Иска ми се да влезна в душевната кройка на овчаря, но не мога да го направя без помощта на Сиврията. Нему принадлежи забележителното писание „Родопчанинът”, нарекъл го е „фрагментарен опит за психография”, сякаш да ни напомни, че не може „да се обхване необхватното”. Удивителното е, че този текст излезе в кн. 1 на „Родопи” от 1973 г., със „следва” накрая, а продължението се появи чак в книжка 5 на списанието през 1974 г., т.е. след отсъствие в 15 книжки. И до ден-днешен не ми е ясно – у кого е причината за разтеглянето във времето на психологическия етюд, но няма да е нито у Станислав Сивриев, нито у главния редактор Николай Хайтов, а някой друг по на високо стъпало толкова дълго е мъдрувал що да стори с писанието на Сини Сиври, както Илия Бешков е наричал младия си приятел.
„Изстрадалият опит и разточителното родопско време, в което човек се пита за разни неща, векове са променяли стереотипната кристалография на честолюбието, амбициите, враждата, мярката на трайно и нетрайно, същината на човешките потребности, теглото на думата и въздишката.” Така е написал писателят, който не само познава изтънко родопския характер, но и го осмисля както никой друг. И днес става все по-прозрачно, защо, макар и да говорим за далечното ни овчарско и колибарско минало като за нещо отдавна разрушено, пък неразрушените остатъци от него са най-привлекателното в нравствеността на родопчанина.
Родопските овчари са врели и кипели, видели са едно и друго. Какво ли не се е стоварвало връз главите на гурбетчиите – глад и несгоди, суша и наводнения, маларии и испански трески, гонения от турци, гърци и арнаути, притеснения от пъдари и хайти, нежелани срещи с „дивото” и какво ли не още... Изстраданият опит ги е научил да потискат страха, да не се боят от риска, да устояват на житейските бури. Те не се опасяват, че могат да останат гладни, а това ги прави по-малко податливи към компромиси. Тогаз не е чудно, че тия „стрикувци” са дръзки и самонадеяни, горди и непреломни, предприемчиви и затуй много от тях преуспяващи. Но не се изхвърлят, не превиват пръчката, знаят си мярката „и в драгото, и в балното”. Запазват самообладание, лесно не се раздразняват, рядко в сръднята си ще сторят някаква пакост, камо ли да затрият някого. Най-често в овчарските семейства избухват крамоли между братя, но сръднята траe няколко часа до ден-два, и братята забравят скарването и „пак са сгодни”. Но ако кръвта им възвира, това е най-често заради накърнено честолюбие. Най се докачат на тема род, народност и православие.
Който ги настъпи там, изгорял е
Те са мъже отвсякъде, наясно са със себе си, със света и с Бога. Не си оставят магарето в калта. И трудът, който погледнат отвън изглежда като песен (пасеш и доиш, колко му е!), не е лек, още повече че за разлика от селяните в полето, които през зимата нямат кърска работа и се излежават, събират сили, за родопските овчари няма отпускарско време край огъня и невестата, дори зимата им е най-тежко – тогава се агнят овцете.
Естествено моите герои са подвластни на „разточителното родопско време”, не ще да е иначе. Колибарството, овчарската самота и уединението пораждат склонност към самопреценка и аналитичност. Непреднамерената мъдрост, родена в глушина и пустота, се основава на тълкуване на явленията, което извисява конкретното, т. е. чутото и видяното, до обобщение. Но тази аналитична способност на усамотения (но съсредоточен) кехая или овчар, заобиколен от безлюдност, да осмисля заобикалящия го свят, би била безсмислена без
изостреното му нравствено зрение
– плод на вроден морал и достолепие. Така се ражда личност – силно е да се нарече самообразована, но поне доморасла, по-точното е горорасла. Епическият живот сред природата калявал качества като храброст, упоритост, граничеща с умерен инатлък (не се запинят напразно – за щяло и нещяло), откровеност – качества, които не били развити в такава степен у другите съсловия. Младите овчари бързо натрупват самочувствие, защото по-бързо от другите стават „по-заможни, по-здрави и по-гиздави”, та с драгост момите се съгласяват да вземат овчар. Даже не е рядко заглавена мома заради овчар да зареже годеника си – дюлгерин, абаджия или терзия. А не било така лесно да се зачеркне годеж в ония времена.
Сливането с природата, колибарството и общуването с животните, което всъщност е непресекващ стремеж за взаимно разбиране, ти тях, те тебе. Към тях изпитваш привързаност и чистосърдечно умиление и им се радваш по детски, пък те на всичкото отгоре те и те хранят. Това, събрано заедно с осмислянето на изживяното,
въздига словото в морал
ражда усет за красиви преживелици, предизвиква снизхождение към злобата на деня и осъзнаване на неизбежността на съдбата. Личност, която е осъзнала и осмислила красотата на природата, тъй като е в непосредствена връзка с небето и земята, умее да се вслушва в гласа на вятъра, да се оглежда в месечината, да разговаря с овцете и кучетата, носи в себе си душевно равновесие. Не се впряга в авантюри, стъпва на здраво, спазва правилата на играта – придържа се към утвърдените овчарски закони. Знае накъде тръгва и къде ще стигне, и още „че сетне е по-дльогу от зга”. Родопският овчар е преди всичко грижлив стопанин. Още в държанието на малешината опитните овчари виждат бъдещето му – да се старае, не е достатъчно, ако не обича животните, ако не им „вземе” душата – от него няма да стане чобан сайбия. Тогава прав му път – да си дири късмета в абаджийските дюкяни или в дюлгерския гурбетчилък. Защото „душата на хайванина му е сайбията”, както думат в Турян.
