Петнадесетина американски полицаи арестуват четирима младежи,
протестиращи срещу срещата на НАТО (Чикаго, 20 май 2012 г.)
В паметта на българите американският град Чикаго заема особено място. Може би причината е великолепният пътепис на Алеко Константинов, който всеки от нас помни още от училищната скамейка, или пък големият брой наши емигранти, които живеят в този мегаполис. Затова конференцията на върха на НАТО, която се проведе на 20 и 21 май в Чикаго, привлече вниманието на много хора. Наред с другото, на подобно мероприятие за първи път присъства и сегашният български президент. Важно беше да видим как той ще се представи пред неговите колеги, какво внимание ще му отдели президентът Обама, а и доколко интересите на нашата страна ще бъдат защитени в компанията на държавите от сегашния ни военнополитически съюз.
На подобни конференции си проличава нивото на всеки участник, защото освен общи заседания се провеждат и интимни срещи само на ръководителите, на които се обсъждат най-важните въпроси без предварителни договорки и без написани у дома текстове. От тези разговори, както и от кратката размяна на мнения в почивките между заседанията, се вижда равнището и подготовката на всеки държавен лидер. Така се оформя мнението за неговата личност, за това доколко си струва да се водят сериозни беседи с него или пък ще е достатъчно да му се подари снизходителна усмивка и традиционна похвала за „успехите” на неговата страна.
Казвам това не по принцип, а от лични впечатления. Преди четвърт век, почти в същия ден, когато се състоя съвещанието на НАТО в Чикаго, в Източен Берлин се проведе заседание на Политическия консултативен комитет на Варшавския договор. По стечение на обстоятелствата бях в нашата група, включително и като единствен придружител на българския президент в срещата на първите ръководители. Спомням си с удоволствие вниманието на всички, дори и на прословутия Михаил Горбачов, към казаното от Тодор Живков. Той беше не само доайен сред колегите си, но и човек, известен със своето откровено и добре премислено становище по най-деликатните въпроси на неговото време. Затова ръководителите на тогавашните съюзни на България държави го ценяха високо, а нашият екип изпитваше гордост от сериозната и честна позиция на своя президент. Разбира се, в един съюз най-важно е мнението на главния участник, на лидера на най-силната държава. По онова време именно позицията на Горбачов определи в решаваща степен хода на световната история през идните години.
Сега положението е същото, въпреки че хегемонът е друг. Затова е добре да разберем какво е целял със срещата в Чикаго президентът Барак Обама, както и да предположим какви могат да бъдат последствията от взетите (или невзетите) там решения. Както обикновено, сред многото обсъждани въпроси се откроява един, който е бил голямата цел на самото съвещание. В Чикаго такъв беше въпросът за „достойното”, или казано откровено – за по-малко позорното оттегляне на Съединените щати и техните съюзници от авантюрата в Афганистан.
Съществуваше реална опасност след решението за екстрено прибиране на холандския контингент, и особено след обещанието на президента на Франция Франсоа Оланд да върне своите войници до края на тази година, да започне безразборна надпревара между всички „афганци” за по-скорошно завръщане у дома.
Днешното американско отношение към „проблема Афганистан” е сложно и многопосочно. От една страна – Съединените щати трябва да прекратят десетгодишната война, която им струва значителни човешки и огромни материални жертви, без шанс за победа. Това е особено важно за президента Обама, отиващ към избори, които трябва да продължат управлението му с още четири години. Но от друга страна – Съединените щати желаят да си запазят водещи позиции в тази държава, която им е нужна в борбата за господство над Азия. Те се нуждаят и от природните богатства на Афганистан. Така че отивайки си, Америка иска да остане, като прехвърли значителна част от нужните за това разходи върху зависимите от нея съюзни държави. Именно тази егоистична цел трябваше да получи колективната благословия на срещата в Чикаго.
Преди месец Барак Обама направи неочаквана визита за няколко часа в среднощен Кабул, за да подпише споразумение с афганския си колега Хамид Карзай и да обяви в пряко предаване за американската телевизия скорошния край на войната в Афганистан. Това комплексно мероприятие също така имаше няколко цели. Първата беше да обвърже управниците на Афганистан с американската политика поне до 2024 година. Втората беше да потвърди категорично и пред съюзниците, и пред „ястребите” в самата Америка, че тя ще се оттегли от Афганистан до края на 2014 година, когато армията и полицията на тази страна трябва да поемат защитата на националната си сигурност. Третата беше да покаже на избирателите в Щатите, че непопулярната война е доведена до край именно с неговата политика и с непосредственото му участие. Четвъртата беше да успокои сегашните афгански власти, че Америка няма да ги остави на милостта на талибаните, а ще ги подкрепя в битката с тях и след края на 2014 г. с удари по въздуха, с разузнаване и транспорт, както и с медицинска помощ, докато преговорите с ислямистите не доведат до някакъв вид споделяне на управлението и в крайна сметка до мир.
