Новите политически лидери не изработват нови национални стратегии. По скоро адаптират съществуващитe национални стратегии, които са издържали проверката на времето. В четвъртък, на 15 май, Франсоа Оланд ще встъпи в длъжност като президент на Франция и веднага след церемонията по полагане на клетвата ще посети германския канцлер Ангела Меркел в Берлин. Към настоящия момент (15 май 2012 г., б. Н.З.) очакванията за съдържанието на предстоящите разговори са, че ще засегнат главно оздравителните мерки, касаещи икономиките на двете държави и проблемите на ЕС. Основополагащата тема обаче ще остане непроменена: Франция се бори за доминираща роля в ЕС, по време, когато Германия вече притежава силно влияние в съюза.
Джордж ФРИДМЪН, “Стратфор”, 15 май 2012
Две събития оформят модерната стратегия на Франция. Първото от тях е, разбира се, победата на Наполеон през 1815 г. и появата на Британия като доминираща световна морска сила и водеща имперска сила в Европа. Това, разбира се, не елиминира Франция като морска или имперска сила, но започва дълбоко да я притеснява. От този момент нататък Франция не можеше повече да си позволи да предизвиква Британия и трябваше да намери база, на която да се припособи към новите реалности, като приключи с продължилите няколко века враждебност и недоверие.
Вторият момент е през 1871 г., когато прусаците победиха Франция и бяха в състояние да контролират обединението на германските държави. След поражението си Франция не само трябваше да се примири със загубата на територия от Германия, а и с присъствието на източната й граница на реална обединена сила. От този момент стратегически проблем на Франция стана съществуването на обединена Германия.
Макар и Франция да имаше реални военни възможности, вероятно подобни или дори надвишаващи тези на Германия, френската стратегия за справяне с Германия се базираше на принципа на изграждане на структура от съюзи срещу Германия. Най-напред тя се съюзи с Британия, не толкова заради нейните сухопътни възможности, колкото поради факта, че Британия със своята флота беше в състояние да блокира Германия и следователно да я накара да се въздържа от влизането във война.
Вторият съюзник беше Русия, която погледнато само откъм географските й размери, можеше сериозно да застраши Германия с перспективата евентуално да води война на два фронта, ако се реши да влезе във война. Покрай отношенията си с Британия и Русия, Франция вече беше наясно за себе си, и смяташе, че се е справила със стратегическия си проблем.
Това обаче не беше изцяло вярно заключение. Тази комбинация от военни сили, изправена срещу Германия, убеди Берлин, че неговата военна доктрина трябва да се базира на разбирането за нанасяне на първи удар, който да елиминира един от враговете й, за да може да избегне воденето на война на два фронта. И в Първата, и във Втората световни войни Германия се опита да елиминира най-напред Франция.
През Първата световна война германците изненадаха французите и дори себе си с това, че удържаха руснаците, французите и англичаните във войната на два фронта. С отслабването на Русия Германия се оказа с много дезангажирани военни части, които бяха хвърлени срещу французите. Намесата на Съединените щати обаче промени баланса на войната, при което Франция беше спасена.
При Втората световна война се получи същата конфигурация на силите и бяха взети същите решения. Този път обаче не се случи чудото при Марна и Франция беше победена и окупирана.
Впоследствие се случи така, че тя беше спасена отново от англо-американските сили, които нахлуха във Франция и я освободиха, докарвайки на власт на практика мъжа, който в един от редките случаи в историята в действителност определи френската стратегия.
Тогава Шарл де Гол прие, че Франция не е в състояние да се конкурира със САЩ и със СССР на глобалната сцена. В същото време той искаше Франция да запази способността си да действа независимо от двете глобални сили, когато това се налага. Част от тази мотивация беше национализмът. Друга част от нея беше недоверието към американците. Фундаментът на следвоенната американска и европейска политика беше въздържането на СССР. Подобна стратегия се предпоставяше от разбирането, че в случай на съветска инвазия европейските сили, поддържани от американците, трябваше да задържат Съветите, докато САЩ вкарат подкрепления в Европа. Като последна инстанция, САЩ гарантираха, че ще използват ядрено оръжие, за да блокират Съветския съюз.
