Понякога ми се струва, че този момент вече сме го преживявали преди години. Кажи-речи още от времето на монархията, а това беше много отдавна, Иран работи в областта на ядрените изследвания, а неговите сегашни ръководители-аятоласи, след свалянето на шаха, твърдят постоянно, че усилията им съответстват на Договора за неразпространяване на ядреното оръжие, а целите им са само мирни. Преди дни в Женева външният министър на страната Али Акбар Салехи заяви: „За нас производството, притежаването, използването или заплахата за използване на ядрено оръжие са незаконни, безсмислени, вредни, опасни и недопустими, защото са голям грях”.
Въпреки тези красноречиви думи, властите в Израел непрекъснато повтарят, че Иран има военна ядрена програма, че натрупва нужните за нея количества уран, че го обогатява, за да може лесно да го пригоди за военни цели и в крайна сметка да направи своя атомна бомба. Според тях бомбата може да стане факт в скоро време, а ядрен Иран ще е смъртна заплаха за Израел, затова Йерусалим няма да позволи това да се случи. Подробностите, че Израел също така има ядрена програма, че успя още преди десетилетия да създаде национално атомно оръжие, че сега разполага не само с ядрени бомби (между 40 и 200 според различни източници), но и със сигурни средства за тяхното пренасяне до целта – всичко това се игнорира, нещо повече – смята се, че е неприлично темата да се обсъжда публично.
И може би нещата щяха да си останат каквито бяха в миналото, ако постепенните количествени промени не бяха достигнали момента, когато може да се очаква качествен скок. При това този качествен скок предстои не само в ядрената програма на Иран, но вероятно и в други области. Тоест – в прекалено много отношения сегашното състояние на света не удовлетворява все повече хора и държави, те усещат, че трябва да се правят решителни промени, но за посоката на промените мненията са противоположни. А колкото до атомната опасност от Иран, но не само от него, а и от Израел, а в перспектива – от Саудитска Арабия, Турция, Египет – това е огнено кълбо, което ако не се угаси навреме, може да погълне Средния изток, а след това цяла Азия и целия свят. Сегашната остра конфронтация на Израел и Иран е само част от големия ядрен въпрос, пред който е изправено човечеството, но за момента именно тази конфронтация е особено опасна.
Сложното е, че в океана от пропаганда, от съзнателни ешелонирани заблуди, от взаимни хитрувания, от допълващи ги „тънки ходове” на съюзници и симпатизанти от различни страни, истината намалява и изчезва, а без нея политиката става не само несериозна, но и опасна. Ще посмее ли Израел да нанесе удар от въздуха по ядрените обекти на Иран? Какъв ще бъде отговорът на тази голяма ислямска държава и дали той ще се ограничи само с цели, разположени в Израел? Ще участват ли Съединените щати непосредствено в израелския удар, а ако се въздържат – каква друга помощ ще окажат на своя най-важен съюзник? Каква ще е реакцията на останалия свят? Колко време ще продължи конфликтът? Тези и десетки други въпроси не могат да получат еднозначен отговор. Във войната на нерви, която сега се е разбушувала, замъглените позиции играят огромна роля. Затова и изявленията на политиците лъкатушат, а действията им могат да се тълкуват по различни начини.
Трудно е да се прогнозира какъв ще бъде регионът на Средния изток след възможния конфликт. Ще се смени ли режимът на аятоласите? Ще даде ли войната аргументи на други страни да създават свое ядрено оръжие, за да не позволят да бъдат ударени както Ирак и Либия в миналото, след като се бяха отказали от военните си атомни програми? Остава неясен и друг въпрос: как ще се отразят последствията от сблъсъка между Израел и Иран върху баланса на силите на най-могъщите държави на съвременността: Съединените щати, Китай, Русия, Индия, Пакистан? Не случайно в статията си за външната политика, публикувана преди дни, бъдещият президент на Русия Владимир Путин писа: „Ние се тревожим от нарастващата заплаха от военен удар по Иран. Ако това се случи, последствията ще са катастрофални, а реалният им мащаб е трудно да си представим”. Затова е важно да се обсъди възможното развитие на събитията в тази страна, което зависи най-вече от лидерите на Америка, Израел и самия Иран.
Барак Обама няма интерес от участието в нова война в Средния изток. Той вероятно желае да остане в историята като президент, завършил американските силови авантюри в този район. Като разумен политик от висока класа, Барак Обама разбира, че Съединените щати трябва да се захванат с проблемите вътре в страната си, да намалят финансовия дефицит и да оправят икономиката си, да възстановяват своето водещо място в световната наука и производство. Едва измъкнала се от глобалната криза, Америка се бои от нов колапс, който би настъпил в резултат на конфликта с Иран и рязкото поскъпване на цената на петрола. Наред с всичко останало, Обама е патриот на своята страна и не би искал да подчини изцяло политиката на Америка на израелските интереси, тоест да води война, която да смачка конкурентите на държавата Израел за хегемония в Средния изток.
