Още една провокация на ДПС:
„Официалният език в републиката е българският”
Конституция на Република България, глава първа, чл. 3
Зададат ли се избори, и от партията на Ахмед Доган започват да валят жалби, предупреждения и претенции, целящи да събудят и мобилизират депесарския електорат. През 1989 г. лозунгът беше „Върнете ни имената!”, след което поискаха турският език да се признае като втори официален. Когато това не мина, издействаха си новини на турски по националните телевизия и радио, както и факултативното изучаване на „майчин език” в училищата. Днес това им се вижда недостатъчно, та пожелаха изучаването на „майчиния език”, разбирай, на турския, да се разшири и да стане задължително. А с оглед на парламентарните избори през 2013 г., поискаха да се промени Изборният кодекс, като се допусне предизборна агитация на „майчин език”.
Не че досега активистите на ДПС са се придържали стриктно към официалния език, но поне плащаха глоби за своите нарушения. Както се оплака неотдавна заместник-председателят на ДПС Лютви Местан, разказването на турски поговорки е коствало на него и на Ахмед Доган от 2000 до 5000 лв. И после някои се чудят, че консултантският хонорар на Ахмед за „Цанков камък” се е стопил под 1 млн. лева...
Основните аргументи, с които депесарските лидери обосновават необходимостта от промяна на Изборния кодекс, са два: първо, липсата на изрична забрана на предизборната агитация на „майчин език” в Конституцията на Република България; второ, фактът, че една част от електората на ДПС не само не знае български, ами е и напълно неграмотна. Като пример Лютви Местан посочи собствената си майка, с което създаде впечатлението, че едва ли не се гордее с нейната неграмотност, обаче невежеството и незнаенето на официалния език от страна на българските турци не пречи на депесарските кметове да ги назначават на длъжности, изискващи определено образование. Вярно е, че Конституцията на Република България не регламентира пряко на какъв език може да се водят предизборните кампании на политическите партии, но не оторизира двуезичието. Напротив, в чл. 36 (1) е записано: „Изучаването и ползването на българския език е право и задължение на българските граждани”. Алинея 3. на същия член уточнява: „Случаите, в които се използва само официалният език, се посочват в закона”. Така че пасажът в Изборния кодекс относно задължителното използване на официалния български език в предизборните кампании не противоречи на Конституцията. Но и ДПС не отстоява просто правото на „майчин език”, а се стреми да извлече привилегии само за турския език. За никакво многоезичие и равнопоставеност на „майчините езици” не става въпрос, борбата е за налагането на турския като официален език! Днес депесарите искат да водят агитация на турски, утре ще поискат и изборни бюлетини на турски. И тъй като езиковият въпрос се урежда с Изборния кодекс, настояват той да се промени, като отпадне задължителното ползване на официалния, сиреч на българския език. Уж за да няма дискриминация на гражданите по етническа принадлежност и за по-достъпно популяризиране на партийните послания и програми. Сякаш безработните в районите, управлявани от ДПС, могат да се нахранят, облекат и стоплят с политически послания на турски или какъвто и да било друг език! Употребата на „майчиния език” обаче, е много ефикасна, когато депесарският електорат трябва да бъде сплашен: я с нов „възродителен процес”, я с ново „етническо прочистване”. Ако, разбира се, не гласува за Догановата партия..
Но нека да разгледаме размахвания от ДПС „майчин език”. На турски той се произнася като „ана дили”, но думата „ана” освен „майка”, означава още „главен”, „основен”. А кой е основен език в една държава, ако не е официалният? Да не би в Турция, където живеят 15-20 милиона кюрди, техният „майчин език” да е приравнен с официалния турски? Да не би там да се позволява предизборна агитация на кюрдски език? Не! В чл. 3. на Конституцията на Република Турция, приета след последния военен преврат, пише: „Турската държава с нейната страна и нация са неделимо цяло. Езикът й е турски.” В чл. 42. се постановява тъждеството на официалния и „майчиния” турски език: „Никакъв друг език, освен турския, не може да се преподава и изучава в образователните учреждения като майчин език на турските граждани”.
