• Сюжетни и смислови промени в отношението на БСП към Русия в периода на прехода
I.
Тези дни съзнателно се върнах към сборника с документи “Програмно развитие на БСП” (С., 2008 г.), за да проследя как еволюира отношението на социалистическата партия към провежданата външна политика на Р България през годините на прехода. И по-специално към проблематиката “Изток и Запад”, “Север и Юг”, към взаимоотношенията между България и Русия.
Първото, което прави впечатление, е, че в документите на различни конгреси и партийни форуми се държи на многоаспектността във външната политика на страната, като изпъкват определени акценти в хода на променящото се време.
Така в “Манифеста за демократичен социализъм в България” (февруари, 1990 г.) се подчертава необходимостта “Народна република България да заеме достойно място в нова Европа, в изграждането на общоевропейски дом”, и наред с това (Съветският съюз още съществува) “партията последователно ще се бори за развитие и укрепване на отношенията със СССР и другите социалистически страни”.
Но според мен най-цялостно опитът от 90-те години се обобщава в програмата на Българската социалистическа партия “Нови времена, нова България, нова БСП” (приета на общопартиен референдум, септември - октомври 1994 г.).
В тази програма отново се изтъква общоевропейската ориентация на БСП. В същото време се утвърждава “поддържането и развитието на приоритетни отношения с Русия и други държави от ОНД”. На следващо място се ратува за “отваряне на България към света”, което изисква “да се развиват българо-американските отношения”. В подобен ред се отбелязват връзките на страната с Китай, Япония и Индия, после арабските държави, държавите от Африка, Латинска Америка и др.
Що се отнася до НАТО сметнато е, че “най-благоприятно би било взаимодействието и евентуалното приобщаване на България към НАТО”, но при условие тази организация да се трансформира в “универсална система за общоевропейска или глобална сигурност”.
Сравнително по-обемно тези въпроси са разработени в приетия документ от 43-ия конгрес на БСП (1-3 май 1998 г.). На този конгрес като стратегическа цел се поставя членството на България в ЕС. Партията все още отстоява позицията за “неучастие” (на България, бел. Ч.Д.) във военнополитически съюзи и въоръжени конфликти”, като се фокусира обаче придвижването на страната към ЕС.
Що се отнася до НАТО БСП е за провеждане на референдум, като същевременно обещава да съдейства за сътрудничество в дейността на ЗЕС, в инициативата “Партньорство за мир”, в различни “форми за взаимодействие с НАТО”. Тук би трябвало да спомена, че този тип сътрудничество с НАТО се осъществяваше и от правителството на Жан Виденов. Освен това кабинетът Виденов (1995-1996 г.) за първи път обособи и разшири работата по бъдещото приемане на България в Европейския съюз, като конституира отделно направление, ръководено от Ирина Бокова.
Много важен момент в документа е разширеният пасаж относно “възстановяване и развитие на взаимоизгодно партньорство между България и Русия въз основа на историческите приятелски връзки”. Веднага след това е поднесен пасаж, в който се пледира за “активизиране на двустранните политически и икономически връзки със Съединените американски щати”.
II.
Според мен принципиална промяна в политиката на БСП, във външната й политика, настъпва отчетливо на 44-ия конгрес през май 2000 г. В приетия програмен документ се акцентува върху “поканата за започване на преговори за пълноправно членство в Европейския съюз”. Главното е, че инициативи като “Партньорство за мир” отиват в небитието. Оповестява се, че нашата армия ще се адаптира “към стандартите на Северноатлантическия договор”. Дословно: “Ние сме за активно партньорство и взаимодействие със Северноатлантическия съюз. Европейската и евроатлантическата интеграция във всички политически, икономически и военно-отбранителни структури ще бъдат приоритетна задача на БСП и в бъдеще. Въпросът за членството в НАТО трябва да се реши с референдум”.
