Детството и юношеството на много български поколения е свързано със спомените за този светъл празник. Той притежаваше някаква чудодействена сила да обединява всички българи в едно настроение, в един устрем.
Душите се изпълваха с ентусиазъм и въодушевление, с вяра в бъднините и най-вече с националната гордост, че “и ний сме дали нещо на света и на вси славяне книга да четат”. Съвсем наскоро руският патриарх Кирил заяви: “От вас възприехме културно-генетичния код на Кирил и Методий”. Славянската азбука имаше предвид!
Как ехтеше цялата страна от детските песни и ученическите манифестации! Всяка година една песен по нов и изненадващ начин караше всяко българско сърце да тупти и да се чувства приобщено към велико, историческо начало, към особена национална мисия. Песен, която звучеше като национално верую и всяка дума, всеки ред в нея се възприемаше като повеля и заклинание:
“Върви народе възродени,
към светли бъднини върви!”
Не потвърждава ли тя истината, че дори писател, който не е станал народен, не е покорил народното съзнание, изведнъж се извисява до най-високия връх на сливането с народната съдба, с душевността на своя народ? И тъкмо това му дава правото да се смята за духовен водач на народа и да го призовава към поприще, което винаги и от всички народи се е възприемало като най-благородното и безспорното. В световната литература може би само стихотворението “Пророк” от Пушкин звучи с такава клетвена сила, отправя подобен призив към високо духовно призвание.
Едно само стихотворение, станало по-късно песен, но в него авторът му е проникнал в характера и законите на нашето историческо битие, открил е оня вечен стремеж, който е поддържал съществуването на българина през вековете, спасявал го е от неумолими катастрофи, поставял го е по-високо от поробителите му.
“Напред, науката е слънце,
което във душите грей!
Напред, народността не чезне,
там гдето знанието живей!”
Тези думи са плод не само на възрожденски и просветителски идеали. Те разкриват дълбоката същност на една традиция, която е може би най-древната в нашата история. И слава на поета Стоян Михайловски и на композитора Панайот Пипков, че с тази песен утолиха духовната жажда на много поколения, накараха ги да се чувстват горди, че са българи, че са част от един народ, който е тръгнал да обновява съдбините си. Без нея бихме се лишили от най-мощния спомен на детството и юношеството, от оня празник, който винаги е криел някакво тайнствено обаяние - чисто славянско и чисто българско, нещо много светло и възвишено. Самият празник е една традиция в нашата духовна култура и разкрива най-пълно взаимоотношението народ-литература, народ-писател. Разкрива апостолската мисия на писателя, бил той “велик художник на славянските писмена” – както е наричан патриарх Евтимий, или наш съвременник, който помага на народа в неговото самопознание и укрепва неговото самочувствие.
Самата наша история е сложила своя отпечатък върху проблема “писател и национална съдба”, тя го е наложила по един неотменен начин, защото от първите апостоли Кирил и Методий, до гроба край Демир Хисар или Гарнизонното стрелбище в София писателят е ставал герой и е падал жертва, но не се е отделял от народа си. Тук пропускам трагичната съдба на патриарх Евтимий и злокобния Диарбекир. Важното е да отбележим, че още в самото начало понятието апостолска мисия губи чисто религиозния си смисъл и придобива земен смисъл на земно обричане на своя народ. Затова по-късно Любен Каравелов ще каже, че литературата не е забава, а свещена потребност. Затова по негово време ще се слеят понятието писател и понятието народен будител и години наред ще празнуваме празника на народните будители. Можем ли да си представим подобен празник у други народи, които не са познали робство като нашето и са имали съвсем други задачи?!
Нашата национална история определя характера на националната ни литература, превръщането на писателя в апостол и борец. Тя формира у българския писател съзнанието за близост с народа, самочувствието му на народен син. Такова самочувствие е продиктувало и следното признание на Захари Стоянов: “Аз не пиша за учени и кабинетни знаменитости; когато приближа перото до хартията, не се размислям най-напред дали тая или оная фраза, факт и изражение от написаното ми ще да се хареса на негово благородие. Моето перо няма нищо общо с техния чай, ни с ордените им, нито пък да се придържам от формите на различни авторитети. Аз пиша за ония презрени същества, които със своята простота направиха да прогърми името българин по четирите страни на света... Пиша така, каквото правят, говорят и мислят българите, па където му излезе краят”.
Искам да припомня още една изповед, която звучи като завещание, като най-дълбоко прозрение в същността на писателската мисия на литературното дело на България. Тя принадлежи на Иван Вазов и е направена в дните, когато целият народ чества половинвековната му дейност: “Аз работих половин век на книжовното поле, движим от вътрешен тласък, подчинявайки се на неутолимата душевна жажда да служа на истината и красотата. Аз пях за България, защото я обичах: аз насаждах в младите души вяра и обич към своето, защото бях син на България; аз прославях нейната божествено хубава природа, защото бях очарован от нея, аз се вглъбявах в историята й, защото бях пленен от величието на нейния минал живот, в едни епохи далечни, когато тя даде на славянския мир светлината на словото й и малка сравнително, трябваше да води вековна и гигантска борба за своята независимост и за постигане на своите идеали; възпях нейните идеали, защото бяха свещени”.
“В моето сърце като с гранитни букви е отпечатана цялата история на нашия народ”.
Може би това е най-високият връх, идеалът на всеки български писател, достижим за малцина, за гениите. Същият онзи паметник, към който не зараства народната пътека и който се извисява над монументите на царската слава.
Цялата наша литература – и това трябва да си припомним именно днес, на нейния празник - е едно “житие и страдание”, един непрекъснат подвиг, една българска или моравска мисия, един вечен призив “Българино, знай своя род и език!”. Съвсем не е случайно, че в различни времена най-големите синове на нашия народ са си спомняли за делото на солунските братя, виждали са в него извор на национално самочувствие, непоклатима опора на националното ни съществувание.
Уви, като погледнем около себе си, виждаме днес съвсем друга картина. Нашата мила родина е посърнала и помръкнала. Много рядко се чуват бодрите детски песни, няма го празничното настроение. От лицата на мнозинството българи е изчезнала усмивката, настъпило е униние и безнадеждност. Те са потиснати от все по-растящата оскъдица. Днешните управляващи съвсем не смятат, че “науката е слънце, което във душите грей”, че “народността не чезне там, дето знанието живей”. За тях науката е бреме, препятствие за осъществяването на техните цели. Всички виждаме, че това е гибелен път и час по-скоро трябва да се измени посоката. В България има достатъчно достойни хора, истински патриоти, които могат да сторят това. За да зазвучи с пълна сила по села и градове безсмъртният химн на светите братя:
“Върви народе възродени,
към светли бъднини върви!”