Крайно поучителни са и постановките на Конституцията за турското гражданство. Например в чл. 66. пише: „Всеки, свързан с турската държава с отношения на гражданство, е турчин. Детето на баща турчин или майка туркиня е турчин”. Сравнете този текст с написаното в чл. 25 (1) на Конституцията на Република България: „Български гражданин е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин, или който е роден на територията на Република България, ако не придобива друго гражданство по произход”. Изводът, до който неизбежно ще стигнете, е, че у нас гражданството на родителите определя гражданството на децата, а в Турция – националната принадлежност. Който и от двамата родители да е турски гражданин, децата винаги стават турци! Тогава „майчиният език” може да се окаже „бащин” и обратното. И това понятие, както националността, се оказва достатъчно неопределено и разтегливо, за да бъде използвано в угода на пантюркизма. Родителите може да не са съгласни децата им да се водят турци, но никой не ги пита, а децата пък - съвсем. Много „демократично” и съвсем „по европейски” турската държава определя и „майчиния език” на своите поданици. По същия начин през първата половина на ХХ век им е наложила да си избират „турски звучащи” фамилни имена. И както отбелязва покойният турски сатирик Азиз Несин в книгата си „Единственият път”: „Най-големите страхливци се нарекоха „Йюрекли” („Сърцат”); най-големите скъперници станаха „Елиачък” („Щедър”), а най-големите мързеливци – „Чалъшкан” („Работлив”).
Впрочем, до появата на Република Турция през 1923 г., понятието „турчин” е било синоним на „простак” и „селяндур”, а поданиците на Османската империя са се наричали „османлии”. Дотогава и официалният държавен език е османско-турският – смес от арабски, персийски, тюркски, малко френски и др.
Може ли някой да каже какъв е бил „майчиният език” на турските султани, родени от потурчени християнки?
Или на поредицата велики везири, мореплаватели и архитекти? А на еничерите, грабнати в детска възраст като кръвен данък (девширме) от техните семейства? Нали султан Мурад I, който е убит на Косово поле през 1389 г. от сръбския княз Милош Обилич, е имал за жена сестрата на българския цар Иван Шишман? Ако наследилият го Баязид I, наречен Йълдъръм (Светкавицата), е роден от Кера Тамара, не следва ли „майчиният” му език да е български? Самият Баязид пък е имал в харема си сръбска принцеса и на поне един от синовете му майчиният език трябва да е бил сръбски. Да не говорим за Сюлейман Великолепни, наречен още Канунии (Законодателят), чиято любима съпруга е украинската еврейка Роксолана. Според „История на османската държава” от Йозеф Хамер, докато султанът обсаждал Белград, синовете му от другите жени измрели и в Истанбул се говорело, че ги е отровила Роксолана, за да отвори пътя към трона на собствените си деца. Впрочем, някои от епитетите, с които са увенчани турските султани в „История на Османската империя” под редакцията на Робер Мантран (изд. Рива, София 1999 г.), развенчават мита за „османското присъствие” като период на взаимно обогатяване на различни култури. Защото един от султаните, Мехмед II (1444-1446; 1451-1481), наречен Фатих (Завоевателят) е наложил закон, според който първото задължение на всеки нов султан е да убие братята си. При султан Селим I (1512-1520), наречен Явуз (Жесток), пък се появило проклятието: „Да станеш везир на султан Селим!”. Друг султан, Селим II (1566-1574), е титулуван Сархош (Пияницата). Мехмед IV (1648-1687) е наречен Авджъ (Ловецът), а Махмуд I (1730-1754) е Камбур (Гърбавият). Цели двама султани са наречени Дели (Лудият): Мустафа I (1617-1618;1622-1623) и Ибрахим I (1640-1648), макар че и други не са били с всичкия си. Касапинът на Априлското въстание султан Абдул Азис (1861-1876) бил свален веднага след потушаването му и умрял с прерязани вени в двореца „Долма бахче”. Наследникът му Мехмед Мурад V (1876) се оказал психически болен и бил свален само три месеца след възкачването си на престола. Последният османски султан, Мехмед VI Вахдеддин (1918-1922), който също не е бил наред с ума, умрял в изгнание в Дамаск и до днес няма гроб в Турция. Ликвидирането на султанската власт от Мустафа Кемал и замяната на монархията и халифата със светска република е най-добрата оценка за Османската империя. Интересно какъв щеше да е „майчиният език” на децата на Ататюрк, ако един български генерал му бе дал за жена своята дъщеря, вместо да каже: „По-добре да й отрежа главата, отколкото да я дам на турчин!”?
