През последните три десетилетия сегашният модел на глобализация все по-често е подлаган на критики главно поради това, че действа като синоним на американизацията във всичките й аспекти: от широко налаганата идеологема за всемогъществото на пазара, през двете златни арки на “Макдоналдс” до ежедневната реклама “Нещата вървят по-добре с Кока-кола”.
Много анализатори предричат изместване центъра на световната политика на Изток. На сцената ще излязат, смятат те, развиващи се до вчера държави, и по-специално такива от Азия, начело с Китай и Индия. Китай е вече втори световен износител, втората по сила икономика и пръв по наличен творчески потенциал.
Индия, дълго време причислявана към недотам развитите страни, се настанява трайно в индустриализираните държави чрез компаниите си за софтуер. Погледнато през призмата на времето, двете милиардни държави възвръщат като че ли позициите си от преди едно хилядолетие – историята се повтаря, но на следващата, по-висока витка на спиралата.
Когато на 21 май 1489 г. Вашку да Гама навлязъл призори в Калкута, останал смаян от видяното: “Пристанището преливаше от изобилие на всякакви стоки, докарани по вода от Китай, Нил и другаде”. Китайските морски градове от Гуанчжу до Хуантин (сега Шанхай) били средища на оживени сделки. И венецианецът Марко Поло описва изненадата си: “Това е пристанището, където спират корабите от Индия, натоварени с редки стоки, включително изключителни по размери скъпоценни камъни. Тук човек се озовава сред несекващото движение на толкова много богатства и красота, че да съзерцаваш ставащото, е истинско чудо.”
Още преди утвърждаването на морската търговия, крайната дестинация по пътя на коприната Шанан, сега Сиан, наброявал 2 милиона души, с прекупвачи от всички вероизповедания: мюсюлмани, евреи, будисти.
Европейските търговци се захласвали по луксозните изделия на Азия, подобно дете в магазин за бонбони без стотинка в джоба. Азиатците обаче не проявявали интерес към европейските предложения. В замяна на подправките, коприната, бродериите, инкрустирани с драгоценни камъни, те искали злато и сребро. Търговията не вървяла особено. Чак след откриването на Западните Индии от Колумб и с присвояване златото и среброто на инки и маи, размяната се оживила. И особено се разширила с включването на трета страна - африканските племена. Те доставяли на европейците роби за Новия свят, а с латиноамериканското злато Европа купувала от Азия чай, порцелан, подправки и текстил, в това число облекла от Индия; обменяла ги за чернокожи работници в кафеените и захарните плантации, чиито продукти търсел европейският консуматор.
По това време Европа изнесла от Латинска Америка 1 700 тона злато и 73 000 т сребро, една трета от които се отправили към Китай и Индия. Вървял и обратният трафик - европейското производство на оръжие, по-специално на саби, използвало индийско желязо (стомана). И китайските леярни бълвали търсения метал. Историкът Робърт Хартуел оценява добива на желязо в Китай към 1078 г. на 150 000 т. Това е повече от цялото количество европейско желязо преди 1700 г. В същата 1700 г., по пресмятания на Ангъс Медисън, двете споменати държави имали 50 % дял от стоманодобива на световния пазар. Пак Медисън твърди, че от началото на християнската ера до 1800 г. Китай и Индия формирали почти половината от световния брутен продукт.
С настъпването на промишлената революция в Европа първенството на Азия в търговията и обмена на културни ценности постепенно замирало. Въвеждането на парната тяга изместило Индия от монопола й в текситла. Британските колонизатори принуждавали индийските земеделци да засаждат индиго и опиум за износ. Смазани икономически, все по-затварящият се императорски Китай и колониална Индия отстъпват от авансцената зад кулисите.
“Завръщането” на двете най-големи азиатски страни започва след 1980 г. Тогава Дън Сяопин прави реформите в Китай, а 10 години по-късно Манмохан Сингх в Индия тръгва по подобен път. Китай изживява решителен поврат - в продължение на 20 години ръстът на БВП не пада под 9,6 %. Стопанският подем и евтината работна ръка привличат чужди инвеститори. Китай се превръща във “фабриката на света”. От 2 % дял в световната търговия, към 2004 г. Поднебесната империя достига 8,3 % и става най-сериозният доставчик на облекла, играчки, обувки и битови електроуреди. През 2010 г. измества Япония и Германия.
