Продължение от бр. 16
Между лъжливите алтернативи
Истинската логика на перестройката, т.е. логиката на цикличното маневриране на архинеопределения Горбачов между двата полюса, ужасно много напомня на протичането на маниакално-депресивна психоза. Тази логика си остава изцяло неразбираема чак до августовския пуч. Причината да остане неразбираема, е, че малцина се досещат за истинската роля на Анатолий Лукиянов. Тази конспирация в края на краищата води евразийското лоби до катастрофа. Атлантическите автори на антиимперския проект за перестройка използвали в случая традиционния метод за създаване на псевдоопозиция. Тоест, подмяна на истински „консервативния” полюс с лъжлив. Вече знаем, че истинските врагове на атлантистите не са просто националистите, а „националистите от имперски, континентален тип”, „континенталистите”, и е съвсем естествено псевдоопозицията спрямо откровения атлантизъм на „мистър Перестройка” да е всякаква, само не и евразийска.
По тази логика хората от Атлантисткия орден, с активното участие на КГБ, създавали паралелно и последователно лъжливи полюси. Тези полюси са следните:
1) „комунисти - консерватори”. Техният символ бил Егор Лигачов, а после Иван Полозков (и двамата в определен момент изчезват яко дим, и това не е чудно, понеже тяхната опозиционност не била базирана на някакви принципи, и също така била изначална и абсолютна инсценировка).
2) „патриоти – националисти”. Движението е създадено с активното участие на КГБ, което проектира своята шовинистична юдофобска позиция към маргиналните групи искрени, но близкостоящи до движението патриоти, задавайки по този начин особен алгоритъм на „патриотичното движение”, който не може да нанесе някаква сериозна щета на все повече легализиращото се атлантистко лоби.
3) „национал-болшевики”. Това течение е по-интересно и стои най-близо до концепциите на евразийското лоби, обаче поради престараването на КГБ чувството за мярка се загубило и „национал-болшевишката” концепция придобила отблъскващ, гротесков и екстремистки характер – както по линия на прекаленото акцентиране върху „ленинизма”, така и по линия на прекалената юдофобия.
4) накрая най-голямата хитрост на атлантисткото КГБ била да представи самото КГБ за опозиция на „демократите” и тази акция била толкова успешна, че дори най-откровените „партиоти”-сътрудници на „Лубянка” я приели с доверие и дори с известна надежда. А в същото време отрядите на КГБ организирали атлантистки революции в Унгария, Чехословакия, Югославия, инсценирали спектаклите-репресии в Румъния, разграждали Берлинската стена, предавали Хонекер, сваляли Живков, подпомагали сепаратистите от Прибалтика и Кавказ, и като кулминация на атлантическия си триумф готвели театралния пуч от август 1991 г.!
Ето така „най-обтекаемият човек” с характерния белег на челото лавирал между „мистър Перестройка” и Анатолий Лукиянов, но външно изглеждало, че неговият полюс съвсем не е Лукиянов, а някакви си други одиозни, скандални, набиващи се на очи, но всъщност съвършено незначителни или открито подставени фигури. ГРУ и армията с очакване и нетърпение гледали на Анатолий Лукиянов. Е, все пак евразийците нямало как да не приветстват някои промени като края на безсмислената война, съкращаването на междуконтиненталното въоръжение, външнополитическите стъпки към Германия, Япония и Китай. Посветените в ордена на „Полярните” можели лесно да интерпретират дори темата за „общия европейски дом”, но в техния си ключ, понеже тази доктрина идва от геополитическия арсенал на същата тази евразийска опозиция в СС, към която принадлежали Аксман, Хинденбург, Долежалек, Кауфман и други (типологично свързани с Евразийския орден в ГРУ). Обаче ГРУ попаднало в тупик заради разрушаването на Съюза (СССР, бел. ред.), атаките срещу армията, стремежа да се вкара армията в националистически и неголеми по територия конфликти, от самоубийствената политика в Прибалтика, която разрушила последните остатъци на толкова ценния за евразийците пакт Рибентроп-Молотов, от издигането на безконтролни мафиоти и откровени проходимци на политическата сцена, и заради още много други неща. А Анатолий Лукиянов оставал в сянка. Предпазливо, последователно и потайно той подготвял ответен удар, решителен и последен. Струвало му се, че всичко може да бъде спасено в един миг, и тогава евразийското лоби ще се възползва от позитивните геополитически страни на „перестройката”, ще приключи с „господин Перестройка” и неговите помагачи, които били „осветени”, и ще започне нова ера. Ера, свободна от комунисти, атлантисти и служители на „Танцуващата смърт” на Евразия, ера на Космическа Евразия, ера на сакралния Слънчев континент, Ерата на Изтока. Обаче се разразил август 1991 година.
