На 19 юни в Големия салон на централната сграда на Българската академия на науките в София се състоя тържествено събрание по повод 250-ата годишнина от създаването на „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски. Събитието бе съпроводено и от изложба на илюстрации към „Историята...”, дело на талантливия художник Евгений Босяцки. В периода 1988 - 2001 г. Босяцки изписва на ръка, оформя, илюстрира, прави орнаменти и заглавни букви с перо на Паисиевата “История славянобългарска”.
В салона на БАН присъстваха секретарят на президента по въпросите на духовността, културата и националната идентичност проф. Кирил Топалов, Видинският митрополит Дометиан, Търновският митрополит Григорий, председателят на БАН акад. Стефан Додунеков, бившият председател на БАН акад. Никола Съботинов, учени, ректори на висши училища, журналисти и дейци на културата. Празненствата, които се предвижда да продължат през цялата 2012 година, са под патронажа на президента Росен Плевнелиев, а вицепрезидентът г-жа Маргарита Попова прочете специално слово, посветено на „История”-та и нейния автор, и ориентирано и към днешния „глобализиращ се свят” и мястото на България в него днес.
Българската православна църква също почита паметта на свети Паисий Хилендарски с тържествена литургия, тъй като през тази година се навършват 290 години от рождението му.
„Историята” на отец Паисий и проблемите около оригиналния ръкопис на монаха, който днес блажено престоява на територията на южната ни съседка Гърция по волята на експрезидента Петър Стоянов, винаги е будила страсти и спорове. Тя е „камък преткновения” пред всеки неблагочестивец, дръзнал да оспори мястото и ролята на България и българския народ в европейската история и същевременно удобно прескачан факт от дългия, труден, но искрящ български порив за достойно място под слънцето на културните просветени народи.
На полето на българските средства за информация в. „Нова Зора” пръв отбеляза знаменателната годишнина със студия на акад. Иван Радев (бр. 4/2012 г.). В последните години особено запомнящи се бяха текстовете на Димитър Гелков за Христо Маринчев, който успява да донесе в България ръкописа на Паисиевата „История”, заплатил това свое дело с живота си и с живота на сина му, който загива при странни обстоятелства (в. „Нова Зора”, бр. 43/2008 г.); гневната филипика на блестящия публицист и изследовател на старобългарските надписи, нашия приятел и автор писателя Венцеслав Начев – „От Паисий до Пахомий” (“Нова Зора”, бр. 12/2008 г.), както и публикацията на Цветан Начев от април 2008 г. – „Чеизът на българщината”; анализът на доц. д-р Тодор Мишев по повод книгата на Барбара Йелавич „История на Балканите – 18–20 век”, издадена през 2003 г. в два тома, която по думите на доц. Мишев, „не е написала изследователски труд. Тя прави обобщения и преоценка на факти, взети наготово от други изследвания. Ползвала е само две български книги на английски език – от 1919 и 1953 г., както и една история на писателката Мерсия Макдермот от 1962 г. Всичката друга използвана книжнина, повече от 300 заглавия, е по същност антибългарска, литература на наши съседи или на антибългарски или антикомунистически настроени западни автори, писали в годините непосредствено след Втората световна война”, и като цяло това е изследване, в което България не заема подобаващото й се място в контекста на Балканите, меко казано.
Въпреки всичко, безусловно е, че “История славянобългарска” поставя началото на националното ни Възраждане и има рекорден брой преписи - около 70, от които до нас са достигнали около 45 преписа!
2012-а е обявена като година на честване на Паисий и неговото дело, но както винаги в последните две десетилетия ситуацията напомня повече за кампания, а не за задълбочено и сериозно отношение към Паисиевата „История” като знаково събитие за българското национално пробуждане. Поради тези и други съображения, и като противотежест на суетното и лицемерно оглеждане на днешни „герои” в Паисиевото дело, потърсихме оценката на доц. д-р Пламен Митев, декан на Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, чието слово публикуваме.