Със сключеното споразумение за стратегическо партньорство между Съединените щати и Афганистан по същество бяха предрешени разговорите и документите от Чикаго. Останалите страни от НАТО, както и други американски „приятели”, които бяха поканени на срещата в този град, трябваше да подпечатат вече постигнатите от Съединените щати решения, както и да поемат финансови и други задължения. Не на последно място бяха и пропагандните цели – да се покаже на света, че НАТО е единна, а американската война в Афганистан, която бе рекламирана като колективна, привършва с общо решение, а не с надпревара кой да напусне първи бойното поле.
Струва ми се, че срещата на върха в Чикаго не отговори на американските очаквания. Барак Обама предполагаше, че поканеният специално президент Карзай ще съобщи на присъстващите за постигната договореност с талибаните за спиране на сраженията и започване на официални преговори. Това обаче не се случи. Някои специалисти смятат, че Америка трябва най-напред да освободи от затвора си в Гуантанамо държаните там без присъда в продължение на дълги години ръководители на талибаните. Досега, въпреки водените тайни преговори, няма никакво споразумение. Президентът Карзай също така не е ентусиазиран да преговаря под американски натиск с хора, които утре ще го съборят от власт. Защото целта на талибаните – създаване на халифат, който да се управлява по законите на Шериата, трудно може да се примири с желанията на сегашното правителство. А възможните компромисни варианти, както обикновено се случва, вероятно ще са само временни, докато една от страните победи и избие своите противници, каквато е афганската традиция.
Обама не успя да накара всички свои съюзници да поемат конкретен дял от сумата от 3.6 милиарда долара годишно за срок от 10 години, които трябва да се предоставят на афганските власти за заплати на тяхната армия плюс полиция. Частта на Америка в тази дългосрочна програма трябва да бъде между 50 и 75 %, но неуточнените проценти означават към 1 милиард долара годишно – сума, която в днешните времена на кризи, затягане на коланите и платежни дефицити съвсем не е малка. Очевидно трябва да си доста красноречив, а и безсъвестен, за да кандърдисваш правителствата на бедни страни, в които децата не си дояждат, а пенсионерите нямат пари за лекарства, че трябва да издържат афганските силови структури, защото Америка има нужда от плацдарм за бъдещите си конфликти с Китай, Русия, Индия, Пакистан или Иран.
Съединените щати не успяха да се договорят и с Пакистан за отваряне на южния транспортен коридор към Афганистан през територията на страната. Както е известно, коридорът беше затворен през ноември м.г., когато американски самолети избиха „погрешка” 24 пакистански войника. Пакистан поиска официално извинение, рязко увеличение на таксата за транзит (от 500 до 5 000 щатски долара за транспортно средство), както и спиране на бомбардировките с безпилотници. Президентът на Пакистан бе поканен в Чикаго с надеждата да се съгласи с американските условия, но това не стана и Барак Обама отказа да го приеме за разговор, като повери тази задача на „желязната” Хилари Клинтън. Двамата президенти се срещнаха за малко в коридора, преди общата снимка на участниците, когато всеки имаше възможност поне да се докосне до американския домакин. Но за Пакистан – страна със 180 милиона жители, която разполага с ракетно-ядрено оръжие и се радва на дългогодишно приятелство с велик Китай, това докосване едва ли е било достатъчно.
Много други въпроси около Афганистан също останаха неуточнени. Например – колко трябва да наброяват войските на Съединените щати, които ще останат след края на 2014 г. (говори се за 15-20 000 души), каква ще е тяхната юрисдикция, както и какъв достъп ще има Америка до военните бази в страната. Не е ясно какво ще стане, ако постепенно властта премине в ръцете на крайни ислямисти, или пък ако случаите на убийства на чуждестранните военни инструктори от техните афгански ученици нараснат значително. Казано иначе, и след срещата в Чикаго многобройните проблеми си остават все така заплетени и трудно решими.
Нерешими и дори необсъждани са и някои по-големи, стратегически въпроси, свързани със съдбата на НАТО. Например – доколко е разумно съществуването на такава организация след края на “студената война” и разпускането на някогашния Варшавски договор. Или пък какво ново поле за действие на НАТО да се търси – дали тази организация не трябва да стане нещо като глобална полиция, която да действа във всички кътчета на Земята срещу всеки, дръзнал да наруши волята на Съединените щати. Интересно е да се знае какви ще са действията на НАТО, ако мненията на отделните негови членове по спорен въпрос, по който трябва да се вземат военни мерки, са противоположни. Или пък – дали Съединените щати ще останат в организация, която вече не прави това, което те искат, ако в НАТО се оформи група от държави, чиято политика е по-различна от американската.