Пучът като кулминация на окултната война
Депутатът Оболенски, член на комисията за разследване по делото за ГКЧП (Държавен комитет за извънредното положение в СССР, б. ред.), известно време след пуча направил странно изявление пред средствата за масова информация: „Истината за августовските събития от 1991 г. вероятно ще узнаят нашите потомци след сто години”.
Каква е тази страшна тайна, до която се докоснал Оболенски, докато разследвал историята на пуча? От гледна точка на геополитическата конспирология, може да има само едно обяснение: попаднал е на материали, свързани с окултната война между двата ордена зад кулисите на властта, с тайнственото противостояние между Ордена на Евразия и Ордена на Атлантика. Само в такъв случай изявлението на депутата Оболенски придобива смисъл и е разбираема неговата увереност в запазването на тайната.
Августовският пуч бил (или трябвало да бъде, според замисъла на неговите автори) кулминация на геополитическото противостояние, решаващ момент от невидимата война. Орденът на Атлантика не можел да не знае, че евразийците готвели операция за зимата на 1991-1992 г., която трябвало да доведе до военен режим по цялата територия на СССР под предлог за стабилизиране на социално-политическата и икономическата ситуация. Чудесно разбирали и че идеологическото управление на военната евразийска ориентация няма да е комунистически и патриотично ориентирано, и също така без традиционния за КГБ „антисемитизъм”, ксенофобия и „панславизъм”. С други думи, военното управление обещавало да е устойчиво, либерално в сферата на икономиката, геополитически коректно, без терористични ексцеси, характерни за болшевишките форми на диктатура. Евразийският военен строй, Римско-имперският строй, имал всички шансове да стане най-популярният, тъй като се отказал от „комунистическия догматизъм” и „марксисткия утопизъм” – от една страна, а от друга – напълно би отговарял на естественото влечение към йерархията, централизацията и приоритета на общественото над индивидуалното, „целостност” (в смисъла на Хомяков) на всички евразийски етноси. Патриотизмът на Военния строй трябвало да бъде именно имперски, а не „руски” и „националистически” в тесния смисъл на тези понятия. Всичко това направило подобна перспектива не само неприемлива, но фатална и съдбовна за атлантисткото лоби вътре в СССР, а също и за атлантисткия мондиализъм на планетата.
Въпреки огромните разрушения, причинени на страната от агентите на ордена на „Танцуващата смърт”, от „господин Перестройка” и неговите сподвижници от КГБ, от Шеварднадзе (прокълнат от собствения си грузински народ, впрочем), Евразийският орден знаел как да се възползва от негативната ситуация в името на собствените си позиции. Та нали в тайните отдели на ГРУ работели достойни продължители на големите руски стратези Щеменко и Огарков!
Геополитическия дуел с Голдщукър отново можело да завърши с поражението му, с поражението на опитния и проницателен представител на Ордена на Атлантика Голдщукър. Най-важната задача на атлантистите била да не допуснат въвеждане на военно положение в СССР, към което сякаш водела логиката на събитията.
И точно затова бил организиран августовският пуч.
