинирали се “активни борци за етнически мир” получиха изненадващо поле за изява. Неадекватната обществена представа за социалните и етническите проблеми е също такава заплаха за националната сигурност, както и самите сблъсъци.
Така че „войната” в Катуница и в Пловдив не е война между българи и роми. Обществените протести, поне през първите два дни, бяха породени от демонстрираното чувството за безнаказаност и надзаконност, което излъчва г-н Кирил Рашков (т. нар. Цар Киро), неговият род и съответстващите на тази представа негови действия. Влиятелни чужди медии вече успяха да игнорират публично утвърдената представа за противоправната икономическа активност на Рашкови като мотив и заряд на общественото избухване. Истината е обаче, че протестите носят патоса на едно възмущение от необяснимия за мнозинството граждани начин на натрупване на свръхголеми богатства в годините на прехода, от чувството за гарантирана от институциите безнаказаност, особено на местно равнище. А това семейство Рашкови неразумно и непредпазливо демонстрира вече от години.
В четвъртък, 28 септември, Сидеров обяви, че „правителството на ГЕРБ се опитва да изкара протестиращите млади хора бандити и престъпници”. Да се обяснява това, е нужна изключителна прецизност, още повече че медийната ситуация е многопосочно манипулирана. Протестиращите младежи и в Катуница, и в цялата страна, разбира се, не са престъпници. Палежът обаче си е престъпление. Показателен е фактът, че подпалвачите на имотите на Кирил Рашков някак остават в сянка. И дали се търсят, не е много ясно. Те следва обаче да отговарят като извършители на деянието, предвидено в член 330 от Наказателния кодекс: „(1) Който запали сграда, инвентар, стоки, земеделски или други произведения, гора, машини, рудник или друго имущество със значителна стойност, се наказва за палеж с лишаване от свобода от една до осем години.
(2) Наказанието е лишаване от свобода от три до десет години: 1. ако пожарът е представлявал опасност за живота на някого; ...”
В правова България не може да има безнаказани хулигански и вандалски палежи на домовете на когото и да е било, та бил той и най-големия престъпник. Не зная кой сложи в устата на митингуващите това „циганите на сапун, турците под ножа”. Но който и да е, той ще да е голям враг на България. Такива скандирания ни връщат столетия назад. Изобщо протестите на „агитките”, справедливи при избухването си, от един момент поведоха обществото ни в погрешна посока. Ако запалените Цар-Кирови имоти са били придобити от престъпна дейност, те естествено, е да бъдат конфискувани, така че държавата е заинтересована да бъдат опазени.
Обществеността трябва да успее да се освободи от подвеждащите медийни интерпретации и да види в протестите главното – това е възмущението срещу самозабравянето на супербогаташите, срещу системното нарушаване на закона от тях. И този протест е справедлив. И следва да бъде подкрепян.
Не съм сигурен, че българското общество си дава сметка как страната изглежда в момента „отвън”. В България се надигна мощна вълна от неправителствени сигнали и апели към международните институции за „антициганските настроения и погроми в България”, които вече се оценяват като общоевропейски въпрос. От 30 септември, петък, проблемът вече не е „Цар Киро”, а „антициганизмът и расизмът, които заливат България”, както се представят протестите и вълненията пред “международната общност”. Проблемът вече не е хулиганското убийство на 19-годишния младеж, а „насилието над ромите в България”. Така „информираната международна общност” всъщност блокира адекватния национален обществен дебат и става мощен съюзник на “Атака”, защото насрещно легитимира брошурата на Сидеров за „циганския терор”. И става така, че гледните точки в България са две: националистическата, ксенофобската, изразявана по-често от “Атака”, и “европейската”, уж правозащитна, която обаче не допуска да се анализират по същество противоправни действия, извършвани от представители на “малцинствената общност”. И в това отношение България бе върната отново няколко десетилетия назад.
Сам по себе си „етноцентризмът” на някои ромски активисти е естествен, разбираем, а понякога дори заслужаващ подкрепа. Но когато проблемът “Катуница” се представя изключително като етнически, когато се свежда до „насилието срещу роми”, извън реалния контекст, следва да се възрази. И България трябва да е пределно категорична – протестите не са „антиромски”!
