Повечето читатели на в. “Нова Зора” си спомнят, че на 8 ноември миналата година, в НДК, бе организирана научно-практическа конференция, посветена на 100 години от рождението на Тодор Живков. Днес вече е факт и сборникът, в който са събрани текстовете, представени на конференцията. Междувременно бе излъчен и един документален филм, “Последният лов”, в който авторите се опитват да внушат, че едва ли не Живков е планирал да насочи България в руслото на европейския капитализъм, да я направи член на европейската икономическа общност, на атлантическите структури и т.н.
Но тези внушения са далеч от историческата истина, от истината за сложния период, в който Живков се надяваше да се изтръгне от пипалата на перестройката, да се “откупи” от бъдещето, което му готвеха, и да следва икономическа и политическа линия, която е от максимална полза на Народна република България. Това, че не успя да се пребори с продажните влъхви, в никакъв случай не намалява историческата му заслуга за просперитета на страната.
В този смисъл текстът на посланик Тошко Тошков, дългогодишен личен преводач на Тодор Живков, удостоверява един различен прочит на събитията, представени доста пропагандно във филма “Последният лов”. Освен това със сигурност интересът към периода, в който България постигна изумителен напредък в почти всички сфери на общественото и икономическото развитие, тепърва ще буди интереса на идващите поколения. Затова и най-правилната философия е - писаното остава. Ние, в “Нова Зора”, я споделяме напълно.
ЗОРА
Известно е, че Тодор Живков отделяше особено внимание на развитието на отношенията на Народна република България със западноевропейските страни, и по-специално с Германската федерална република. Тази негова линия на поведение не се посрещаше с одобрение от братските социалистически страни и особено от съветските другари. Неведнъж Живков е обвиняван, че се стреми да отдалечи България от социалистическата общност и да я превърне едва ли не в мини-Германия или мини-Япония.
Тези твърдения са напълно безпочвени, тъй като при всички разговори със западногермански държавни ръководители, на които съм присъствал като преводач, Живков недвусмислено е подчертавал принадлежността на България към СИВ и Варшавския договор, а също така и тесните дружески отношения със Съветския съюз, които почиват не само на идеологическа основа, а и на факта, че българи и руснаци имат общ славянски произход, изповядват една и съща православна религия и освен това на руския народ ние дължим свободата си. Може би от всички разговори, които Т. Живков е провеждал със западногермански държавници, по-особено внимание заслужават срещите му с Франц Йозеф Щраус – председател на Християн-социалистическия съюз, министър-председател на Бавария и един от най-авторитетните и влиятелни политици във Федералната република. Първата среща между двамата държавни мъже се състоя при обстоятелства, които от формална гледна точка бяха свързани с известно неудобство за Щраус – той закъсня за предварително договорената среща почти с един час поради закъснение на самолета на “Луфтханза”. Щраус беше видимо притеснен, но Тодор Живков, с присъщия му усет и умение за общуване, изведе Щраус от неловкото за него положение, заявявайки, че е благодарен на “Луфтханза” за закъснението, защото е имал желание да покани Щраус на обяд, а не да се проведе само една протоколна среща. След това изявление на Живков у Щраус настъпи успокоение и деловият обяд премина в една действително откровена атмосфера.
Още при първия разговор между Тодор Живков и Щраус пролича, че независимо от различните идеологически позиции, които двамата политици отстояват, в чисто човешки план те се отнасят с особено уважение един към друг. Това отношение между двамата се запази през следващите години и беше важна предпоставка за редица неофициални посещения на Щраус в България. Всеки от тях разбра, че има насреща си нестандартен политик от висока класа, с когото може да се разговаря откровено по всякакви въпроси и извън общоприетите идеологически канони на тяхното време. Освен това имаше значение, че бяха близки по възраст и гледаха по-широко на живота. Спомням си една подробност, която потвърждава тяхната близост – Тодор Живков даваше обяд в чест на Щраус. Бяха поканени членове на Политбюро и министри. Живков хвана Щраус подръка и му каза: “Господин Щраус, виждате ли тези по-млади от мен хора? Всички гледат към моя стол!” Щраус се засмя с разбиране и отвърна: “И при мен в Бавария е същото.”
Не е тайна, че Щраус беше страстен ловец. Дори и в това отношение те си приличаха с Живков. Съвместното ходене на лов предлагаше допълнителни неформални възможности за водене на сериозни и задълбочени разговори.
Тодор Живков и Щраус обсъждаха не само състоянието и перспективите на отношенията между България и Федералната република, но също така и тенденциите в развитието на международната обстановка. Живков споделяше откровено своята тревога от проблемите в икономиката на страната и не скриваше, че това е общо явление във всички социалистически страни, в това число и в Съветския съюз. Но независимо от очевидните трудности Тодор Живков никога не е поставял под съмнение, както в разговорите на четири очи, на които присъствах само аз като преводач и специалист по германските проблеми, така и в по-широк кръг, възприетия от България политически курс за изграждане на социалистически обществен строй в тясно сътрудничество със страните от социалистическата общност в рамките на СИВ и ОВД.
При всички срещи със западногермански политици Живков подчертаваше, че в исторически аспект съдбата на българския народ е била най-тясно свързана с руския и германския народ. Към тези два народа българите изпитват особено добри чувства.
В нито един разговор Тодор Живков не се е опитвал да създава впечатление, че иска да води България към развитие на по-специални отношения с определени западни страни зад гърба на Съветския съюз и извън рамките на СИВ и ОВД. Може би и двамата големи политици бяха изпреварили времето си и виждаха възможности за един бъдещ свят, който не можа да се осъществи.
Тодор Живков не се стремеше да превърне България в сляп сателит на Съветския съюз, нито пък търсеше обвързване със западни държави на безпринципна основа. Неговата цел беше да извлече и от Изтока, и от Запада колкото се може повече предимства за просперирането на България. До последния си ден като партиен и държавен ръководител той остана верен на тази своя политика, защото беше истински патриот на България.