Пропускът на маршал Язов
Най-важната грешка на евразийците през август 1991 г., и най-вече лично на маршал Язов, била доверието към ръководителя на КГБ Крючков. Това бил стратегически капан. От много години КГБ се опитвало да създаде на агентите си образ на „патриоти – националисти”, използвайки масата от периферийни „непосветени” сътрудници, искрено вярващи в „юдео-масонския” заговор и смятащи себе си за „националисти” или „национал-болшевики”. От друга страна, и по върховете на властта се правели лъжливи маневри – и Чебриков, и Крючков се стремели към солидаризиране с евразийците-военни срещу „космополитите-демократи”. (На практика цялото демократично движение било организирано, естествено, именно от КГБ, но било още по-изкуствено и „скалъпено” от патриотичното движение понеже руските и другите изконно евразийски етноси съвсем естествено подкрепяли „десните”, а не „левите” – това е историческа константа.)
За да прикрият двойната си игра, атлантистите от КГБ създавали митове за „юдео-масонско крило в КГБ” (така било наричано Московското отделение, за разлика от Съюзното и после КГБ на РСФСР на Елцин и т. н.). Всъщност КГБ се занимавало с активна антиевразийска дейност, унищожавало структурите на евразийската мрежа в страните на Източна Европа, сваляйки „почвените” и антиатлантистки режими (такива като режима на Чаушеску, който впрочем винаги бил ориентиран към евразийския континентален блок и ненавиждал атлантистката „продажност” на ръководството на СССР – виж Клод Карноу „Отново на Изток”, в списание „Кризис”, № 5, април 1990, Франция). Въпреки всичко делото за ГКЧП ясно показва, че по някакви недотам прозрачни пътища Крючков успял да убеди няколко евразийци – маршал Язов и Олег Бакланов – да побързат с въвеждането на военно положение и да приемат помощ от КГБ, което сякаш се било отказало от атлантизма, и в края на карищата заело страната на армията и решило да се изправи срещу „демократите”.
Възможно е Крючков да е уговорил някакви условия и за своята организация, тъй като в случай на пълноценно евразийско управление структурата на КГБ естествено би била унищожена, най-малкото в нейния стар, партийно-терористичен, мондиалистки и атлантически вид. Засега не ни е известно какви аргументи са посочили на маршал Язов агентите на Ордена на Евразия. Очевидно е обаче, че подписването на Новоогарьовския договор няма никакво отношение тук. Все пак можело да се променят, и не един път, всякаквите „хартийки”, излезли изпод перото на случайни хора, зле разбиращи геополитическата ситуация, хората, начело на които бил хиперобтекаемият „Горби”, поставен на тази длъжност не за да взема решения, а за „маскировка” и за обозначаване на едно окултно „избраничество”. Какво би трябвало да каже Крючков на маршал Язов, така че този последен посветен в стратегията на Евразийския орден да постави под удар съдбата на хилядолетното окултно противостояние, съдбата на континента, съдбата на Евразийския космос, съдбата на предрешената и сякаш толкова близка победа?
Защо Язов повярвал на ръководителя на най-антиевразийския орган? За това може само да гадаем. И е съвсем очевидно, че грешката на маршал Язов крие някаква страшна тайна, може би дори участие на някакви паранормални, „магически” и телепатични въздействия или пък ефект на психеделични препарати. Разбира се, това не е толкова невероятно, ако си припомним показанията на някои членове на ГКЧП за пълното им безпаметство в течение на трите фатални дни. Само завършени идиоти могат да си представят, че хора, които са достигнали във висша степен политическа, военна, разузнавателна и „конспирологична” кариера, може да се държат така в решаваща ситуация, че могат да се държат като безотговорни алкохолици-клошари, които непрекъснато се напиват и са все махмурлии, и то в град, пълен с танкове и „демократични” агитатори. Обаче и версията, че Крючков натровил останалите членове на осморката ни изглежда малко вероятна, понеже хората от ГРУ охраняват своите ръководители по-бдително дори и от Горбачов. В делото за „грешката на маршал Язов” видимо са съчетани много окултно-идеологически и парапсихологични фактори, работещи в синхрон. Но какво „оръжие” използвал този път Орденът на Атлантика? Засега е рано да говорим за това.
следва