Показателно е, че за първи път в историята на БСП партньорските държави Русия и САЩ си разменят местата. Ако дотогава изброяването започва с Руската федерация, даже се пише за приоритетния характер на българо-руските отношения, сега, в новия документ, САЩ се изтласкват по-напред в следния порядък: “европейските държави, САЩ и Русия”. БСП обещава “да подкрепя усилията на европейските държави, САЩ и Русия за стабилизиране на Югоизточна Европа...”
Подобни уж “дребни отклонения” от характерните за програмните документи на БСП постановки дават огромно отражение върху външнополитическата ориентация на партията. БСП се оказа политическата сила, която осигури национален консенсус за членуването на България в НАТО. И това бива представено от ръководството на партията не като исторически неизбежен (защо не и принудителен!) акт, а като “реализиране на национален идеал”, увенчаване на национална кауза. В този контекст лидерите на БСП “забравиха” и искането си за референдум по темата НАТО.
Не съм между хората, които смятат, че предишният апел на партията за неутралитет във външната политика можеше да удържи победа. Още повече че членуването в НАТО беше предусловие за приемане на страната ни в ЕС. В този план тогавашният председател на БСП Георги Първанов постъпи като политик-реалист, по примера на другите ръководители на социалистически партии в бившите социалистически страни.
Ако имам забележки към него, те са по линия на политическото поведение, мотивирано от временни, конюнктурни изгоди. Ето някои от грешките: БСП, посочвайки плюсовете от членуването в НАТО, не изтъкна в достатъчна степен минусите, които никак не са малки. БСП се отказа от предишното ясно дефиниране на българо-руските отношения като приоритетни. А тази дефиниция на българо-руските отношения отговаря на мисленето и настроенията на партийните членове и симпатизанти и има дълбоки исторически и духовни основания.
БСП промени рязко становището си за войната в съседна Югославия: нейното ново отношение се възприе от ляво мислещите българи за вид конформизъм. Като последица, макар и непряка, дойде съгласяването на ръководството на БСП с участието на български военен контингент в “Коалицията на желаещите” в Ирак, тоест във война, за която Съветът за сигурност на ООН няма санкция. По този начин България обслужи директно геостратегическите интереси на САЩ за сметка на континентална Европа (Германия и Франция, после Испания), която не взе участие в завоевателната война. През следващия етап у нас бяха разположени военни бази на САЩ, а не на НАТО, което предизвика общо взето одобрителна реакция в лидерите на БСП. Така от началото на 21 век нашата държава, бидейки член на ЕС, все по-определено се заемаше да прокарва американски интереси вътре в страната, като цяло на Балканите и в зоната на Черноморския басейн.
III.
Ако БСП в края на 90-те години на 20 в. и началото на 21 в. не беше зачеркнала тезиса за приоритетното значение на българо-руските връзки, тя можеше по-късно ясно да заяви, че България работи в ЕС за задълбочаване на отношенията между Европейския съюз и Руската федерация, че ще провежда твърда политика за недопускане върху наша територия на военни съоръжения и контингенти с антируско предназначение, че ще съдейства за всестранно развитие на отношенията между Русия, страните от ОНД и България. В такъв случай БСП щеше да се възпротиви по-непримиримо на разполагането на военни бази на САЩ върху българска територия. Нямаше да се стига до парадокса правителство, в което участва БСП, да изпраща оръжие в Грузия, което утре ще бъде използвано срещу Русия. Нямаше българският президент да взема участие в Прибалтийско съвещание на най-крайни русофобски правителства от страни на бившия СССР. От този исторически миг се даде начало на политиката на двойните стандарти към Русия. Политика, усвоена и от лидерите на левицата.
