От всичко, изписано по повод изявленията на външния министър на Румъния Кристиян Дяконеску, на тема неприключени преговори за 17 кв. км извън териториалните граници на двете страни в Черно море, така и не стана ясно какви претенции има Румъния. Държавният секретар на външното министерство, Богдан Ауреску, поправи началника си, като разигра площ от около 350 кв. км. И това е не защото Румъния не знае какво иска, тя иска всичко, което може да заграби, а защото пишещите и „мислещите” в България по този въпрос нямат необходимите знания по тенденциите в развитието на морското право през изминалия половин век, игнорират поуките от историята в развитието на българо-румънските отношения от Освобождението до наши дни и са напълно дезориентирани и неподготвени по проблемите на българските национални интереси в района към днешна дата.
Поради тази причина от двете страни на Дунава чухме вопли, мънкания и заупокойно мълчание, догадки за предстояща лотария за площи, започващи от десетки и стигащи до стотици квадратни километри вода, морско дъно, икономически зони, въздух и други възможни морски пространства. От опит знаем, че няма никакво значение на какво Румъния има право – тя иска всичко, което лети, а с лешоядния си инстинкт атакува, когато съседът е в криза или управлението му е напълно парализирано. Тъй че в случая няма нищо изненадващо.
Териториалното море между двете държави е отдавна очертано по силата на едностранни решения на двете правителства, приложили едни и същи критерии при определяне на ширината и на латералната разделителна линия. Ширината на териториалното море постепенно се разширява през последните 60 години от 3 на 6 и 12 мили в зависимост от еволюцията на тази норма в международното морско право. Що се отнася до латералната разграничителна линия, тя следва паралела, с начална точка от границата на вътрешните води на двете съседни държави, определена на 4 километра от Сиврибурун - точката на сушата, където сухопътната граница достига морето. През 50-те години на 20 век тази точка е била фиксирана с координати и е била обозначена на място с трайно закрепена за морското дъно шамандура. Шамандурата е била поставена от смесена българо-румънска гранична комисия и изчезна през седемдесетте години на 20 век по време на изработването на действащата понастоящем Конвенция по морско право. А след приключване на Конференцията по морско право Румъния започна да оспорва съществуващите споразумения и придобити от двете държави права в морската екватория.
Логиката за избор на латерална разграничителна линия от двете държави, самостоятелно и независимо една от друга, е елементарна. Черно море е ориентирано по дължина в ясно определена посока – изток – запад и ширина – север – юг. България и Румъния са разположени изцяло на западния бряг на Черно море, който, от българо-турската граница при Резово, до делтата на Дунава, крайната точка на българската граница до 1878 г., следва, с много леко отклонение на изток, посоката на 28 меридиан север-юг.
Настоящият български бряг от Резово до Дуранкулак е вдлъбнат към сушата, очертава морска площ, която включва двата големи залива – Варненски и Бургаски, а въображаемата линия, свързваща двете крайни точки на сухопътната българска територия е и изходна линия за определяне на българската икономическа зона и континентален шелф, морски пространства, в които България упражнява определени суверенни и юрисдикционни права, съгласно действащата в момента Конвенция по морско право от 1982 г. (Конвенцията), по която страни са България и Румъния.
При тази фактическа обстановка е естествено латералната граница на териториално море на двете съседни държави да се очертае по паралела, перпендикулярно на меридиана, който следва брега. Обстоятелството, че двете крайбрежни държави се договарят да разширят вътрешните води на 4 км от брега, откъдето да започне измерването на ширината на териториалното море, не оставя и капка съмнение, че са целели вътрешната граница да следва въображаема линия, очертана по меридиана, минаващ на 4 км от точката, където сухопътната граница опира в морския бряг. Поради липсата на каквито и да е аномалии на морския бряг в този район – на юг от Сиврибурун до нос Шабла, и на север от Сиврибурун до Кюстенджа, предвид ясната посока север-юг, която следва, както и поради изместването на вътрешната граница на териториалното море на 4 км от самия бряг, който престава да влияе на делимитацията, друга латерална граница, освен по паралела, би била нелогична и в противоречие с използваните методи за разграничаване на морските пространства между прилежащи крайбрежни държави. Тя е лесна за определяне и за контролиране. Всяка точка, разположена на паралела отстои на равно отстояние от симетрични точки, разположени от двете страни на границата върху меридиана, отделящ вътрешните води от териториалното море.
Някои „новоизлюпени капацитети” заявиха, че България не приемала метода на равните отстояния, тъй като не било в неин интерес и затова настоявала за паралела. Това е несериозно и невярно. България не отхвърля нито един от възможните методи за разграничаване на морските пространства, но в този район друг метод освен паралела, който съвпада с равните отстояния, би бил несправедлив, би довел до сериозни изкривявания и би ощетил едната или другата държава при очертаване на прилежащата зона, континенталния шелф и икономическата зона.
