Поет, критик и преводач на поезия, талантливият Петър Велчев бе удостоен с тазгодишната Национална награда за литературна критика на община Панагюрище и Министерството на културата. Журито бе в състав - Галина Метанова, заместник-кмет на община Панагюрище, Игор Чипев, началник на сектор „Литературно наследство” в МК, писателите Благовеста Касабова, Боян Ангелов и Иван Станчев.
В тържествена обстановка, на 28 март т.г., в залата на внушителния Панагюрски театър, наградата бе връчена от кмета на община Панагюрище Никола Белишки.
В. „Нова Зора” никога не е оставал безразличен към творчеството и към признанието, което получават български поети и писатели, и затова публикуваме краткото слово, което ст. н.с. д-р Петър Велчев произнесе при получаването на наградата на името на „Нешо Бончев”, учредена през 2009 г.
Зора
Уважаеми г-н Никола Белишки, кмете на Панагюрище, ще ми позволите да изкажа благодарност за Националната награда „Нешо Бончев”, която днес ми се връчва от община Панагюрище и Министерството на културата. Благодаря на журито, включващо представители на общината и мои колеги писатели, и неуморния радетел за каузата на българската книга г-н Игор Чипев, който е представител на министерството. Моите благодарности всъщност ще бъдат повече на брой и тъй да се каже, от различно естество.
Най-напред искам да благодаря от свое име. Не съм любител на юбилейни шумотевици и бях забравил, че всъщност сега имам своего рода юбилей: 45 години от началото на литературно-критическата ми активност. Чак когато ми съобщиха за наградата, сетих се да направя библиографска справка и се оказа, че първата ми по-сериозна статия (за Йордан Радичков) е публикувана през 1967 г. Ще рече, имало е още един повод да получа наградата за литературна критика „Нешо Бончев”. Журито, разбира се, не е имало хабер за това. Съвпадението е случайно, но затова пък няма нищо по-хубаво от щастливите случайности.
Искам да благодаря пак на община Панагюрище и на Министерство на културата, задето са се сетили да учредят национална награда за критика именно на името на незабравимия възрожденец Нешо Бончев, родоначалника на българската литературна критика, следовника на великия Висарион Григориевич Белински.
И когато утвърждава, и когато отрицава, критиката е дело на на вкус и стабилни критерии. Старогръцките думи „критерий” и „критика” имат общ корен – глагола „съдя”. Някога, преди две-три десетилетия, критиката у нас се ползваше с обществен престиж, имаше определен културен авторитет. Сега критериите май се позагубиха, позамъглиха се, а пък вкусът е на път съвсем да изчезне, тъй като е зацапан от кича, щедро изливан от електронните и печатните медии.
Критиката днес не само няма предишния си авторитет, тя просто не се пише в автентичния си вид и е абдикирала от изконното си предназначение. Превърнала се е в неумерени (било приятелски, било подмазвачески) възхвалявания, или в едни по същество анотации, т.е. в нещо като реклама от типа „Купете си тази книга!”. Преди тридесет години, спомням си, една моя съвсем нормална полемична статия докара немалко неприятности не само на мен, но и на доста други хора. Сиреч критиката имаше обществено-политически отзвук.
Днес много рядко ще прочетете проникновен литературен портрет, проблемна статия или пък рецензия, която да не се разминава с творбата, която визира. Тъжно е като си помисли човек, че може да се появи нещо талантливо, а да няма кой да го прогласи.
Истинската рецензия е черноработница, но и царица на критиката като жанр.
Днес полемиката е много рядък гост по страниците на печата и ако се мерне тук-таме, то е, за да ни занимава с персонални обяснения, или да разчиства лични сметки.
Очевидно днес ни липсват сериозни и мащабни критически изяви, такива, че да ни накарат да си спомним знаменитите думи на нашия патрон Нешо Бончев: „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти. На литературното поле няма място за деликатни чувства. На това поле, който не е с нас, той е против нас”. Тия думи могат да се сторят някому прекалено силни, но те са самата истина. Достатъчно е да си спомним, че първите представления на „Ернани” от Виктор Юго и „Пред изгрев слънце” от Герхард Хауптман са били в истинския смисъл на думата сражения между привържениците и противниците на новата литературна школа.
Всички ние, хората на перото, трябва да бъдем благодарни за учредяването на една такава награда като Нешо-Бончевата. Дано тя допринесе критиката ни да преодолее кризата, в която вече се намира! Дано тази награда за критика стане стимул за самата критика! Ако, разбира се, и бъдещите журита се придържат към необходимите критерии.
И накрая искам да кажа, че Нешо Бончев е фигура емблематична за Панагюрище, също както Димчо Дебелянов – за Копривщица. Когато преди шест години ми беше присъдена Дебеляновата награда за поезия, всред китното градче Копривщица, усетих някакво особено, странно чувство за докосване до образа на най-чистия български лирик. Сега, всред красивия град Панагюрище, родното място на първия български литературен критик, изпитвам същото трепетно чувство.
За подобни неща човек трябва да благодари не само на журито, но и на Съдбата... Благодаря!