Тогава президентът Георги Първанов обикна една фраза, съчинена от самия него: “На България са необходими както американски военни обекти и руски енергоресурси, така и китайски или други инвестиции” (съгласно последната редакция във в. “Дума”, 28 април, 2012 г.). На пръв поглед перфектна сентенция. Но вгледаме ли се отблизо в нея, проличават дефектите й. Първо, на България са нужни не “военни обекти” на САЩ, а американски инвестиции. “Военните обекти”, речено по-простичко, военните бази на САЩ, са наложени не защото отговарят на националните ни интереси, а понеже САЩ доминират тотално у нас, дирижират напълно съвременната ни политика и могат да се справят с всяка политическа формация и с всеки политически деец, който се противопостави на имперската им воля. Второ, на България действително са необходими “руски енергоресурси”, но ако дадена държава е готова да ни продава по-евтино, по-изгодно нефт и газ, правилно ще е да се сключат договори с тази конкретна държава, а не с Руската федерация. И което е по-важно: процесът на хегемония на Вашингтон върху българската политика и икономика, започнал в края на 20 в., днес може да се приеме за приключил. САЩ са страната сюзерен, която нарежда на днешното правителство на ГЕРБ дали да имаме икономически и енергийни отношения с Русия, доколко те да са интензивни и обемни. Тя казва дали ще строим атомна електроцентрала или не. Дали ще правим враждебни изказвания срещу Русия и нейния елит, или ще си затрайваме с оглед на други световни американски интереси.
Понастоящем България, заедно с Косово, е най-верноподаническата държава на САЩ в пределите на Балканския полуостров и заради това бигбрадърът си позволява силово и откровено да направлява всекидневните събития и у нас, и в Косово. Пословична е намесата на посланика на САЩ Джеймс Уорлик в българския политически живот: тя демонстрира господстващата роля на САЩ в България, роля, която няма защо да бъде прикривана с привиден толеранс и форми на вежливост.
Ето защо правилно ще бъде, ако тревожните и разобличителни въпроси, които ръководството на БСП задава на Б. Б. и ГЕРБ ги отправя също, и то далеч по-целенасочено, към посолството на САЩ. Пословицата: “Бий самара, за да се сеща магарето!” е не всякога полезна. Има случаи като този с управлението на герберите, когато се налага да се диалогизира очи в очи с онзи, който взема решенията: Вашингтонската администрация! Иначе остри реплики могат да бъдат разменяни и с туземните изпълнители на чуждестранната поръчка.
IV.
Смущаващо е, че лидерите на БСП през двете десетилетия на прехода се научиха да не наричат явленията със собствените им имена. Събира се достатъчно богата информация, прави се реалистичен и компетентен анализ, а в изводите липсва най-същественото. Така е и с оценката на управлението на ГЕРБ! Какво толкова ще стане, потоп ли ще ни залее, ако определим Б. Б. и ГЕРБ като марионетки на свръхсилата САЩ? Ако обясним на гражданството, че Бойко Борисов и неговият антураж са дотолкова зависими от Вашингтон, че са лишени от възможността да провеждат независима политика? Нима Бойко Борисов не е наясно, че АЕЦ “Белене” е спасителен пояс за българската икономика и развитие? Знае, но нареждането “отгоре” е друго. Нима не му е ясно, че утре ще купуваме ток от Турция? Знае, но ръцете му са вързани. Нима мечтае да разреши проучванията и добива на шистов газ, като предусеща какво жестоко бъдеще си подготвя сам? Знае, но нали е наемен работник на господари, които не си поплюват и държат заключено досието на жизнените му патила?
Но като са ясни тези неща, както е ясно, че видни социалисти подкрепят Бойко Борисов заради егоистични бизнес интереси, тогава защо наши леви ръководители се плашат като дявол от тамян да посочат най-основното: ГЕРБ обслужва американски интереси!
Когато се оценява икономическата и финансовата политика на кабинета на Бойко Борисов, елементарната истина е, че това е политика на Световната банка, със седалище САЩ, че тя се представлява от премиера Бойко Борисов с “политкомисар” Симеон Дянков, че при нова кризисна ситуация в държавата за поста на министър-председател или финансов министър вече е посочена персоната, и тази персона се казва Кристалина Георгиева – бивш вицепремиер на СБ. Това са очевидности, които се заобикалят от ръководителите на най-голямата лява партия.