Общественият негативизъм срещу Кирил Рашков - Цар Киро, е негативизъм срещу един човек, който се възприема като местен мафиотски бос. Негативизъм срещу една фамилия, която повечето граждани възприемат по начин, аналогичен примерно на възприемането на „фамилията Корлеоне” в класическото произведение на Марио Пузо. Може да отидем и по-далеч: всеки конспиративно настроен анализатор би казал, че след блокирането на приемането ни в Шенгенската зона, случило се няколко дни преди инцидента в Катуница, правителството е изпитвало болезнената необходимост да пренасочи общественото внимание към всякакви други, грабващи вниманието проблеми, само и само да не се говори за „Шенген”. В световната политическа практика това се е случвало стотици пъти. Технологията „да разлаем кучетата” - заглушаваща и шокираща, - е общо взето, проверена и ефективна.
Не мисля обаче, че случаят „Катуница” е предварително обмислян и режисиран. По-скоро се случи нещо сравнително достоверно, а оттам насетне, от летящ старт, в действие влязоха медийните диригенти и манипулатори, които многопосочно форматираха и разработваха сюжета. Паралелно стартира и кампания „Избори - 2011”, която е много важна за основните политически сили. Предизборната социологическа картина изтъква извода за задълбочаване на социалната дезориентация на гражданството. Хората не могат да дадат и три примера как си представят, че ще действа „техният президент”, ако бъде избран. Как ще действа в сложни икономически, конституционноправни или междуетнически развития? Рационалният избор винаги се е опирал на информираност и обмисленост и не толкова на гола емоция.
В тези условия Кирил Рашков неволно оказва „неоценима услуга” на политическия елит и на сегашното правителство. Случаят дава извънреден повод на елита и на властта да коментират, да изразяват вижданията си по важни и реални въпроси като битовата престъпност, уличното и футболното хулиганство, изобщо насилието в българското общество, което през последната година еднозначно расте. Така че за политическата върхушка, без тя да е съпродуцирала инцидента в Катуница, случаят идва като по поръчка – в точното време и на подходящото място.
Трябва да отбележим и нещо друго. Важна характеристика на „българския политически модел е неговата „антианалитичност” – случващото се фактически не се анализира, а за неадекватни и погрешни анализи не се консумира професионална отговорност. Мога да припомня т.нар. дискусия по ромските въпроси миналия септември. Тя се разрази не когато Франция почна да връща наши роми, а няколко седмици по-късно – след като „интерпретаторската класа” се върна от курортите. Изприказваха се всички възможни баналности от тридесетината абонирани публични интерпретатори. Като цяло “дискусията” бе едно не особено полезно упражнение, с изключение на това, че няколко десетки пъти се повтори оригиналната мъдрост, че „образованието е важно”. Никаква смислена промяна не се случи и дебатът постепенно заглъхна. Този начин на публично дебатиране има пряка роля за катастрофите на България в прехода и след него. Рискът в момента е подобен и много осезателен. Кирил Рашков, т.нар. Цар Киро, е емблематична фигура на българския преход, може дори да бъде обявен за символ на прехода. Той доказва, че сме страна на „неограничените възможности” – додесетоноемврийският затворник (шест години преди началото на промените го вкарват в затвора за много–много години, защото не може да обясни как точно е натрупал един милион тогавашни лева, когато апартаментите бяха по 15–20 хиляди). Стари юристи си спомнят, че тогава бил иззет и впечатляващ стрелкови арсенал, но дали това е вярно, черно на бяло не се видя. Но идва демокрацията и Кирил Рашков е помилван. И някак много бързо става мултимилионер, при това бизнесът му никога не е бил прикриван особено старателно. Поне за алкохола менте няма българин който да не е чувал. Как стана това? Вероятно с пари, а това, което не може да стане с пари, става с много пари. За безделието и безсилието на администрацията, изглежда, се е плащало.
Ако се върнем назад, можем да си припомним още любопитни неща. Преди „Местни избори – 99” Кирил Рашков създава партия „Свободна България” и с нея прави успешен политически дебют – вкарва в общинските съвети стотина съветници. От онези времена в местната преса има публикувана снимка – Йордан Соколов, в битността му на министър на вътрешните работи, и Кирил Рашков, един до друг, заедно на предизборна проява на ОДС. Това - като тема за размисъл.
