КГБ в служба на „Танцуващата смърт”
Пиер де Вилмарест точно определил ЧК (ОГПУ, НКВД, КГБ) като „продължение на партията”. Още по-точно ще е да се каже, че това бил тайният център на партията, нейният интелект и нейната душа. Жан Парвулеску допълва това определение с окултно геополитическо измерение. Според Парвулеску КГБ е центърът на най-прякото въздействие на Атлантическия орден, Ордена на Танцуващата смърт. КГБ било прикритие за този орден. Мнозина се досещали за окултната дълбочинна същност на организацията.
Някои дори твърдели, че в КГБ има тайна организация за парапсихологични изследвания, за т. нар. общество на черната магия - „Общество Вий”, където идвали за посвещение всички ръководители на СССР. Само че слуховете за загадъчното “Общество Вий” са по-скоро опростено и гротескно описание на една реалност, много по-фина и дълбока. Защото окултната мисия на КГБ съвсем не се свежда до магически или парапсихологични опити, към които, забележете, тази организация винаги е проявявала един анормален, повишен интерес.
КГБ изначално се изгражда като чисто идеологически-репресивна структура, призвана да надзирава подчинените на комунистите социални и културни пространства. В идеологическо, месианистко, марксистко измерение, комунистите винаги са се държали като колонизатори по отношение на подчинените региони с евразийско население, като пришълци. Те винаги запазвали идеологическата дистанция от нуждите, потребностите, от интересите на коренното население. На чисто „идеално” равнище се стремели да наложат на евразийските народи противоестествения за тях икономико-центристки модел, затова било нужно да използват репресии. ЧК (НКВД, ОГПУ, КГБ) изначално била пародийно „рицарско-идеологически” орден, призван да наказва автохтоните и да подтиска естествените им почвени прояви. ЧК (и КГБ) изповядвала тезата „кръвта е по-висша от почвата”, но в съвършено извратен, кърваво-садистичен вариант, като тревожно възпоменание за кървавия култ на финикийския Молох, с който атлантистката агентура била типологично и генетично свързана. ЧК-КГБ винаги са служили на „Танцуващата смърт”. Много парадокси и невероятни по своята безчовечност истории, свързани с тази мрачна организация, ще станат по-разбираеми, ако вземем предвид не само метафоричната, но и окултно-езотеричната връзка на този орден с най-древните близкоизточни култове, чиито адепти никога не са преставали да съществуват в действителността, продължавайки своята тайна верига чрез тайните европейски и близкоизточни организации от атлантистки тип.
Конвергенцията на разузнаванията и „полярната мисия на ГРУ”
ЦРУ, като инструмент на американския атлантизъм, типологично спада към същата конспирологична категория. Освен това в началото на организацията стоят видни дейци на американското масонство, което впрочем европейските масони смятат за деформирано, т. е. еретично и сектантско. (Би трябвало да си зададем въпроса дали в САЩ въобще има нещо в областта на религията и метафизиката, което да не е еретично и сектантско?) ЦРУ, също както и КГБ, никога не е оставало равнодушно към магии и парапсихология и като цяло ролята му в съвременната цивилизация е напълно съпоставима с ролята на КГБ, въпреки че кърваво-садистичната същност в случая не е така очевидна. ЦРУ (и неговите предшественици), съвместно с английското разузнаване от началото на века, покриха Евразия със своя агентура, която винаги е влияла върху хода на историческите събития в атлантистки порядък. В известен смисъл може да се говори дори за „конвергенция на спецслужбите”, за „сливане” на КГБ и ЦРУ, за лобисткото им единство на геополитечско равнище. Така се обяснява и изобилието от т. нар. съветски шпиони във висшите етажи на властта в Америка, като започнем с Хис * и завършим с Ръдърфорд**, които според някои автори предават проекта за водородна бомба на съветските ядрени учени. (Възможно е акад. Сахаров именно чрез атлантисткото лоби на съветско-американските учени ядрени специалисти да се е запознал с мондиалистките антиевразийски проекти, които по-късно влизат в основата на неговото