След 2001 г. новият председател на БСП Сергей Станишев актуализира приемането на България в Европейския съюз като стратегическа цел в дейността на партията. Направи симптоматичен опит за тясно координиране на актовете на българското правителство с ЕС (след 2005 г.). През периода на тристранната коалиция нашата страна стана член на Европейския съюз. Станишев положи усилия България да разговаря с големи световни сили като САЩ и Русия от равнището си на член на Евросъюза.
Но и през неговото време в конгресни документи продължи разграничаването на БСП от великата славянска държава, по-точно, да се налага снизяване на предишните приоритетни връзки. В “Управленски приоритети на БСП”, приети на 46-ия конгрес през декември 2005 г., най-напред се фиксира “поддържане на стратегическото партньорство със САЩ в контекста на трансатлантическото сътрудничество и по-нататъшното активизиране на икономическите връзки”. След това в обобщен порядък се записва: “Активизиране на двустранните икономически, политически и културни отношения с Русия, Украйна и другите страни от ОНД”.
Последният запис съдържа основополагащи моменти от реализацията на отношенията между Р България и Руската федерация: разработените енергийни проекти между нашата страна и Русия (строеж на АЕЦ “Белене”, прокарване на “Южен поток”, на нефтопровод “Бургас-Александруполис”), Дните на българската култура в Русия и на руската култура у нас, и др.
Така или иначе, традиционните и правилни определения на българо-руските отношения като приоритетни от гледна точка на БСП, принадлежат, изглежда, на миналото. Едва ли и на конгреса през май т.г. нещата ще се променят. Явно в елита на соцпартията функционират ръководни деятели, които са солидарни с родната десница, че единствено истински и ефикасни са отношенията на България със САЩ. Тези деятели трудно биха допуснали възвръщане към обосновани формулировки, фигурирали в конгресните документи на БСП до края на 20 век.
И в такъв план исторически е обречено всяко усилие да се прави политика върху антиевропейска или антиамериканска основа. Напротив, именно БСП, българските патриоти и леви хора е потребно да пледират днес за развиване на отношенията и със САЩ върху равноправни начала, България да действа като активен член на европейското семейство. Само че българските политици и държавници трябва да се научат да възразяват на брюкселската администрация, когато налага вредни за икономиката ни норми в аграрния сектор, или съдейства за въвеждане на специализирани, политически по същината си съдилища; за приемане на такива закони от българското Народно събрание, които са несъобразени с националната ситуация и специфика, на отродителски декларации като тази за етническото прочистване на “мюсюлманското малцинство” и пр., и пр.
От трибуната на конгреса очаквам да чуя оценки за кабинета Борисов и от един подобен аспект. Като правителство на прехода, което реализира най-пагубната антируска политика през последните две десетилетия, изцяло подчинило се на диктата на своя отвъдокеански покровител. Част от лидерите на БСП си въобразяват, че могат да запазят позиции и постижения, като стоят между чука и наковалнята, като бягат от преките квалификации, като назовават фактите с евфемизми. По такъв начин както в обикновения живот, така и в политиката, личността или партията “от ума си теглят”, теглят си от паузи, замълчавания и самовъобразено лавиране. Излиза, че далеч по-солидни и мотивирани са определенията в партийните програмни документи от края на двайстото столетие, където се разкрива становището за приоритет, за стратегическа насоченост в отношенията между България и Руската федерация.
V.
През годините на прехода българската десница, в отличие от левицата, успя по-синтезирано да разгърне своите аргументи чрез концепцията за ново цивилизационно съществуване. Първи, който даде плът и кръв на тази концепция, е бившият президент Петър Стоянов, в периода между 1997 и 2001 г. Той, макар и твърде еклектично, очерта представата за т. нар. нов цивилизационен избор на България. Стоянов посочи новата геополитическа и политическа ориентация на България: членуване в Европейския съюз и НАТО като предмостие на цивилизационния избор. В неговия възглед структурообразуваща е връзката България – НАТО, а не България – Европейски съюз. За ръководещ център на цивилизационния избор той избра не Брюксел, а Вашингтон.