Отвъд териториалните води от 12 мили, където крайбрежната държава упражнява суверенни права, съгласно Конвенцията, всяка държава може да установи допълнителна зона от 12 мили прилежащо море, в което упражнява контрол за предотвратяване на нарушения на митническите, фискални, имигрантски закони, както и да преследва нарушителите, извършили нарушения в териториалното море.
Характерът на тази зона е такъв, че крайбрежната държава упражнява контрол и функционална юрисдикция върху 12-милната зона непосредствено отвъд териториалното море, за нарушения, извършени на нейната територия или в териториалното море. Тази зона не бива да надхвърля 24 мили от базовата линия, от която се определя ширината на териториалното море.
При тези ясни текстове на Конвенцията по морско право е очевидно, че до 24-ата миля от края на вътрешните води на двете съседни държави латералната граница не би могла да следва друга линия и насока освен паралела.
Отвъд тези зони, крайбрежната държава, при условията на Черно море, съгласно нормите на международното право, има възможност да разшири юрисдикцията си върху две допълнителни зони – континенталния шелф и изключителната икономическа зона. В Черно море няма непокрита от континенталния шелф на крайбрежните държави зона, няма морско дъно под открито море, което съгласно Конвенцията, е територия, чиито ресурси са общо наследство на човечеството.
Континенталният шелф на крайбрежната държава, съгласно определението на Конвенцията по морско право, включва морското дъно и почвата под него, които се разпростират отвъд териториалното море до „естественото продължение на нейната територия, до външния ръб на континенталната крайнина или до 200 морски мили от изходните линии, от които се измерва ширината на териториалното море”.
Международното право дава точна дефиниция на понятието континентален шелф и то е „естественото продължение на земната територия (сушата)” на крайбрежната държава в морето на разстояния, определени от Конвенцията. Тъй като в Черно море никоя от крайбрежните държави няма пред себе си фронт от 200 мили, то континенталният шелф на всяка държава по необходимост ще се разпростре до границата на континенталния шелф на срещулежащата държава. И когато в този контекст се говори за делимитация на континенталния шелф на България, логично и безспорно е, че външната граница в източна посока би могла да бъде единствено границата, договорена с Украйна и Турция.
Румъния е прилежаща държава и „естественото продължение” на нейната суша в морето би могло да бъде единствено на изток и да граничи с украинския шелф, и по-точно на Кримския полуостров, а не на юг, където е разположен българският континентален шелф. А естествената латералната разграничителна линия на континенталния шелф между България и Румъния е 44-и паралел, който минава на юг от българския град Силистра.
Обстоятелството, че румънският град Мангалия е разположен също на юг от 44 паралел не може да лиши Силистра и територията около града от континентален шелф, тъй като според определението на континенталния шелф той е продължение на континента в морето (затова се казва континентален шелф), а не на град или скала, разположени на брега!
Несериозни и необосновани от правна гледна точка, дръзки и арогантни от морална гледна точка са румънските претенции за част от шелфа, разположен на юг от 44-ия паралел. Ако днес Румъния изобщо има някакво основание за претенции за шелф в Черно море, тя го черпи от територията на Северна Добруджа, която техният крал Карол Първи отказваше в продължение на шест месеца да окупира след Берлинския конгрес през 1878 г., когато тази територия бе предадена на Румъния като компенсация за присъединяването на Южна Бесарабия към Русия. Когато Карол Първи разбра, че няма да си върне Южна Бесарабия и съзнавайки, че му се предлага българска територия, населена с българи, той се обърна с послание на български език към населението на Северна Добруджа, в което има много истини и едно оправдание. „С Берлинския договор европейските велики сили присъединиха вашата родина към Румъния - се казва в посланието. - Ние няма да влезем като завоеватели във вашите граници, така определени от Европа...”. И последва окупацията, която продължава и до днес.
Добруджанският континентален шелф, както и земите на Северна Добруджа, продължават да са собственост на коренното българско население, което нито Берлинският договор, нито която и да е последвала спогодба не е лишило от собственост!
Прогонените българи са в правото си да се завърнат по родните места на своите родители и праводатели, те са в правото си да заживеят като свободни европейци на собствените си земи и къщи. В Северна Добруджа българите не са малцинство, те са единствените коренни жители.
И още нещо на вниманието на всяко българско правителство и най-вече на българския народ: Румъния не престава да предявява претенции за връщане на Бесарабия. Ако това стане някога, разменната монета Северна Добруджа трябва да се върне в пределите на България автоматично.