Де Гол обаче не беше убеден в американските гаранции, отчасти защото той просто не гледаше на тях като на нещо рационално. От една страна, САЩ наистина имаха своя интерес в Европа, но това за тях не беше екзистенциален интерес. Де Гол не вярваше, че американският президент ще рискува да получи ответен ядрен удар върху Съединените щати, за да спаси Германия или Франция. Той беше в състояние да рискува само конвенционални сили, но можеше пък тогава да се окаже, че това не е достатъчно. Де Гол считаше, че ако Европа се надява само на американската хегемония, без независима европейска военна сила, в крайна сметка, при евентуален конфликт с участието на СССР, Европа щеше да падне.
Американските гаранции Де Гол считаше за блъф. Причината за подобно разбиране не е в това, че той е бил просъветски настроен. Точно обратното. Един от неговите приоритети при изкачването във властта в 1945 г. беше да бъдат блокирани комунистите. Франция имаше мощна комунистическа партия, чиито членове игреха важна роля в Съпротивата срещу нацистите. Де Гол смяташе, че едно комунистическо правителство във Франция би означавало края на независима Европа. Тогава Западна Германия, хваната между една евентуална комунистическа Франция от Запад, снабдена със съветско оръжие, и от Червената армия от Изток, би била изолирана и безпомощна. Тогава нищо не можеше да спре СССР да наложи своята хегемония.
За Де Гол и съветската, и американската хегемония щеше да е анатема за френските национални интереси. Една Европа под американска хегемония можеше да изглежда по-приятно, но това беше също много рисковано, защото Де Гол се страхуваше, че не може да се вярва на американците в случай на нужда да дойдат на помощ на Европа с достатъчно сили. Интересът на американците се заключаваше главно в това да се поддържа стратегически баланс на силите в Европа, както беше някога и с британците. Както британците в Наполеоновите войни, така и американците никога нямаше да се ангажират във война в Европа, докато най-напред не се убедят, че европейците вече са обезкръвили Съветите.
От гледна точка на Де Гол, американците постъпиха така и през Първата, и през Втората световна, когато нахлуха във Франция чак в средата на 1944 г., само за да довършат нацистка Германия. Де Гол не обвиняваше САЩ за това. Де Гол повече от другите разбираше, че всяка държава си има свои собствени национални интереси. Той обаче не вярваше, че собствените интереси на американците съвпадат с тези на Франция. Въпреки това беше наясно, че сама Франция не би могла да издържи на СССР. Наред с това разбираше, че нито Западна Германия, нито британците могат лесно да бъдат убедени да влязат в съюз с Франция, насочен към обединяването в съюзна структура, с която да са в състояние да се защитават. Де Гол се спря на следващата най-добра стратегия, сърцевината на която беше Франция да развие независим военен потенциал, достатъчен да задържи евентуална съветска атака на френска територия до помощта на американците. Ключът към това беше създаването на собствени ядрени сили, които да са в състояние, по думите на Де Гол, „да откъснат едната ръка”, ако руснаците атакуват. Недоверчив към американците, той се надяваше, че френският ядрен потенциал би задържал придвижването на руснаците по линията на река Рейн, ако те нахлуят в Западна Германия.
В центъра на мисленето на Де Гол обаче имаше друга по-дълбока идея. Хванат между американците и руснаците, с една разделена Европа между тях, половината доминирана от СССР, а другата половина под контрола на доминирания от американците НАТО, той виждаше съдбата на Франция в ръцете на две суперсили, на които той еднакво не се доверяваше. Както междувпрочем не се доверяваше и на другите европейци, но беше убеден, че за да обезпечи сигурността на Франция трябва да има трета сила в Европа, която да ограничава военната мощ както на СССР, така и на САЩ.
Концепцията за европейска алтернатива не се корени единствено в стратегическите анализи на Де Гол. Установяването на дълбоки връзки чрез съюз за сигурност (вероятно НАТО) и някаква форма на икономически съюз е разглеждана в основни линии и в Европа, и в частност във Франция, като начин да се отправи апел за привършване на цикъла на престъпната конкуренция, чието начало беше положено още през 1871 г.