За Стоянов цивилизационният избор е преди всичко въпрос на нови зависимости от САЩ, а оттам и от Западна Европа. Но и на скъсване, а не само на отдалечаване от Русия и руския народ. Той даде парола Русия да се изобразява у нас като държава – световно зло, империя, която в името на примитивните си комплекси поробва европейски народи, в това число и българския. Бившият президент заговори за посткомунизма като възстановяващ се кървав комунистически режим.
Поставяйки ударение върху политическата природа на новия цивилизационен избор, Стоянов – под нашепвания на чужди и родни съветници – обърна внимание и на историко-културните аспекти на очакваната от него отечествена трансформация. Преди всичко започна да настоява, че избраният през вековете исторически и духовен път на България е погрешен, че ние, българите, отдавна сме в западната посока на развитие, препречена от погрешни стъпки на български царе и политици, като се начене с Борис Първи, та се стигне до съвременността.
Не без съдействието на П. Стоянов у нас се размножиха институтите и институциите на гражданското общество, които пропагандират предимствата на етническата държава за сметка на националната държава. Борят се за ревизия на старата и нова българска история и духовност. В едно от изказванията си Петър Стоянов се обяви в полза на латиницата в ущърб на кирилицата. Той направи всичко възможно, за да бъде опозорена великобългарската гордост. С негово съгласие се започна осъществяване на антибългарския проект да бъде принизено мъченичеството на батакчани по време на Априлското въстание. Осигури се предимство на теориите за неславянския произход на българите. Той положи извънредни усилия, за да бъдат окарикатурени (и като небългарски) революционната култура, големи имена на писатели, посветили себе си на радикалната лява идея. С негова благословия бяха пренаписани исторически данни и събития, така че да засвидетелстват принадлежността на българите към западната цивилизация.
Красноречивият жест в това отношение бе връщането на История славянобългарская.
Упоритото насаждане на антиславянски и антируски идеи, както се вижда, Петър Стоянов обвърза не просто със западна, а директно с проамериканска доктрина за световно владичество. Така Стоянов проправи магистралата на бъдещото американско владичество у нас, успя допълнително да дискредитира българо-руското сътрудничество, придаде на славянската ни единосъщност елемент на непрестижност. Предимството му пред другите десни и леви идеолози се състоеше в това, че цивилизационната канава на своите разбирания той проектира с помощта на конкретни политически задачи: членуване в НАТО и в ЕС.
БСП и до ден-днешен не е намерила адекватен и обоснован отговор на т. нар. нов цивилизационен избор. В редица случаи вместо да моделира ценностите, с които живее, предпочита мазохистичната самокритичност, обобщенията “на парче”, импровизираните оттласквания, но и съгласявания с проекта Петър Стоянов. Красноречив пример намирам в менящото се, често пъти своеволно, становище относно българо-руските отношения.
До известна степен обяснимо е, че БСП не предлага своя трактовка на цивилизационната реализация и избор в съвременни условия. За да може да открие собствена гледна точка, в синхрон с диалектиката на историческия процес, нужно е БСП тепърва да легитимира себе си като партия, която освен социален, има и национален облик, отстоява реалистично и достоверно разбиране за националната идея. Тук спадат, следователно, както ареалът на културата и църквата, така и държавнотворческите измерения на българския живот.
Впрочем, в глобалната вселена, която обитаваме, партия като БСП, партии, които са социални и национално отговорни, са призвани да набележат далеч по-трайни ориентири на цивилизационното ни развитие, включително и такива, които спадат към така наречените аспекти на външната политика.
VI.