Понеже в ДПС не обичат подобни прочити на историята, нито посочването на неудобни за тях примери от живота на съвременна Турция, да се съсредоточим върху езиковите им претенции към България днес. И по-специално на правото на изучаване и ползване на т. нар. майчин език.
Какъв е майчиният език на Ахмед Доган, за когото се твърди, че е татарин? Татарски или турски? Какви по националност са децата на Емел Етем Тошкова, след като баща им е българин? Какъв е майчиният език на дъщерята на министъра на културата Вежди Рашидов от втория му брак с българска лекарка? Изобщо, по какъв критерий се определя „майчиният език” на децата от смесени бракове? И тук ли трябва да доминира политическата целесъобразност?
Да речем, че с оглед на бъдещото коалиционно управление с ДПС, от ГЕРБ се съгласят да допуснат използването на „майчин език” (разбирай, турски) в предизборната кампания. Как хора, които не знаят български, или са напълно неграмотни, ще разчетат имената на партиите и техните кандидати за народни представители в интегралната бюлетина? С цветните бюлетини бе достатъчно гласоподавателят да не е далтонист, за да гласува „правилно”. Но с двуметровата интегрална бюлетина има опасност избирателите да се объркат и изплъзнат от контрола на ДПС. Ако електоратът на Доган се затруднява да задраска със знака „Х” съответното квадратче, как може да бъде сигурен, че гласува за ДПС, а не за ДСБ или РЗС, примерно? Нима отново ще влязат в действие клечките, с които в миналото активистите на Доган „подпомагаха” гласоподавателите?
В края на 19 век, изучилият се на Запад консервативен министър-председател Константин Стоилов, инструктира с телеграма областния управител на Враца Спас Спасов как да попречи на избирането на Драган Цанков за депутат. Методът му („угасяване свещите и изземване на бюлетините”) е осмян от Алеко Константинов във фейлетона „Гасете свещите!”. Днес, в началото на 21 век, лозунгът на ДПС е: „Грабвайте клечките!”. Разбира се, оправданието за тази измама е друга измама: изборните манипулации и фалшификации на ГЕРБ.
Не е известно само защо от ДПС отделят толкова внимание на знака „Х”, с който се попълва квадратчето на „любимата партия” в интегралната бюлетина. Ако част от гласоподавателите на ДПС са неграмотни, нали не са слепи? Така е, но на Доган и компания им трябва повод за затягане на депесарските редици след отцепването на Касим Дал. Затова ще ореват орталъка, че се готви мащабна изборна измама. Не че това не е вярно; не че управляващите и най-вече Цветан Цветанов няма да се опитат да купят, или да сплашат електората на Доган. Но също така е вярно, че тези опити са като да продаваш на стар краставичар горчиви краставици. Ако Цветанов знае 20 изборни шмекерии, Доган знае десет пъти по толкова! И ГЕРБ, и ДПС ще лъжат на поразия, а след изборите Реджеб Тайип Ердоган ще ги помири и... коалира. Ако ли не, „България на гражданите” на Меглена Кунева е на разположение. Общото (номенклатурно комунистическо и царско) минало е предпоставка и за общо бъдеще. Общ е и езикът, на който примамват електората. Дали е майчин или бащин – все едно! Жална ни майка, ако им поверваме...