Де Гол поддържаше икономическата интеграция, а също така и идеята за независима система за сигурност. Той отхвърляше обаче каквато и да е друга идея, която би струвала дори малка част от суверенитета на Франция. Договорите, подписани от суверенни нации, можеха да бъдат дефинирани, предефинирани и дори ако е необходимо - изоставени. Конфедерация или федерация обаче, означаваха отстъпване на суверенитет и загубата на възможност за вземане на решение на национално ниво, невъзможност да излезеш от конфигурацията и общо взето невъзможност да отхвърлиш част от договора. В тази връзка Де Гол възразяваше на структурата на НАТО, защото НАТО ограничаваше френския суверенитет. На практика, в мирно време, военният комитет на НАТО беше под командването на страните членки, а по време на война тази позиция се заемаше от върховния командир в Европа, който по принцип беше винаги американец. В основни линии Де Гол нямаше възражения по основните принципи на организацията и затова Франция остана член, но той не можеше да приеме, че френски войски трябваше автоматично да влизат във военните разчети, или пък автоматично да бъдат давани под командването на който и да е, ако не е французин. Ако такова време дойдеше, решенията трябваше да се вземат от Франция. Иначе другото не можеше да се приеме.
В този смисъл Де Гол се различава от екстремните идеи на европейските интеграционисти, които виждаха евентуалното развитие на Европа като Европейски съединени щати. Като англичаните, за които той смяташе, че винаги преследват своите интереси, без оглед на какъвто и да е договор, той беше отворен за съюз със суверенните европейски държави, но не до създаването на федерация, в която Франция щеше да е провинция. Де Гол добре разбираше слабостта на един Европейски съюз, в основата на който щеше да стои доминацията на националните интереси на отделните държави. Независимо от това как щяха да са вградени държавите от Европа в една по-широка система, дотолкова, доколкото националните лидери са отговорни пред своите граждани, интеграцията нямаше никога да проработи по време на криза, а щеше да реши кризата чрез превръщането й от такава, каквато е била в началото, в криза на смесения суверенитет. Де Гол също искаше Франция да играе доминираща роля при решаването на европейските въпроси и той знаеше, че това може да се постигне само в един съюз с Германия. Той беше уверен - вероятно погрешно, че тъй като на всички в Европа бяха ясни психологичните последици от Втората световна война, Франция би имала ролята на по-старши партньор в отношенията с Германия в рамките на един такъв съюз.
Потомците на Де Гол приемат неговите аргументи, че Франция трябва да преследва своите собствени интереси, но не приемат неговата вманиаченост в суверенитета. Или по-точно казано, те създадоха стратегия, в която е вплетена логиката на Де Гол.
Както беше казал той, Франция не може да се надява да се противопостави сама на глобалните суперсили. Необходимо е Франция да бъде в съюз с другите европейски държави, и най-вече с Германия. В основата си този съюз трябва да бъде икономически и военен. С разпадането на СССР обаче неотложността от решаването на въпроса за евентуална военна заплаха от Изток изчезна. Френските президенти от края на “студената война” Жак Ширак и Никола Саркози, считат, че Голистката визия може да се реализира и само с икономически връзки. От друга страна, макар че Саркози минаваше за ангажиран съюзник на Германия, не е необходимо днес Оланд да бъде предразположен към германските решения по европейските проблеми. Това е малко стряскащо за германо-френските отношения в периода на постстудената война, но е много близко до това, което Де Гол също би приел. Френските икономически потребности са различни от тези на Германия. Хармонизационните споразумения, в които липсва хармония са опасни и не могат да бъдат налагани силово. Понякога е необходимо да се каже и твърдо „не”.
Иронията е в това, че Оланд е социалист и в това си качество е идеологически враг на голизма. Обаче както казахме в началото, повечето президенти не правят нова стратегия, а просто актуализират съществуващата към момента национална стратегия.
В тази връзка ни се струва, че Оланд сега ще започне да играе много бавно, но с голистка ръка.
Превод от англ. език: Енчо Енев
