Продължение от бр. 15
Геополитиката на маршал Огарков
Един от най-преките наследници на геополитическата мисия на Щеменко бил маршал Н. В. Огарков, изтъкнат геополитик и евразиец. Той продължил в армията делото на „Полярния” орден до средата на 80-те години. Безусловно маршал Огарков бил най-ярката фигура сред тримата началници на Генщаба от брежневския период (Захаров, Куликов, Огарков – и тримата – убедени евразийци). Огарков изтънко познавал маскировката, многократно надигравал и външните атлантисти, и вътрешните. Именно той организирал Пражката операция, която минала гладко само защото успял да заблуди до съвършенство разведките на НАТО и по блестящ начин да им подхвърли дезинформация. Любопитно е да отбележим, че събитията от „Пражката пролет”, които завършиха с „печална есен” за демократичните пучисти, в известен смисъл бяха стратегически дуел на два персонажа, посветени в най-дълбоките тайни на планетарния конфликт.
Днес е общоизвестно, че окултният автор и режисьор на Пражката пролет бе Давид Голдщукър. В тази операция именно евразиецът Огарков застава срещу него, и трябва да отбележим, че победата на Огарков е не просто победа на грубата сила на съветските танкове, но победа на мисълта, хитростта и великолепното владеене на изкуството за дезинформация, на „маскировката”, с чиято помощ ръководството на НАТО бе изцяло заблудено и не успява да реагира своевременно. На това, разбира се, разчитат най-вече доктор Голдщукър и неговите креатури (Дубчек, Хавел и др.). Огарков е инициаторът за създаване на „Спецназ”, призван да осъществява локални и мълниеносни действия в противниковия тил, което е присъщо необходимо за успеха на чисто континенталните, локални военни операции. Маршал Огарков защитавал открито „евразийския проект” и се стремял да трансформира Въоръжените сили на СССР така, че да отговарят по най-добрия начин в ситуация на продължителна, локална война с преобладаващи конвенционални оръжия. След Хрушчов въпросът за „ядрените междуконтинентални” видове оръжие придобива символичен смисъл. В зависимост от акцента във военната доктрина – дали е върху „глобалната” война, или е за „локална” война, - в армейските кръгове определяли кои са „свои” и кои „чужди”, т.е. дали са представители на атлантисткото или на евразийското лоби. „Локалната война” с използване на конвенционално, и без употреба на ядрено оръжие била лозунгът на „евразийците”, а „тоталната ядрена” война – лозунг на атлантистите, които не спирали да оказват идеологически натиск върху армията.
Около Огарков бил групиран военният елит с евразийска ориентация. На първо място са неговите сподвижници маршалите Ахромеев и Язов. И двамата, особено Ахромеев, били посветени в тайната на Ордена на „Полярните”, основан в Съветската армия още от Михаил Тухачевски, паралелна организация на Аралов, създадена веднага след появата на ГРУ.
Афганската катастрофа
След 1977 г. алантисткият клан е заплашен със съсредоточаването на огромна власт в ръцете на евразийските военни. КГБ и другите служители на „Танцуващата смърт”, вътре в съветското ръководство, трябвало да предприемат нещо в отговор, и то спешно. Има данни, които ни позволяват да предположим, че афганската война е инспирирана от КГБ. Така в хода на продължителен и безсмислен конфликт можело да се дискредитира армията и да бъде провокирана атлантическа намеса от страна на САЩ във вътрешнополитическата ситуация.
Специалистите по окултна съветология като Пиер де Вилмарест и Жан Парвулеску разглеждат именно така афганския конфликт – като провокация на КГБ срещу Съветската армия. Хората от „Лубянка” решили да провокират въоръжена и силова намеса във вътрешните работи на Афганистан, знаейки за геополитическите проекти на генерал Щеменко, и в частност, за геополитическата и стратегическата важност на Афганистан. (Нека отбележим, че при това самият Щеменко изключвал подобна намеса, той настоявал за мирна интеграция и постепенна икономико-стратегическа инфилтрация на Афганистан в съответствие с нормалната логика на всяка органична и естествена икономическа и културна експанзия по оста Север-Юг.)
На атлантистите им било необходимо не само започване на една безсмислена война, но тя трябвало да се води и нерешително, неопределено и унило, което е следствие от намесата на КГБ в работите на армията.
Атлантистите търсели една изгубена за СССР война, война, която трябвало да доведе до окончателното унищожение на евразийския блок. Точно затова в Афганистан спецчастите на КГБ извършвали терористични актове срещу мирното население. Това бил абсурд, ако съветските части наистина искали да интегрират Афганистан и да го направят геополитически васал. От върха, чрез партията и политбюро, атлантистите се стараели да сдържат всякакви разумни военни операции, начаса ги прекратявали, ако тръгнат към успешен край. Пиер де Вилмарест твърди, че войната била изгубена само защото висшето съветско ръководство искало да е изгубена. В крайна сметка тази война се превърнала в съдбовна за армията, ГРУ и за Евразийския орден.
