На 31.05.1223 г., на бреговета на река Калка, се срещат войските на руско-половецката коалиция и на държавата-конфедерация на Чингис хан. Тежката битка завършва със страшно поражение на коалицията, което днес се се смята за най-тежкото военно поражение в руската история.
В началото на 13-и век в Източна Азия възниква нова империя. Неин създател е монголецът Темуджин, известен като Чингис хан (1162 – 1227 г.) – талантлив пълководец и мъдър управник. Монголската империя е най-голямата държава, създадена в света, а Чингис хан – един от най-успешните военачалници.
В 1222 г. армията на Чингис хан разгромява Азербайджан и Грузия, преминава през Дербентския проход и нахлува в Северен Кавказ, в земите на аланите и половците.
В българската история половците са известни като кумани и имат съществена роля във възстановяването и подема на Второто българско царство. Много от тях получават високи постове сред българската аристокрация, а някои дори се възкачват на българския престол. Противно на някои неуки предразсъдъци, куманите са описани като високи светлокоси и светлооки хора, вероятно с индоевропейски произход, близки по тип със славяните.
След като монголците, през 1223 г., разграбват и опожаряват Крим, куманския хан Котян се обръща към своя зет – галицкия княз Мстислав Мстиславович – Юначния и към други руски князе за помощ срещу новия страшен враг, като ги предупреждава: „Днес те завзеха нашите земи, утре ще завземат вашите”.
В Киев се събира княжески съвет на князете от южножруските земи и се взема решение за пресрещане на врага по източните руски граници. Коалицията се води от тримата велики князе – Мстислав Романович (Киев), Мстислав Мстиславович (Галич) и Мстислав Святославович (Чернигов).
В началото на май коалиционната войска се събира около Варяжкия остров (Хортица) срещу устието на р. Трубеж. Общият брой точно не е известен, но се смята, че е бил около 40 000. Походът започва на Изток и след две седмици войската достига р. Калка. На левия й бряг вече били развърнати монголските войски (около 35 000 души).
Една от историческите загадки е, че река Калка не съществува. Повечето от историците смятат, че става дума за река Конка, която днес се намира на североизток от украинския град Херсон.
Битката край Калка завършва с тежко поражение за руско-куманските войски – загиват 90 % от войските заедно с 12 князе, в това число на Киев и на Чернигов. Според хрониката на Хенрих Латвийски от 1225 г. жертвите са били около 100 000, но това явно надхвърля общия брой на войските и от двете воюващи страни. Смята се, че този брой говори и за съществените загуби и на монголците. Скоро тази хипотеза се потвърждава.
Монголските войски, вместо да навлязат в обезкръвените руски земи и лесно да ги покорят, се връщат на изток, към река Волга, и навлизат в земите на Волжка България. Волжките българи схващат голямата опасност, не се колебаят дълго и през есента на 1223 г. посрещат връщащите се „победоносни” монголци и край завоя на р. Самара и град Кернек безмилостно се разправят с тях (сражението е известно като „Овнешката” битка). Българската армия сепредвожда от елтебер (цар) Хабдула Челбир и в нея участват мордовски части командвани от инязорите Пуреш и Пургаз.
Този разгром спира „непобедимите” монголци за цели 6 години и те започват завладяването на Волжка България и на Киевска Русия през 1229 г., и го довършват през 1236 г.
Това е българското отмъщение за руско-куманското поражение край бреговете на р. Калка.
Днес град Кернек не съществува, но неговото местоположение е известно. Той е бил разположен южно от столицата – град Болгар – на левия бряг на Волга (Болгар е град в днешна Русия, административен център на Спаския район на Татарстан).
В Уляновска област има голямо чувашко село Стара Сахча. Най-възрастната чувашка поетеса Анаси Васся е оставила записки, че жителите на това село се смятат за потомци на жителите на Кернек. Няма исторически доказателства за това, но една източна поговорка казва: „Ако искаш да узнаеш истината, слушай какво казва легендата”.
Накратко, така стоят нещата в далечната история и ние ги напомняме, за да се знаят изворите на дълбоките връзки между българи и руснаци, за тяхната обща история, напук на развилнелите се днешни русофоби, които непрекъснато ни бутат към „нов цивилизационен избор”, загърбвайки гласовете от миналото.
Впрочем, като завършек ще напомним, че възкачването на престола на най-успешния български владетел Иван-Асен II става с помощта на руски войски, и то точно от Галицкото княжество.
Струва си да се замислим колко дълго можем да живеем и съществуваме като етнос и държава, забравяйки своята история и късайки своите корени. Докога можем да тлеем като нещастен народ, в нещастна държава, с нещастни управници?