Другата морска зона, в която крайбрежната държава упражнява определени права, е изключителната икономическа зона, която се разпростира отвъд прилежащата зона. Ширината на икономическата зона е 200 мили от базисната линия, от която се измерва ширината на териториалното море. При условията на Черно море, за всички черноморски държави, съгласно нормите на Конвенцията, ако не бъде договорено друго между самите държави, границите на икономическата зона съвпадат с тези на континенталния шелф. В изключителната икономическа зона крайбрежната държава упражнява суверенни права при изследване и експлоатация на живите и неживи ресурси, които се намират във водата над морското дъно, както и при производството на енергия от водата, теченията и вятъра. В същата зона крайбрежната държава има юрисдикция върху изграждането на изкуствени острови, инсталации и други конструкции, върху морските научни изследвания и опазването на морската среда. Както в изключителната икономическа зона, така и върху континенталния шелф всички държави имат право да прокарват кабели и тръбопроводи, като се съобразяват с правата на крайбрежната държава.
Казаното дотук очертава само правната рамка, на базата, на която трябва да се водят преговори. Останалото е познаване историята на възникване на отделните текстове, вложеният, но неизразен ясно, поради наложени компромиси, смисъл, стотиците примери на практическо приложение на правните норми.
Поне четирима от участвалите от началото на Конференцията по морско право през 1973 г. в Каракс до заключителната сесия през 1982 г. в Монтиго Бей, Ямайка, българи са живи. Доколкото ми е известно, никой от преговарящите досега не ги е потърсил за съвет или консултация. Самочувствието е хубаво нещо, но то е пагубно, когато е без покритие.
Първата делимитация в Черно море бе договорена през 80-те години на 20 век между Съветския съюз и Турция, без консултации с другите две черноморски държави. България повдигна този въпрос в двустранни консултации със Съветския съюз и изрази мнение, че договорената крайна западна точка може би засяга нашите интереси. Тогава смятахме, че методът на очертаване на сектори би бил по-справедлив за по-малките държави. С появата на повече крайбрежни държави разделянето на Черно море стана неизбежно.
Румъния е труден партньор. Нито едни от водените през 80-те години на 20 век преговори, между които по делимитация на морските пространства, по трансграничното замърсяване и обгазяването на Русе, по Спогодбата за очертаване на границата по река Дунав, не приключиха. Многократно се е случвало от договореното днес румънската делегация да се откаже на следващия ден. Предпочитаният метод на водене на преговори на румънските колеги е на свършените факти. Взеха Южна Добруджа през 1913 г. след непредизвикано вероломно нападение, в момент, когато България предлагаше примирие след погрома в Междусъюзническата война. В продължение на десетилетия със специални закони Румъния отнемаше недвижимата собственост на българите от Северна и Южна Добруджа и ги принуждаваше да се изселват и да изоставят къщите си. Румъния унищожи стотици български паметници, църкви, стенописи, сгради в Северна Добруджа, в Браила, Галац, Тулча, Букурещ, Гюргево, Калараш.
За да онагледя подхода на румънските преговарящи по спорни между двете страни въпроси, ще припомня само един случай, свързан с училището „Христо Ботев”, българска собственост, намиращ се на ул. ”Каларашилор” № 16, в Букурещ. Имотът бе собственост на България. През 1957 г., по настояване на румънското правителство, се сключва спогодба, с която имотът се прехвърля на румънската държава срещу задължението да се завърши започнат строеж в двора на имота, да се предоставят на българското посолство три помещения за вечно и безплатно ползване и да се устрои музей на Христо Ботев в училището. В продължение на 30 години Румъния отказа да изпълни договора и правеше всичко възможно сградата да не се поддържа и да се руши. През 1987 г., с нота № 54-58-8 от 2 ноември, България прекрати договора от 1957 г. поради неговото неизпълнение от румънска страна. Започнаха преговори с цел съхранение и опазване на училището, в което е преподавал Христо Ботев, с оглед значението му за българската история. В резултат на предприетите от България действия Румъния, от бездействие, премина към рушене: през февруари 1988 г. сградата на училището бе съборена! И то в деня, когато по този и други въпроси бе насрочена среща между българския и румънския министър-председатели в Русе!
Какво предстои да направи България?
• Незабавно да се депозира при Генералния секретар на ООН Декларация по въпроса за решаване на спорове, съгласно процедурата, предвидена в член 287 на Конвенцията. С оглед различния статут на черноморските държави – едни са членове на ЕС, други не са, задължителната юрисдикция при решаване на спорове е неприемлива.
• Преговорите с Румъния не трябва да се провеждат рутинно, единствено за да се отчита дейност. Българската позиция трябва да се изготви от специалисти по морско право, да се одобри от правителството и да не се допускат никакви отклонения от одобреното.
• Ръководителят на българската делегация трябва да познава материята, да е по-подготвен от ръководителя на румънската делегация, да не гледа на участието си в преговорите като на трамплин към друг пост и да не е готов всеки момент да абдикира.
• И най-сетне, нищо от българските преговорни позиции не трябва да се обсъжда публично. В дипломацията публична трябва да е само дезинформацията!