„Десните” в КГБ и парадоксът на Андропов
Един много важен момент, типичен за цялата история на невидимата борба между двата ордена, започнал да се проявява в постбрежневската епоха. Атлантическото лоби в Евразия, – неведнъж подчертавахме, - започва да разчита не само на „левите” (предпочитанието към тях идва от типологичната близост на концепцията им с тази на атлантистите), но и на „десните”. Затова следвоенното НКВД-КГБ хем си остава атлантистко, хем приема определени идеологически характеристики от консервативната, „дясна” армейска ориентация. Генетично КГБ спада към отрядите на антипочвените, антируски и антидържавни наказателни червени банди от 20-те години, но в същото време се влияе и от „десните” евразийци на ГРУ и Генщаба от времената на доминиращия сталински империализъм. Подобна двусмисленост води логично и до определен компромис в структурата на КГБ, което обяснява политическите и идеологическите „странности”, свързани с тази организация.
Същността и основното ядро на КГБ си остава атлантистко, интегрирано в единната мрежа на планетарните атлантистки разузнавания, а по периферията, сред редовите сътрудници и дори сред офицерите, преобладава „националистическа” атмосфера. Но този „национализъм на „Лубянка” (непременно съпроводен с много силна юдофобия) винаги е съответен на принципа „кръвта е по-висша от почвата”, тоест, никога не е притежавал изконно континентално, имперско, евразийско измерение.
Това било много удобно за дейците на Атлантисткия орден, тъй като „наивният национализъм” на редовите сътрудници бил чудесна маскировка за антипочвената, „месианска” и мондиалистка агентура. Като цяло следвоенното КГБ било типологично близо до панславистките групи в царското правителство в навечерието на Първата световна война, както и с расистките, ксенофобски организации в Райха, които били прикритие за атлантическите резиденти.
В този контекст, след кончината на Брежнев, трябва да се разглежда и идването на власт на Юрий Андропов, бивш шеф на КГБ. Цитираните съображения за двойствеността на КГБ ще помогнат за разбирането и на двойствената роля на Андропов, а също и двойствения образ на този деец, когото смятат едновременно и за баща на перестройката и демократизацията, „породил” Горбачов, и за краен консерватор, опитващ се да реставрира тоталитарната епоха на Лаврентий Берия. Любопитното е, че сред обикновените руснаци битуват две противоположни оценки за Андропов – „Андропов е евреин, ционист”, и „Андропов е патриот, антисемит”. (Разбира се, и двете трябва да се разглеждат само като метафора.)
Всъщност „загадката Андропов” е елементарна – той е типичен представител на КГБ, т.е завършен и убеден атлантист, верен на своя орден на „Танцуващата смърт”. Той е едновременно и „евреин-ционист”, и „патриот-антисемит”, доколкото тази двойка е противоположна, но в контекста на твърде опростен конспирологичен модел. А на практика конспирологичната картина е много по-сложна и решаващи в нея не са националните или политическите критерии, а фундаменталните и обикновено дълбоко скрити геополитически ориентации.
Идването на Андропов било вторият страховит удар по Армията след началото на афганската война. Сега в държавата бил на власт представител на същата организация, която през цялото си съществуване се стремила към едно-единствено нещо – да унищожи Ордена на Евразия вътре в СССР, да разруши тайните структури, създадени от Аралов, Тухачевски, Щеменко, Огарков, Ахромеев и други евразийци, да взриви отвътре Евразия, да направи веднъж завинаги утопия, фикция, идеята за нов континентален блок, да затвърди окончателно победата на „Новия Картаген” САЩ, да установи заедно с ЦРУ нов световен ред на планетата, нов търговски ред.
Приходът на Андропов, идването на „десните от КГБ”, означава ни повече, ни по-малко начало на перестройката.
Двойният агент Михаил Горбачов
Предварителната фаза на перестройката, подготовката на нови кадри, разпределението на ролите, издигането на нужните хора в ръководството, общият сценарий за събитията – всичко това осъществява Юрий Андропов заедно с други анализатори на атлантическите спецслужби и експерти от ордена на „Танцуващата смърт”.
Андропов чудесно разбирал, че на всеки етап от перестройката евразийците може да се опитат да вземат реванш, да свалят атлантистите от КГБ и политбюро и да насочат страната в евразийска посока. Затова изборът на главната фигура за новата политика паднал върху най-уклончивия и неопределен сред тогавашните висши ръководители. Той бил толкова внимателен, гъвкав и обтекаем, че нито една от страните не знаела на кой орден служи всъщност. От друга страна, по силата на древните традиции на Ордена на Атлантика, към който принадлежи и Андропов, било прието да се обръща специално внимание на хората, чиято външност се отличава с изразителен дефект. По този принцип били избирани върховните жреци на египетския бог Сет с магарешка глава.