В етнополитически план обаче Кирил Рашков става автор на една от най-антиполитическите концепции за политиката. Някъде през 1999 г. той формулира принципа „ром за рома”. Сиреч, ромите да гласуват само за роми. Точната теоретична диагноза на това разбиране се нарича етноцентризъм. На него се разчита като на свръхоръжие за политическа етномобилизация. И като средство за демонтаж на националната държава. Но някъде да сте прочели за това? За опасностите, които този етноцентризъм носи? По време на 39-ото народно събрание г-н Рашков посети сградата на парламента, за да се увери лично как се справят народните представители от ромски произход Александър Филипов (НДСВ) и Тома Томов (КБ). След двойната смърт в Катуница, изкушавам се да напиша „двойното убийство”, и след шумотевицата около арестуването му популярността на ромския барон видимо подскочи.
Казват, че няма популярност с обратен знак. Кирил Рашков обаче успя светкавично да стане нещо като „национален антигерой”, конкуриращ се може би само с „братя Юзеирови”. Хиляди хора, които допреди две седмици не знаеха нищо за него, вече го ненавиждат. Но това не е поради „расистки мотиви”.
Не мисля, че е честно решението на проблема „Катуница” да се търси на плоскостта „нека да живеем заедно!” Не защото призивът е лош – той е прекрасен, а защото спорът около събитията в Катуница е от съвсем друг характер.
Подло е нещата да се редуцират до „етническа нетърпимост”. Доминираща е социалната нетърпимост. А водеща е антикриминалната нагласа. Общественото възмущение идва от погазването на закона, включително и от публичните институции. От беззаконията трябва да започне разговорът, не от собствено етническите въпроси...
Обществеността трябва да се произнесе по главното – в България хората протестират срещу самозабравянето на супербогаташите и срещу системното нарушаване на закона, и този протест е справедлив. Той не е израз на ксенофобия. Отделен е въпросът, че някои от пристигналите в Катуница граждани и манифестиращи из Пловдив, изглежда, като за пред медиите, държаха нагъл език, който е абсолютно неприемлив. Неправилно е да се кори Миролюба Бенатова за неглижиращите оценки, адресирани към протестиращите младежи. Нейният свят на свръхвисоко платен журналист не е светът на младежите, по правило от градските бедни и по-ниско културни слоеве. Но от Бенатова би било смешно да се очаква друго, както са смешни всички медийни “деконспиратори”, които спекулативно умуват кой стои зад протестите.
Нужно е цялостно проучване на причините и начина на развитие на конфликта в Катуница и в Пловдив. Необходима е според мен и специална анкетна парламентарна комисия. Между другото, тя трябва да помогне обществото да си изясни верни ли са ширещите се представи, че престъпни кланове на местно равнище са се сдушили с полицията, че я подкрепят финансово и срещу подаръци си осигуряват безнаказаност?
Ако от този инцидент, можем да изведем някакъв позитивен смисъл, той е: можем ли да разберем как на местно равнище си партнират престъпните кланове и МВР? По-общият въпрос е кой е прикривал Кирил Рашков през последните 20 години, от помилването му насам. Има много неща в тази история, които не звучат достатъчно достоверно. В определени моменти дори изглеждат нагласени.
И още една тема за размисъл. Днешните антиромски провокации са продължение на антимюсюлманските провокации от май, случили се около Софийската джамия (6 и 20 май). Приемам, че в „Атака” не са разбрали докрай в какво ги въвличат... Скандалното обаче е, че по повод събитията около джамията от 20 май няма разследвани, няма обвинени и това, изглежда, е обща позиция на МВР и Прокуратурата. Защо това е така, всеки е длъжен да намери отговора сам за себе си.
И още нещо, възможно е за предстоящите избори инцидентът „Катуница” да има ефект, сравним с ефекта „Кочан” от лятото на 2009 г., когато две-три изречения на Ахмед Доган имаха в обществото ролята на детонатор. Сега също се събудиха отявлено националистическите партии, групи и организации, и в политически смисъл на тяхната улица пак изгря слънце. Събудиха се и правозащитни организации – общонационални и ромски, за да предупредят строго за заплахата за толерантността и етническия мир. Това е ясно. Кое обаче не е? Мисля, че фактическото поведение на Кирил Рашков близо две десетилетия е било перманентна заплаха за „етническия” и много повече за социалния мир в страната.
