На 21 юни т.г., в една от залите на софийския хотел “Триада”, бе представена книгата на Тодор Коруев “Овньо льо вакал, каматан... Жалба по славното родопско овчарство”. За книгата, за автора и за българската съдба говориха директорът на изд. “Захарий Стоянов” Иван Гранитски, академик Антон Дончев, автор на незабравимото “Време разделно”, писателят Владимир Арденски, г-жа Мария Петкова, бивш председател на Съюза на преводачите в България. Авторът изказа специални благодарности за работата върху книгата на Валерия Симеонова, на художника Жеко Алексиев и на художника-фотограф Христо (Тити) Юскеселиев. И на първо място на Иван Гранитски, благодарение на чиято енергия и убедителност книгата от идея се превръща в материален факт!
Колеги, приятели, писатели и журналисти - познавачи и ценители на творбите на Тодор Коруев, безусловно подкрепиха с присъствието и коментарите си вечерта на премиерата.
“Овньо льо вакал, каматан” е книга, трудно определима като жанр. Снабдена е с огромен библиографски апарат и с уникален за подобно издание речник на чужди или неясни думи и географски названия и въпреки това е завладяващо четиво, може би заради притаената страст, с която е излята, или заради трогателно-тръпчивото усещане за нещо, което никога няма отново да докоснем, и особено заради огромното и все пак овладяно преклонение пред живота, съдбата и поминъка - “в Родопа някога всичко се е въртяло около овцете... Предавали се каяфетът и салтанатът”. Една истинска реална, трудоемка, често опасна, но достолепна икономика, благодарение на която процъфтяват (някога!) един куп занаяти, естествено свързани с овчарлъка.
В книгата на Тодор Коруев са вплетени песни, легенди, приказки и разкази на родопчани. Авторовото слово ги захваща брънка след брънка в една удивителна златоткана цветна и звънка верига, която се извива и стига до върховете на кърмилницата Родопа, до Беломорието и още нататък. “... за потта, за усилията, за страданията, се пише къде-къде по-трудно, отколкото за песните и свирните”, споделя в предговора Коруев. Сигурно е така. Не може да не му се вярва, но пък и книгата се отблагодарява на автора - вече започнаха да я определят като Библия на овчарството, сравняват я с “тьожката” артилерия в българската народопсихология и етнография - Иван Хаджийски, Димитър Маринов, Христо Вакарелски... Но както каза Мария Петкова, не може да се сравняват стойностни неща - няма как, всяко и всеки е уникален сам за себе си. И все пак Тодор Коруев е постигнал нещо, за което може да се говори само в превъзходна степен.
Книгата е разтърсваща - и като история, и като фактология, и като обговаряне и конструиране, и особено като съдбовна отграничителна линия между две епохи. И със сигурност тиражът ще е изчерпан, преди повечето от читателите да са научили за това, че е издадена. Така и трябва. Това е наказанието и необходимото зло за днешния ни ден, където на практика духовността пада. Но пък стават и обрати, и тъкмо това им е хубавото на книгите от хартия - винаги можеш да ги установиш със сетивата си, вън от рекета на електрониката и мрежовите връзки...
“Израснал съм сред приказки и песни за овчарството - два прадядовци и единият ми дядо са кехаи. В къщи винаги се е говорело за саи и мандри, за овни и еркичи (от дете знам, че чан се туря на еркич, а не на прашничево шиле), за бито сирене и саздърма, за чевермета, наслушал съм се на разговори за овчарски кучета, за вълци и мечки, за разбойници арнаути. С всичко това се сблъсква овчарят всекидневно. И реших да подкарам това стадо от думи... Сам не знам как омесих в едно тесто митология и история, етнография и фолклор, народопсихология и мемоаристика, художествена литература и документална журналистика” - каза на премиерата Тодор Коруев. Е, скъпи приятелю талантливи, ние пък знаем - търси сърцето! То си е твоето сърце - чувствително и жизнелюбиво, а пък за душата - нека други говорят. Толкова е голяма!
Така че чакаме - още стада от думи... Наслука и добра стига, Тодоре!
Млад са е Стуен разбулел,
млад Стуен, млада кехае
в равнуну поле широку,
ду синю море длибоку.
Га са ду стаду дуближи,
пузна гу ваклу увенче
и са ду негу приближи,
приближи, желну пузабле.
Млад Стуен овню прудума:
- Овню лю вакал, каматан,
синю ма море изкути
и то ще да ма погуби.
Ам ща та моле, овню лю,
ага са в дахан ворните,
вав дахан, вав планинона,
височку дигай главона,
ченкуве есну да цонкат.
Да са ни сетет, овню лю,
моине близки руднини,
моена стара майчица,
моине дребни дечкове
и още млада нивеста,
че ми е умрел млад Стуен.