Горбачов и белегът на главата му (впрочем един мюсюлманин традиционалист го разчел като арабски надпис от три букви – к /аф/, ф /а/, р /а/, което пък дава „кафир” – т.е. „безбожник”) бил най-подходящата фигура. Издигайки Горбачов, Андропов разчитал, че кандидатурата му ще се приеме и от двете геополитически групировки, понеже вътрешното напрежение в СССР трябвало да се уталожи и защото политиката на промените трябвало да подкрепят съвсем логично и атлантистите, и евразийците.
Що се отнася до атлантистите, очевидна била заинтересоваността им от промени, а евразийците, след началото на афганската война и след прихода на Андропов на власт, не били заинтересовани да запазят статуквото и лесно щели тръгнат към трансформации.
Горбачов бил удобен и изгоден за всички. Като негови опекуни от двата враждуващи ордена били поставени А. И. Лукиянов и А. Н. Яковлев. И двете персони били непосредствени участници в разклонения континентален заговор, но представлявали две враждуващи страни.
Истинският образ на Анатолий Лукиянов
Още от 1987 г. Анатолий Иванович Лукиянов застанал начело на т. нар. административни органи. Сега от него зависела съдбата на всяко назначение или придвижване в службата на висшите военни чинове. Лукиянов винаги проявявал лоялност към Горбачов, бил неизменно старателен, и все пак тълкувал в евразийски код двусмислените и мъгляви указания на новия кремълски началник. Стремежът на Горбачов да приключи с афганския конфликт зависел от армията, и има основания да се предполага, че Лукиянов бил съпричастен към тази геополитическа акция.
Гъвкав и внимателен като Горбачов, Лукиянов, за разлика от него, притежавал строга и ясна геополитическа ориентация. Неговата цел, както и целта на Ордена на „Полярните”, била Велика Евразия от Монголия до Средиземноморието, Pax Eurоasiatica, великия континентален съюз. По задължение, Лукиянов трябвало да контролира ГРУ и да курира Генщаба, но в действителност този акуратен и спокоен човек не бил „надзирател на месианските болшевики” на военната евразийска държава в държавата, а посланик на ГРУ, надзираващ от армията за болшевиките-атлантисти. Прикривайки се, че сякаш е на страната на „левия център”, Лукиянов осъществявал особена мисия във Върховния съвет. Смисълът на тази мисия бил формиране на парламентарен блок в полза на тайната евразийска мисия.
„мистър Перестройка”
Александър Николаевич Яковлев още от началото на 70-те години бил един от най-важните идеолози на открития атлантизъм в СССР. Трябва да му отдадем дължимото – той започнал открито да напада патриотите-евразийци още през 1974 г., когато ГРУ имало силни позиции, и Гречко бил член на политбюро. Яковлев поел и голям риск, защото открито призовал да се разгроми идеологически „национал-болшевишката” литература, която в онези години станала трибуна за шифрован обмен на информация, идеи, концепции и проекти за цялото патриотично евразийско лоби. Въпреки всичко, той трябвало да напусне Русия след публикуването на знаменитата статия „Против антиисторизма”, която станала манифест на русофобския и антипатриотичния атлантизъм. Трябвало да напусне Русия, въпреки застъпничеството на Андропов и висшите кръгове на КГБ, а КГБ се опитало да направи от отровата лекарство и да използва изпращането на Яковлев в Канада, за да активизира шпионската атлантическа мрежа. Според информацията, цитирана от Жан Парвулеску в доклада му „Галактаката ГРУ”, в Отава, където Яковлев отива посланик, той осъществил връзка с Давид Голдщукър, който по същото време бил представител на външните интереси на Израел в САЩ, под формата на участник в конфиденциални преговори с чикагска фирма, свързана с ядрената енергетика. Доктор Давид Голдщукър, както е известно, бил важна персона не само в израелските спецслужби, но и в спецслужбите на англо-саксонските държави (като цяло това напомня характерна ситуация и за съветското КГБ). Заедно с А. Яковлев доктор Голдщукър разработил атлантическата стратегия на бъдещата перестройка.
Фактът е дотолкова познат на Запад, че именно Яковлев там го наричат „мистър Перестройка”.
Ето така за втори път в историята едни и същи персонажи се готвели за отчаян, сложен, опасен и дълбок геополитически дуел.
По време на „Пражката пролет” Голдщукър, агентът на „Танцуващата смърт”, вече бил претърпял съкрушително поражение от ГРУ – от съсредоточените, умни и мълниеносно бързи мъжествени служители на Ордена на Евразия - генерал Щеменко и маршал Огарков. Същият този Голдщукър, след десет години, подготвял реванш.
Този път ГРУ и съветският Генщаб трябвало да бъдат атакувани на собствен терен, а не в „неутрална” Чехословакия. И този път Голдщукър не се надявал на тромавото НАТО с неговия гигантски, страховит, но безполезен в дадени ситуации ядрен арсенал. Сега главното разрушително оръжие на резидента на планетарния атлантизъм Голдщукър, трябвало да стане подпухналия „мистър Перестройка”, свръхновото тактическо оръжие на Ордена на червеното магаре, надеждата на атлантическите бойни порядки, капитана на окултния англо-саксонски „спецназ”, хвърлен от Отава в тила на евразийския противник.
следва