За “захранване” на експортния си мотор Китай потърси енергийни и суровинни източници навсякъде и особено в Африка. По прогнози от сега до 2035 г. Китай ще потребява 1/5 от цялата планетарна енергия. Към 2011 г. той е изкупил 22 % от австралийския суровинен износ, 12 % от износа на Бразилия, 10 % от изнасяните от ЮАР суровини. Ориентирането към експорт даде възможност на Китай да натрупа рекорден резерв от 3000 милиарда долара, 1000 млрд. от които – обвързани с дълга на САЩ. Богат Пекин закупи облигации от гръцкото правителство, притече се на помощ на закъсала Португалия. Ухажват го и ЕС, и висши представители на ЕК.
Също толкова мащабно е “настъплението” на Китай в културното поле. В 80 държави правителството му е разкрило 500 центъра “Конфуций” за изучаване на китайски: 40 милиона души, извън Китай, изучават неговия език и духовно наследство.
Що се отнася до Индия, тя прави огромни стъпки в математиките и софтуера. Даже специалистите от прочутата Силиконова долина се обърнаха към потомците на изобретателите на шаха, за да им помогнат в преодоляване на евентуална засечка при прехода от 20 към 21 век – в информационните системи вместо числото 1999 било заложено 999. Индия излиза на пазара на високите технологии със своите математици, инженери, изобретатели на оптични влакна, които участват в свръхскоростния интернет, пресичат океани и отварят нови възможности за търговия и услуги. Макар и доста след Китай – Индия е 12-ата световна икономика – родината на Махатма Ганди прикани най-авторитетните си компании да инвестират – и те го сториха – 100 милиарда долара за 4 години в привличане на таланти от чужбина. Демографският ръст (индийското население е предимно младо) и насочването към високотехнологични производства очертават засилващата се роля на Индия занапред.
През септември м.г. в Париж се проведе 6-ият конгрес на “Ядрото Азия – Тихи океан”. Зад гърба си тази организация има 10-годишно съществуване. Основен доклад изнесе Найян Чанда, почетен гост и директор на Yale Center for the Study of Globaliztion. В 250 работни секции бяха разгледани най-разнообразни теми: искането на Тибет за независимост, изхранване на човечеството с ориз, загиването на кораловите рифове, възраждането на конфуцианството, философските приноси на японеца Нишида Китаро.
Жан Льогран, директор на Френския институт за източни езици и цивилизации, отиде още по-далеч, като обоснова тезата си, че всички езици произлизали от монголски диалекти. За пример посочи големия френски баснописец Жан дьо ла Фонтен, чийто “вдъхновител” Езоп е черпел с пълни шепи от народното индо-иранско творчество.
Общото становище на изследователите бе: въпреки феноменалния напредък на двата азиатски гиганта, въпреки отколешните връзки на Азия и Европа, доказани и от археологични артефакти, много от азиатските страни страдат от вътрешни политически противопоставяния, от сътресения в икономиката и от корупция. Затова дилемата “глобализация или азиатизация” завършва с въпросителен знак.
В последно време руският президент Путин заговори за осъществяването на грандиозен проект – Евразийски съюз. Това би било полезно сътрудничество и за европейските, и за азиатските народи със състояла се благоприятстваща предистория.
След изтегляне на войските на САЩ от Ирак (макар посолството им там да остана най-многобройното в света) американски медии оцениха резултатите от интервенцията - “нито победа, нито поражение”, а осемгодишните уроци нарекоха “горчиви”. Един от тези “горчиви” уроци е следният: съсредоточавайки вниманието си върху Ирак, суперсилата изпуснала от погледа си Източния и Тихоокеанския регион. Последицата – забележителния напредък на Китай. Впрочем новата военнна стратегия на САЩ предвижда “пропускът” да бъде поправен...
(по материали от френския печат)
