Нова Зора

Само преди 126 години българите организираха и сътвориха едно от най-чудните исторически събития – обединението на Княжество България с така наречената Източна Румелия. През онези бурни дни от септември до ноември 1885 г. българите, чиято етническа територия бе разкъсана съвсем съзнателно на Берлинския конгрес 1878 г., и на които още тогава някои отричаха всякакъв принос за собственото им освобождение, се вдигнаха, и сами срещу почти цяла Европа, категорично изтриха от политическата карта на същата тази Европа една област с особено устройство, замислено с цел дебългаризацията й във времето. Кой знае, ако не бяха тези решителни действия на народ, армия, политици, княз, може би сега край Ихтиман щеше да има митница, а в Южна България някакъв румелийски език!?..
Нека да погледнем и от друга гледна точка.
Минали са само шест години от формирането на българската държава и нейните структури. Населението в Княжеството е около 2 милиона, приблизително толкова са и българите в съседните четири държави. Колко по шест години минаха след 1989 г.? И къде сме ние? Днес само наивници, тарикати и новобогаташи могат да вярват на розовите приказки, на вайканията, охканията и лъжите на политици, медиии и оракули, на икономисти, хранени на чужда ясла. В онези времена всичко е много по-естествено и реално. Организацията и осъществяването на това свято и справедливо дело се върши от българи, милеещи за България, от личности с биографии и с характер. Води ги светлият идеал на Левски, на Караджата и Хаджи Димитър, на апостолите, героите и мъчениците от Април 1786, на защитниците на Шипка. Не че в онези времена е нямало крамоли, раздори, политически ежби, трупане на богатство, и на лой, страхове и скатаване! Имало ги е! Има обаче идеал, идея за единение на българската народност. Българите като цяло не се примиряват със сложилите се обстоятелства след 1878 г., не се ослушват нито на Запад, нито на Изток.
Още след 1879 г. създават организация, въоръжават се, формират комитети. Събитията се ускоряват в средата на 1885 г., когато започва да действа последният Български таен революционен комитет. Главни дейци са Захари Стоянов, капитан Коста Паница, Димитър Ризов, Димитър Петков, Иван Андонов. За идеята са вече и Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Иван Евстатиев Гешов. В течение на събитията е и княз Александър Батенберг.
Както и през 1876 г., едни от първите се вдигат панагюрци. На 2 септември няколко младежи започват да скандират „Долу Румелия! Да живей Съединението!”. След арестуването им почти целият град се струпва в центъра с викове за Съединението и за княз Ал. Батенберг. Арестуваните са пуснати.

На 4 септември се вдигат в Голямо Конаре, където е колоритният Продан Тишков-Чардафон. Изпратените военни от Пловдив са арестувани. В същото време т. нар. милиции на Източна Румелия, командвани от майор Данаил Николаев, са на маневри вън от Пловдив. На 5 септември вечерта майор Николаев повежда войската към Пловдив. Изкарано е опълченско знаме и войниците се заклеват в името на Майка България. Те целуват знамето и плачат, като се кълнат за земята българска! Към Пловдив се движи и четата от 200 души на Голямо Конаре, водена от Продан Тишков. С него е и годеницата му Делка Шилева.
За характера на събитията говори и фактът, че при влизането в Пловдив и извеждането на генерал-губернатора Гавраил Кръстевич няма жертви. Има само един убит – капитан Райчо Николов, участник във войната от 1877 / 1878 г. Убит е и един негодник в центъра на Пловдив.
На 8 септември княз Ал. Батенберг признава Съединението. На 9 септември идва в Пловдив и назначава д-р Георги Странски за свой пълномощник до международното уреждане на въпроса. Отчитайки опасността от Турция, българската войска се насочва на юг. За духа на войниците говори един случай с войник от Пазарджишката дружина на капитан Стилиян Ковачев. Дружината е на турската граница. Вече е ясно, че сръбската войска се е насочила към България. Воините искат незабавно да тръгнат на бой. Нещата се бавят известно време заради неяснотите. Отчаян, че не го разбират в желанието му да тръгне на бой, войникът се мята от един висок мост в реката. Оцелява заради дълбоката вода. За наказание получава 20 тояги на голо. По-късно, на фронта, се бие като лъв и получава орден.
На 2 ноември, подстрекаван от Австро-Унгария, крал Милан обявява война на България. Сърбия е с над 60-хилядна армия, обучена, въоръжена, водена от генерали. Княжеството има 12 хиляди войници и 40 хиляди запасни, от тях обучени са 11 хиляди души. Офицерите са 649, 189 са в чужбина. Войската се прехвърля с влак до Пазарджик, Саранбей, и след това в пеши строй до Сливница. На 4 ноември Трета дружина е в Саранбей, на 6 ноември е в Горубляне. 200 души са почти боси заради пътя и калта. Капитан Ст. Ковачев се среща с ротмистър Кирил Ботев и той му дава 300 коня. Така дружината стига до Сливница.
Осми пехотен полк минава пеш 95 км за 36 часа, Пета батарея на кап. Тантилов тръгва от Татар Пазарджик, минава 146 км за два дни и на 18 ноември е на позиции.
При Сливница сръбската армия е над 20 хиляди души, със 72 оръдия, 10 ескадрона. Срещу тях са 17 дружини, 40 оръдия, 5 ескадрона. Битката печели младата българска армия, водена от достойните си капитани и поручици. След това българите преследват противниковата армия и минават границата. Намесва се Австро-Унгария и разгромът е предотвратен.
На 17 /29/ ноември се сключва примирието. След това идва споразумението с Турция от 20 януари 1886 г., преговори и окончателно споразумение през март.