250 години история славянобългарска
Уважаеми дами и господа,
Тържественото отбелязване на 250-годишнината от написването на „История славянобългарска” е добър повод * за преценка на вече постигнатото от родната хуманитаристика за осветляване живота и делото на нейния автор – отец Паисий, определян с основание като един от най-ярките и заслужили съзидатели на българската национална идея. Интересът към личността на хилендарския монах се заражда още през 19 в., като оттогава досега няколко генерации историци, литератори, езиковеди, културолози изследват било цялостно, било отделни аспекти от неговата дейност. Въпреки десетилетните проучвания обаче, точно за човека, който вложи цялата си енергия и страст, за да издири изпод прахта на времето и за да сглоби от пръснатите тук и там фрагменти историята на своя народ, ние продължаваме да знаем твърде малко, а документалните свидетелства, с които разполагаме, са не само оскъдни, но част от тях са и несигурни и пораждат нескончаеми и разгорещени дискусии.
Дебатите започват от родното място на Паисий, за което претендират една дузина селища. Не сме сигурни в неговото светско име, нито къде и кога е учил той. Спорим за причините, накарали го да се замонаши, както и за мотивите, подтикнали го да се захване с написването на своята „История”. Трудно успяваме да проследим обиколките му като манастирски таксидиот, а за мислите и чувствата, които са го вълнували, когато е пътувал из земите на изстрадалото си отечество, можем само да гадаем.
Ако към това добавим и прокрадващите се все още у някои автори съмнения относно точното място и време на неговата кончина, ще се окаже, че въпросите, пред които съвременните историци се изправят, когато се опитват да реконструират жизнения път на Паисий Хилендарски, са повече от отговорите, с които разполагаме.
Действително сигурното, което знаем за автора на „История славянобългарска”, не е много. Убеден съм обаче, че за личностите от ранга на Паисий, и малкото, което времето е пощадило като факти и документи, е достатъчно, за да откроим неговото реално място в националната ни история, за да оценим по достойнство неговите конкретни заслуги за духовната еманципация на българите през епохата на Възраждането, за да осмислим и опазим неговите завети, за да потърсим тяхното значение днес и сега за нашата, а и за утрешна България.
Когато съдбата отреждаше на Паисий Хилендарски да поеме ролята на национален будител на българите, повечето народи бяха обърнали вече гръб на Средновековието. Просвещението шестваше с пълна сила от Лондон и Париж през Виена, Рим и Берлин, та чак до Петербург и отвъдморските владения на британската корона. Манифактурното и фабричното производство се модернизираха, търговията се разрастваше, науката и техниката се развиваха с бързи темпове, светът ставаше все по-малък и по-познат, а идеите за национален суверенитет и повече граждански свободи печелеха нови и нови привърженици. Исак Нютон и Адам Смит, Русо и Волтер, Жак Блондел и Джордж Бъркли, Карл Линей и Бенджамин Франклин бяха само част от учените и философите, които чертаеха пътищата, по които Европа на Новото време все по-уверено поемаше. За жалост ние, българите, нямахме шанса да тръгнем по тези пътища заедно с другите. Четири века по-рано бяхме изгубили държавата си, елита си, свободата си. Бяхме превърнати в безропотна рая, насилствено интегрирани в една чужда по традиции и ориенталска по дух империя, откъснати и забравени от останалия християнски свят, далеч от онези центробежни сили, които тласкаха Европа по пътя на прогреса и модернизацията.
Ако се доверим на пестеливите откъм информация документални податки, с които разполагаме, през 22-рата година на този именно дълъг ХVIII в., в малкото село Банско, от тогавашната Самоковска епархия, се ражда третият, най-малък син на местния кираджия и търговец Билю Баанов и на Катерина Кундева. 23 години по-късно – през 1745 г., той се отправя към Света гора и се подстригва за монах в Хилендарската обител. По това време животът на манастирските братства не бил лек. Недоимъкът, произволът на турските власти и общата несигурност в Османската империя тегнели над Атонските манастири - най-голямото духовно средоточие на православието на Балканите. Монасите били принудени да търсят парични помощи от богатите български търговци и градските еснафи. Подготвяли се посещения на поклоници, желаещи да посетят християнските светини, съхранявани в Света гора. Възстановявали се старите полуразрушени манастирски имоти, строели се нови църковни сгради, поддържала се книжовната традиция. В по-замогналите се български селища се откривали училища и метоси.