социално-политическо и футурологично мислене.) Трябва да отбележим, че мрежата на ГРУ, която дублира мрежата на агентите на КГБ в САЩ и в други англо-саксонски страни, била в постоянен неявен конфликт с агентурата на „съседите” от „Лубянка”. Като отчетем радикалното противоречие в геополитическата и дори метафизичната ориентация на тези две съветски тайни структури, логично е да се предположи, че реалният и единствен противник на ЦРУ са агентите на ГРУ, а не на КГБ. Конвергенцията на разузнаванията, също както и перестроечната конвергенция на съветските комунисти от висшия ешелон с американските мондиалисти, е на база единство на фундаменталната геополитическа ориентация, на единството на тайната структура, която управлява и атлантистите на Запад, и атлантистките агенти на Изток, заемащи в даден момент най-високите постове в държавната и политическата номенклатура. Пречката за пълното и откровено сливане на двата филиала на Ордена на Танцуващата смърт, до някое време, били усилията на алтернативното евразийско лоби, генетично свързано с ГРУ и съветския Генщаб. В неговата мрежа участвали множество европейски и азиатски разузнавателни структури (особено немските и френските, свързани с тайните геополитически проекти на ген. Де Гол, арабските и т.н.), обединени от служенето на алтернативния орден, Ордена на Евразия, наричан и общество на „менестрела Мурсий” или полярния „орден на Хелиополис”, Ордена на Аполон, слънчевия победител на Змея-Питон, същият този змей, който в гръцката традиция се отъждествява с египетския бог Сет, с Червеното магаре.
Изригването и затъмнението на Евразийското слънце
Нека проследим най-общо перипетиите на окултната война между Евразийския орден и Ордена на Атлантика вътре в съветската система. Както вече казахме, Ленин като цяло се придържал към евразийската ориентация. Характерното е, че по негово време ГРУ е създадено и оглавено от откровения евразиец Семьон Иванович Аралов. Тъкмо Аралов положил в основата на тази тайна армейска организация евразийските континентални принципи, групирайки около себе си най-ценните и дейни „евразийски братя”. Също като него самия, те минали към червените, за да осъществят особената си метаполитическа мисия. В началото на 60-те години Аралов публикува книга с интригуващо заглавие – „Ленин ни водеше към победа”. Трябва да уточним важен детайл обаче, т. нар. ленинска гвардия, независимо от политическата близост до Ленин, на геополитическо равнище принадлежала в повечето случаи към алтернативната, атлантическата геополитическа ориентация. Тъкмо „най-близките сътрудници на Ленин”, и съвсем не „честолюбивият тиранин Сталин” (както мнозина погрешно смятат сега) са причината за отстраняването му от държавното ръководство. Краят на ленинското управление отбелязал преход на властта към атлантистите, и ние наистина виждаме през втората половина на 20 век – първата половина на 30-те години значително подобряване на отношенията между СССР и англо-саксонските страни, на първо място със САЩ. Паралелно виждаме и симптоматични размествания на кадри в ГРУ. На мястото на евразиеца Аралов е назначен атлантистът Берзин, създаващ своя агентурна структура с опора на Коминтерна и комунистическите фанатици, т.е. на атлантистките елементи. Но Берзин все пак не успял да измени ориентацията на ГРУ като цяло. Структурите, създадени от Аралов, били доста силни, и също така гъвкави, и не се дали без бой. Още повече че въпреки всички атаки на ЧК-НКВД срещу армията, военните имали значителна власт и отглеждали своя интелектуален геополитически елит в лоното на ГРУ. Любопитно е да се обърне внимание на един детайл – ръководителите на ГРУ до началото на Великата Отечествена война, които заменили Аралов, са разстреляни. Нека ги изредим – О. А. Стига, А. М. Никонов, Я. К. Берзин, И. С. Уншлихт, С. П. Урицки, Н. И. Ежов, И. И. Проскуров. Всички те, с изключение на ген. Проскуров, не били армейски кадри, всички те работели срещу евразийската идея, но това не било пречка ГРУ да си остане чисто евразийска организация, осъществяваща тайно великия континентален проект.