Изглежда че постепенно НАТО губи своя предишен философски смисъл, а убедителен нов смисъл за съществуването на организацията все още не е намерен. Това противоречие не се обсъжда от страните-участнички, свикнали вместо тях да мисли „големият батко” от Америка. Може да се предполага, че бързите промени в днешния свят ще накарат и по-малките „братчета” в НАТО да се заемат с анализа на смисъла за съществуване на организацията. Какво ще роди този анализ, е още рано да се гадае.
Срещата в Чикаго бе съпроводена от многохилядни протести на американци, които издигаха най-различни по смисъл лозунги. Едни призоваваха за разпускането на НАТО, други – за незабавното изтегляне на американските войски от Афганистан, трети – за използване на средствата, пропилявани в тази далечна страна, за нуждите на здравеопазването и образованието. Полицейската охрана на гостите бе невероятна по мащаби и организация. Десетки километри улици бяха затворени за коли, велосипеди и пешеходци. Около района, където се намираше залата за заседания, бе издигната стена, висока два метра и половина. За защита от демонстрантите бяха събрани полицаи от различни градове и служби, които бяха наредени плътно в 5-10 редици, така че демонстрантите нямаха никакъв шанс да пробият този многослоен кордон. Специално за срещата общината на града, чийто кмет е някогашният началник на кабинета на Барак Обама, прие разпоредби, ограничаващи значително правата на демонстрации и изразяване на мнение, гарантирани от конституцията. Тези разпоредби, както съобщава пресата, ще останат в действие и в бъдеще.
За нас, естествено, е интересно да знаем каква следа е оставил в славния град Чикаго българският президент. Уви, той не е успял да разговаря с президента Обама, но в коридора сред тълпата е разменил няколко думи с него и е получил две-три похвали. Затова пък държавният глава на България, който представлява целия ни народ, се е срещнал с българските емигранти и е произнесъл реч пред тях. Аз не разполагам с текста на тази реч, но от средствата за информация научих за две поразителни идеи, които били споделени пред смаяните ни сънародници. Едната била за върховното предателство на Тодор Живков и цялото някогашно ръководство на България, което искало да направи страната ни република на Съветския съюз. Другата – че ние сме щели да обърнем гръб на Изтока и да застанем с лице на Запад, като никога вече не бъдем „троянски кон” на Москва.
Не ми се вярва, че така може да говори един български президент (трагичният комик от Веселиново е извън класацията), още по-малко човек от Пиринска Македония, който би трябвало да познава поне направеното от Тодор Живков за съдбата на сънародниците ни от този край. Тодор Живков и за миг не е мислил да предлага държавата, за която отдаде без остатък целия си живот, на когото и да било. Той виждаше, че светът отива към интеграция и предполагаше в съответствие със своя мироглед, че тя ще настъпи в далечно бъдеще като част от утвърждаването на новите обществени отношения по земята. Предполагам, че в тази връзка е виждал и особеното място на най-силната социалистическа държава в процеса на сближаване между държавите. Това, че интеграцията на света в днешно време става в други рамки и с друга цел, е факт, но много хора, сред които съм и аз, са на мнение, че истинско обединение на човечеството може да се осъществи само в рамките на различни, по-морални и по-справедливи обществени отношения от сегашните. В „Бележки на редактора” от 11 юли 2006 г., публикувани в края на Второто издание на „Мемоарите” на Тодор Живков, аз се спирам на някои въпроси около работата на българския президент върху своята последна книга, с които съм запознат. Там има и няколко думи по темата, заинтересувала нашия президент, които той вероятно не е имал възможност да прочете.
А що се касае до Изтока и Запада, разумните политици не си самоналагат ограничения, които да показват ограниченото им мислене. Не случайно и Византийската, и Руската империи са имали в герба си двуглав орел, гледащ и на Изток, и на Запад. Не случайно великият генерал Де Гол говореше и осъществяваше политика и отбрана „по всички азимути”. Не случайно Съединените щати се гордеят, че са и Атлантическа, и Тихоокеанска държава, а сега започват да изграждат антиракетна отбрана на Атлантическия бряг, в допълнение към съществуващата по Тихоокеанското крайбрежие. Америка не се бои от „ракетите на Иран”, които могат да долетят от Изтока, но иска да запази равновесието на политиката си и в двете направления, защото това я прави световна сила.
Струва ми се, че не е почтено да искаме дълбоки външнополитически или геостратегически познания от човек на точните и практическите сфери, какъвто доскоро е бил нашият сегашен президент. Но ми се иска той да бъде президент, с когото да се гордеем, като използва опита и идеите на максимално широк кръг от подходящи български интелектуалци. Така правеше някогашният му колега от Правец, който въпреки многоцветните лъжи и клевети, изливани върху името и делото му, с времето се превръща все повече в символ на вечната и велика България.