Подобно на своите събратя, години наред и Паисий обикалял села и градове, събирал помощи за Хилендарския манастир, проповядвал Божието слово, поддържал вярата в душите на обезправените си сънародници. От дистанцията на времето бихме могли да установим, че Паисий не бил от най-убедителните таксидиоти на Хилендар. За сравнение ще кажа, че неговият брат Лаврентий успял да припечели за братството над 22 хил. гроша, докато сумите, събрани от Паисий при обиколките му из различни селища, били почти три пъти по-малко – само около 8 хил. гроша. Но ако Лаврентий бил силен в сметките, то Паисий притежавал други качества и умения и тъкмо те го подтиквали да използва своите пътувания, за да събира пръснатите и изпозабравени свидетелства за историята на своя народ. Дори когато бил изпратен през 1761 г. с мисия от братството на Хилендар в Сремски Карловци, той продължил да търси нови и нови източници и така именно попаднал на руското печатно издание на труда на дубровнишкия абат Мавро Орбини, посветен на историята на южнославянските народи. Попълнил липсващата му информация за миналото на българите, след като се завърнал на Атон, Паисий се заел да обобщи всичко събрано в малка книжка под общото заглавие “История славянобългарска”. Първоначално работел в Хилендарския манастир, но поради възникнали дрязги сред монашеското братство,се преместил в Зографската обител “Свети Георги”, където през 1762 г. завършил окончателно своя труд.
За това какво е правил Паисий след 1762 г., къде и при какви обстоятелства е разпространявал своята “История” отново сме изправени пред множество догадки и легендарни сведения. За безспорно установено се приема, че след завършването на “История славянобългарска” Паисий се завърнал в Хилендарския манастир и известно време дори изпълнявал задълженията на негов проигумен. От посещенията му в различни селища единствено документирани са пътуванията му из Самоковско, Котелско, Асеновградско. Що се отнася до годината, когато Паисий умира, в научната литература продължават да битуват противоположни хипотези. Някои автори твърдят, че Паисий умрял през 1798 г. в Самоков. Други пък известиха дори, че са открили гроба на Паисий в с. Рибарци, Босилеградско. Едва преди 40-тина години, в една от хилендарските кондики, беше открит запис, който дава основание да се приеме, че Паисиевата смърт е настъпила през лятото на 1773 г. в Амбелино, махала в южната част на Станимака (дн. Асеновград).
В изследванията, посветени на Паисий Хилендарски, акцентът логично се поставя върху съставената от него “История” и това съвсем не е случайно. До 1762 г., през всичките три столетия и половина на османско владичество, в духовния живот на българите няма друга творба с подобно значение. По обем Паисиевата история не била голяма, но стойността й била неоценима, тъй като изиграла решаваща роля за духовната еманципация на българския народ. Страница след страница хилендарският монах разкривал пред своите читатели героичното минало на българите. Един след друг възкръсвали образите на ханове и царе, на патриарси и светци. Описвали се славни победи, богатството и мощта на някогашната българска държава. Сред мрака на предходните столетия Паисий запалвал искрата на българското самочувствие, вдъхвал вяра и надежда, пробуждал патриотизма на своите сънародници.
Някои специалисти обвиняват Паисий, че идеализирал българското минало и че съзнателно подбирал само онези факти, които подтвърждавали романтичната му концепция за националната ни история. Други автори пък извеждат на преден план програмното звучене на “История славянобългарска”. Подобни оценки имат своето основание, но в тях прозира къде неосъзнато, къде целенасочено, стремеж към модернистично тълкувание на Паисиевия текст. Не може да се обвинява отец Паисий в погрешни интерпретации на българската история например, във фактологически грешки или празноти, защото на нивото на тогавашните познания неговото изложение представя една цялостна и приемлива картина за средновековното минало на българите. Особено ненаучно звучат твърденията, че Паисий прозрял водещите тенденции в историческото развитие на възраждащото се българско общество и ясно формулирал трите основни задачи, които българите трябвало да разрешат, ако искат да се запазят като народ: изграждане на новобългарска просвета, борба срещу духовния гнет на Цариградската патриаршия и политическа борба срещу турските потисници.