Оставката на Берзин през 1934 г., след 9-годишно пребиваване на поста шеф на ГРУ, означавала сериозен прелом в окултната война зад кулисите на съветското ръководство. Идването на Хитлер на власт усилва позициите на „континенталното лоби” в съветското ръководство. От 1934 г. агентурата на ГРУ подготвя германско-руски стратегически съюз, чиято кулминация е пактът Рибентроп-Молотов. Сталин окончателно декларирал привързаност към евразийската ориентация, смята, че антиантлантическите тенденции на национал-социализма ще привлекат вниманието на англо-саксонските държави и че в подобна ситуация най-накрая може да се тръгне към унищожаване на мощното „атлантическо” лоби вътре в СССР. Започва изтребване на „ленинската гвардия”. Всички сталински процеси, понякога изглеждащи абсурдни и неоснователни, на практика имали дълбинни основания на геополитическо ниво.
Всички „десни” и „леви” заговори били реалност, но Сталин не се решил да назове и да обвини „атлантисткото лоби”, което отдавна действало в съветското ръководство. Явно Сталин е имал причина да се опасява от страховита и жестока реакция, затова трябвало да маскира своите претенции към една или друга група високопоставени кадри с „условни” обвинения и иносказателни епитети.
Сталин унищожавал пласт след пласт агентите за влияние на „новия Картаген”, но и тяхната реакция била необратима. Сериозен удар по евразийското лоби станало унищожението на водача на ложата на „Полярните” в Червената армия – маршал Тухачевски. И в този случай отмъщението и претенциите към Тухачевски са дълбоко мотивирани, но в чисто „атлантистка” перспектива на антиевразийската диверсия.
След „победата”
Нападението на Хитлер срещу Съветския съюз е голяма евразийска катастрофа. След страшната братоубийствена война на двете геополитически, духовно и метафизично близки родствени народи, на двата антиантлантически ориентирани режима – Русия на Сталин и Германия на Хитлер, победата на СССР всъщност бе равнозначна на стратегическо поражение. И целият исторически опит показва, че Германия никога няма да се примири с поражението. Следователно победителят, дори с факта на своята победа, завръзва нов възел за нов бъдещ конфликт, посява семената на бъдещата война. Освен това Ялта принуди Сталин да се солидаризира със съюзниците, т.е. с държавите, които винаги са били заклети врагове на Евразия. Сталин прекрасно разбирал геополитическите закони, той направил своя евразийски избор и си давал сметка за случващото се. Веднага след поражението на Германия Сталин започнал да осъществява нов геополитически проект – Варшавския договор, обединението на страните от Източна Европа под знака на Велика съветска Русия. И се появили първите конфликти и разногласия с атлантистите.
До 1948 г. Сталин все още не изявявал континенталните си планове и дори одобрил създаването на Държавата Израел – най-важната стратегическа акция на Англия (и по-широко погледнато – на атлантизма) за укрепване на нейното военно, икономическо и идеологическо влияние в Близкия изток. Но през 1948 г., когато вътрешнополитическите позиции на армията се засилвали (Жуков, Василевски, Щеменко и др.), Сталин се върнал към ортодоксалната евразийска геополитика, възобновил антиатлантическите чистки в съветското ръководство и изпратил „проклятие” на Израел като антиконтинентална формация, породена от „англо-саксонските шпиони”. Странната смърт на Сталин съвпада с най-драматичния и напрегнат момент от реализирането на евразийските му планове, когато отново била актуална перспективата на новия континентален съюз – СССР-Китай. Съюз, който би могъл коренно да промени логиката на планетарната разстановка на силите и да донесе реванш на Великия орден на Евразия.
Ако вземем под внимание тези съображения и геополитическите аспекти на следсталинския курс на СССР, версията за убийството на Сталин (споделяна от мнозина европейски историци) ще изглежда повече от правдоподобна. Също така повечето от историците отбелязват основната роля на НКВД и неговия шеф, зловещия Берия, заклет враг на ГРУ, Генщаба и на Евразия, в предполагаемото убийство на Сталин. През 1953 г., осем години след псевдопобедата, до истинската победа оставала още една крачка (както и през 1939 г.). Но вместо нея светът видял гибелта на титана.
* Алджър Хис, високопоставен чиновник от Държавния департамент, б.пр.
** Ernest Rutherford, роден на 30 август 1871 в Спринг Гроув, Нова Зеландия, починал през октомври 1937 в Кембридж, британски физик с новозеландски произход, известен като „бащата на ядрената физика”, създател на планетарния модел на атома, Нобелов лауреат за 1908 г., б.пр.
следва