Уединеността, достигаща до самотия, привикването с мълчанието и жаждата да общува с някого повишава у овчаря цената на човека, затуй не ще ни учуди щедро раздаваното човеколюбие и гостолюбие. Закон на колибата и мандрата е да не оставят човек ненахранен, ненагостен. Родопските кехаи и овчари обичат да поседнат, да погълчат, да поядат, да попият. Във веселбата удоволствието е да дадеш и да получиш повече от даденото. Празниците на пастирите се броят на пръстите на ръцете, но те умеят да ги обогатят не само с хубавото ядене и щедрината на общуването, а ги озвучават с песен. Поривът към музиката и изкуството е жив в тях, почти няма овчар, който да не свири на гайда или кавал, а песента е постоянен спътник в радост и скръб. Този непрекъснат досег с народната поетика все ще е оставил следа на дълбок лиризъм и наивна чистота у него.
Мислите си вече, че идеализирам родопските овцевъди. Те не са много грамотни, но някои са ходили на училище – гръцко, че какво друго. Повечето чобан сайбии владеели добре гръцки и турски език, а и голяма част от овчарите, които по няколко десетилетия прекарвали зимите в Беломорието, а това им вършело добра работа. Възрожденската българска книжнина идва късно в тези краища и книги едва ли ще намерите в аголите, освен някой и друг требник на гръцки или караманлицки. Националното възраждане и църковните борби в Родопите продължават по-дълго, отколкото в другите български краища. В някакъв смисъл несвободата в земите, останали под турския гнет, колкото и да е странно, се явява предимство, защото в стара България след Освобождението се развихря партизанството, сопаджийството, там господстват грубите политически нрави и вероломността на новоизлюпените родни богаташи, а на юг от Чепеларе все още не са помрачени чистите идеали за избавление, които на повечето от кехаите и овчарите не са чужди. Възраждането, вярно в този край позакъснява, но продължава по-дълго.
Родопските овчари не са и прекалено религиозни, не кадят на всичко тамян, вярно, молят се, но зорлен изкарват молитвите до края. Постят, но говеенето, от една страна, е изгодно икономически за кехаите и бейовете, от друга – самите овчари не са много претенциозни в яденето и малко им стигало. Бай Форю от Горно Дерекьой казвал: „Ял съм каквото е имало, и малко ми стига, щарвалоци не са ми трябвали, качамак с мляко като имам и сирене, стига ми.” И не винаги и това е присъствало на овчарския месал.
Така че ако са отправяли молитвите си към Бога, както умеели, те често са му давали гръб, защото се доверявали повече на предсказания, гадателства, на сънища, отколкото на Божиите слова. В плешката на заколено животно виждали съдбата си. Чели бъдещето си по звездите, духовете не им давали мира. Появявала ли се вихрушка, казвали си: „Юда се изви”. След това шепнели: „Змия май рудила и ут кучка прясник сам сел /бозал/”, плашели я с чеснов лук, пелин и вратика. Юдите се явявали като моми и като излъжели овчаря, го вдигали в небето, за да го хвърлят върху канарите.
От десетте Божи заповеди знаели, че да посегнеш на чуждото, е забранено, но не им мигало окото да отмъкнат някой брав за чеверме от комшийско стадо, нещо, което само някои кехаи осъждали като нещо недопустимо, дори дело криминално. Повечето се правили, че не виждат това ако недопустимо, то обяснимо според овчарския морал прегрешение. Други пък минавали този грях по друг параграф: „Да крадне, ама да не го фатат!”. Иначе колко му е – днес ще откраднеш овца от комшийското стадо, след някой и друг ден – комшиите ще отмъкнат някой твой брав. Пито-платено! Овчарите не посягали на друго (масло, сирене, брашно), нищо че овчарските колиби и мандрите не били под ключ.
Ако се поразровите малко как са се пръкнали днешните родопски селища, а това не е трудно, тъй като в многото краеведски истории има къде сведения, къде предания за възникването им, в повечето от тях началото ще е една или няколко овчарски колиби, заселването на овчар бежанец или няколко със семействата им, потърсили тук убежище, за да запазят вярата си. Шехоновската махала в с. Соколовци носи името си от голямото помохамеданчено южно село Шехин, откъдето избягал някой си Стоян Шехона, голям скотовъдец. Спасяването от ислямизиране, защитата на народността и вярата са причината за основаването и на селища като Чепеларе, Чокманово, Славеино, които също са възникнали от бягащи от избора: ятаган или чалма. И ако бягащите от полумесеца най-често са предвождани от кехаи и овчари, и това е обяснимо, тъй като хората от това съсловие познават по-добре вкуса на свободата, поне в усамотението си в диплите на планината те са по-далеч от безчинствата на поробителите и планината ги закриля. С непрестанната борба за оцеляване са свързани не само зараждането на много от селищата и тяхната сетнешна защита, но и битът и душевността на родопчанина. Поведението на кехаите и особено дипломатическите им заигравания с агите, стигащи дори до побратимяване, също е някаква форма на оцеляването.
Родопският индивидуализъм като че ли най е изразен при овчарите и особено при кехаите. Не знам как е в други краища, но в планината „всичко зависи от личността” – от „нейната надареност, енергия, предвиждане, предприемчивост”, забелязал го е Владимир Свинтила, още щом се е докоснал до Васил Дечов. За да заключи: „В Родопите животът, това е нескончаема „Травнишка хроника”. Липсват консулите, но не може да не се види „стремежът към социално и духовно величие, стремеж, отиващ отвъд границите на психофизическата личност, пораждащ легендата”.
следва