Нещо лично. Аз изповядвам европейската идея. Смятам членуването на България в ЕС за верен цивилизационен развой и възможност за материален и духовен подем. Намирам за естествено, щом една държава влезе в даден съюз, да се раздели с част от националния си суверенитет, да предостави права на общото съюзно ръководство да взема решения, които касаят и статута на конкретната държавна общност. В този смисъл придържам се към идеята на Де Гол за Европа на отечествата, които съхраняват независимост, черти на национално обособени държавни единства.
В два пункта обаче се допускат пропуски.
На първо място, днешна България, управлявана от ГЕРБ, предоставя съответната част от своя суверенитет не предимно на ЕС, а на могъщите Съединени щати, които чрез нашата страна диктуват пакет от правила и на Европейския съюз. И което е знаменателно, в сегашната ситуация управляващите даряват не просто част от суверенитета ни на САЩ, а неговата сърцевина. Това поражда чувство, че сме доминион, държава със статут на колония, че висшите ни чиновници са с манталитет на колониална администрация. А самочувствието на премиера Бойко Борисов, волевитостта и мъжествеността му са нищо повече от качества на подопечен на империята местен велможа. Интересно е, че все по-често се злоупотребява с термина “национален интерес”, проституира се с него, за да бъде маскиран чуждестранният американски интерес. Вероятно това е симптом и за тежки зависимости на ЕС от далечна Америка, когато метрополията не успява да разпростре своя дял от властта върху периферията, каквато сега е България.
На второ място, лидерите на БСП страдат нерядко от прекалено преклонение пред брюкселските авторитети, изпитват усещане за виновност заради времето на социализма и упражненото тогава насилие.
Блазнят се и от комплиментите, каквито получават от президенти на САЩ и техните съветници. А това ги подтиква да бъдат харесвани, но и да доказват политическа лоялност. На мен ми се струва, че БСП като посткомунистическа партия няма защо да се поддава на такива комплекси за вина и малоценност. Защото тя също притежава европейски опит, който е градивен като социална практика.
Немалко западни държавници и политици, между тях и социалисти, идват у нас с предубеждения, с идеологически клишета, с настройката изцяло да отрекат епохата на социалистическото строителство. Те се отнасят с нас, българските социалисти, както строг педагог с провинил се, но готов да се поправи ученик. На 3 март т. г. слушах по “Канал 3” публичната лекция на председателя на Европарламента Мартин Шулц, произнесена в Софийския университет. Явно високо подготвен кадър на Партията на европейските социалисти, личност социално мислеща и честно разсъждаваща върху болезнени проблеми на ЕС. Но когато започна пледоарията си за времето на социализма в България, заподозрях го, че познанията му са еднолинейни, на места повърхностни, че гледа с тъмни очила на онова, което българският народ постигна през социализма.
Според мен в такива моменти, даже когато нашите ръководители от БСП имат срещу себе си ерудиран и подготвен социалист като Шулц, те би трябвало, от своя страна, не само да изслушват учтиво госта, а и да разширяват познанията му, да го въвеждат в сложностите на българската действителност от втората половина на 20 век. Вярно е, че българските социалисти има какво да научат от своите западни съратници. Но и за западната социалдемокрация не би било излишно, ако щудира по-внимателно миналото на посткомунистическите партии в Източна Европа. Така би могла да усвои стойностни уроци, свързани с релацията държава-икономика, пазарна икономика-пазарно общество, пазарен анархизъм-ред, с така наречената етатична пътека.
В случая възразявам не единствено срещу сервилното поведение на много мои сънародници, които непрекъснато се учат от “европейците”, забравяйки европейските наследства и минало на България. Възразявам още и срещу комплексарите – български социалисти, които не осъзнават, че носят такъв опит от социалистическия период и от преходното време, който е в състояние да коригира значителна част от недостатъците на познатия ни западен тип социалдемокрация. Може, разбира се, да повлияе и на отношението на много представители на западната левица във връзка с положението в Руската федерация, с предимствата от заздравяване на сътрудничеството между ЕС и Русия, от развиване на евроазийската идея в съвременния противоречив и конфликтуващ свят.