Опитите за модерен прочит на “История славянобългарская” ни отдалечават от реалното звучене на Паисиевата история през епохата на националното ни Възраждане. Не трябва да се забравя, че масовият ефект, който й се вменява от дистанцията на времето, не е бил практически осъществим за десетилетия наред. Достатъчно е да си припомним, че твърде дълго “Историята” остава достояние на ограничен кръг читатели и слушатели. Едва през ХIХ в., в условията на набиращото скорост просветно движение и на фона на придобиващата все по-острастен характер църковна разпра с Гръцката патриаршия, духовните лидери на българското общество придават на Паисиевите идеи нова острота и скоро те зазвучават със силата на една осъзната национална платформа.
Всъщност освен чисто патриотичните елементи, в идейната характеристика на “История славянобългарска” можем да откроим още един важен компонент - Паисиевата интерпретация на българската история е изцяло изградена върху принципите на просвещенския рационализъм. Това проличава не само във водещия за цялото съчинение мотив – “чети, за да знаеш”, а най-вече в общофилософското разбиране на Паисий за света и човешката история. Неслучайно той повтаря често думите “разум”, “знание”, “истина”, “мъдрост”, “учение”, “книжовно умение”. Проследявайки едно или друго събитие от миналото на балканските народи, Паисий не забравя да подчертае, че паденията идват тогава, когато държавата се управлява от “неразумни”, “самонадеяни” владетели.
Никъде в “Историята” Паисий не говори открито за бунт или въстание. Единствените директни призиви, които той адресира към своите сънародници, са свързани с опознаване и опазване на родния език и на родната история. Но точно тук никому неизвестният хилендарски монах успява да постигне най-силен ефект. По пътя на внушенията той разбужда онези пластове в съзнанието на българина, които му дават ориентир за неговата “другост”, за принадлежността му не само към “раята” на падишаха, но и към една езикова и родова общност със свое минало и култура, със свое място сред народите на света. Разказът на Паисий е толкова силен, че читателите и слушателите на неговата история не могат да останат равнодушни към съдбата на своя народ. И именно това предопределя големия успех на “История славянобългарска” сред духовния елит на възраждащото се българско общество. Израз на този успех са и многобройните ръкописни преписи и преправки на “История славянобългарска”, появяващи се из различни селища чак до края на 19 в. Така самата творба, разтърсила духовните устои на позадрямалата българска духовност, се сдобива със своя история, а нейният автор – отец Паисий, получава признанието на пръв национален будител.
Прочее, историята на Паисий и на неговия труд не свършва дотук. През целия ХХ в., подобно на други национални герои, и Паисий беше употребяван от самозвани политици и доморасли идеолози за конюнктурни цели, а управници от всички цветове на политическата палитра търсеха в творбата на хилендарския монах аргументация и оправдание за разни свои проекти и ялови инженерни упражнения на тема нация или патриотизъм. И още нещо. Когато отбелязваме 250-годишнината на „История славянобългарска” не можем да не се замислим върху това колко актуално звучат днес парещите Паисиеви въпроси и завети. Безспорно, постигнатото от следовниците на хилендарския монах през изминалото четвърт хилядолетие, е много. Но няма да сме прочели докрай уроците на Паисий, ако не се запитаме в каква България живеем днес и дали за такава именно България мечтаеше хилендарският монах, когато възкресяваше забравеното ни минало и когато призоваваше да не се срамуваме, че сме българи. България на бедността и неграмотността, на мутрите и на корумпираните политици, на безхаберниците, послушковците и мърморковците; държава, в която престъпниците тънат в лукс и се разхождат на свобода, а честният българин не знае как да изхрани и изучи децата си; държава, в която мускулести мутри и фолк певици се представят като VIP-персони, а интелектуалният елит на нацията мизерства или избира да избяга в чужбина? Нима и днес очакваме своя нов Паисий, който да ни отрезви и вразуми? Колкото и странно да прозвучи на фона на всенародния ни днешен скепцис, аз лично съм оптимист. Защото ако се научим да гледаме на настоящето си през очите на хилендарския монах, ако се опитаме да съизмерим делата си с неговия аршин и вяра, препятствията, които срещаме по пътя си напред, няма да изглеждат толкова непреодолими, а мечтите ни за един по-справедлив и хуманен свят ще станат напълно достижими. Всичко зависи от нас и е в нашите собствени ръце!