Сложността идва не само от огромното влияние на израелското лоби в Америка, но и от предстоящите там президентски избори. Главната външнополитическа тема, по която съперниците на Обама могат да го критикуват, е неговата „недостатъчна подкрепа” на Израел срещу Иран. Наскоро Рик Санторъм, един от републиканците - кандидати за президентския пост, заяви, че Обама „хвърля Израел под колелата на автобуса”, защото „помага на Иран да се сдобие с атомно оръжие”. Самият Обама е на мнение, че ескалиращите санкции ще принудят Иран да отстъпи. Категорично заявявайки, че всякакви действия на Америка срещу тази страна са възможни, ако тя не се откаже от военната си атомна програма, Обама не бърза да нанася удари по обекти в Иран, защото бъдещото приятелство с негови следващи ръководители ще му е нужно в Афганистан, в Турция и в Арабския свят, а след време – и в Русия, и в Китай, и в Индия-Пакистан, и в Средна Азия.
Колкото до премиера на Израел Бенямин Нетаняху, неговата политика срещу Иран е непримирима и опасна. Тя не е нова – откакто дойде повторно на власт преди три години, той иска да унищожи иранските ядрени обекти, подобно на разрушаването от израелската авиация на атомния реактор в Ирак преди 30 години и на строящия се реактор в Сирия преди 5 години. Тогава останалите държави и общественото мнение по същество си затвориха очите, и сега този факт е аргумент в полза на нападението срещу Иран. Разбира се, днешният опонент на Израел е много по-силен и по-подготвен да отговори на удара, затова Нетаняху предпочита този удар да бъде осъществен от Съединените щати. Той смята, че в Америка има три основни политически фактора: администрацията на Барак Обама, Конгресът и общественото мнение, така че ако спечели поне два от тях ще може да накара тази могъща страна да изпълни желанието на малък Израел.
И тука ми идва наум, че малка България може да се поучи от Израел как да отстоява националните си интереси, как да организира общественото мнение в тяхна полза и как да убеди поне някоя от великите държави да ги защитава така, както брани своите собствени интереси. Но това, разбира се, е казано между другото.
Многозначителна е ескалацията в израелската позиция. Докато в миналото ставаше дума, че атаката срещу иранските ядрени обекти ще се осъществи, когато заплахата от създаването на атомно оръжие стане непосредствена, сега като оправдание на нападението се изтъква създаването на способност (научна и индустриална) за производство на такова оръжие. Както е известно, подобна способност имат десетки държави, от Япония през Южна Африка и Бразилия до Германия и Италия. Така че новото тълкувание на Израел по същество оправдава нападението срещу Иран, независимо от наличието или отсъствието на ядрено оръжие в ръцете на Техеран. Нещо повече, наскоро 32-ма американски сенатори внесоха в Конгреса проекторезолюция за Иран, повтаряща израелските аргументи. Това не е случайно – според Конституцията на Съединените щати само Конгресът може да обявява война. Ако резолюцията бъде приета, тя ще легитимира евентуалната военна намеса на Америка срещу Иран.
Извиването на ръцете на Обама от държавниците на Израел и тяхното лоби в Америка ще се засили в близките дни, когато предстои посещение на премиера Нетаняху, на президента Перес и на други видни израелски политици във Вашингтон. Дали Обама ще удържи на натиска, дали целта на израелските лидери е да накарат Америка да нападне Иран, дали резервен вариант е стремежът им да получат пълна подкрепа за евентуално свое нападение, или пък просто става дума за нова ескалация на психологическата война – отговорите на тези въпроси са известни само на най-тесния кръг от доверени лица около Обама и Нетаняху. В самия Израел едва 19 % от населението се изказва за нападение срещу Иран без американска подкрепа. Тази цифра нараства до 42 %, ако САЩ действат заедно със своя израелски съюзник, но 32 % от израелските граждани са против всякакво нападение срещу Иран, дори и ако в него участват Съединените щати.
Не ми се вярва, че Израел ще се реши на самостоятелен удар по Иран, защото именно това може да се превърне в екзистенциална опасност за бъдещето на страната. Трудно е да се очаква, че Обама ще се откаже от другите начини за натиск и ще потърси военно решение на въпроса. Не изключвам и възможността той да не отхвърля изцяло уверенията на иранските лидери, че те не работят за създаване на атомна бомба. Както е известно, всички 16 американски разузнаватели агенции и днес са единодушни, че още през 2003 г. Иран е прекратил програмата си за ядрено оръжие и няма данни, че това решение е преразгледано.
Затова може да се предполага, че през идната седмица Обама ще даде още по-твърди гаранции на Нетаняху и Перес за защита на Израел от всякакви заплахи за неговата сигурност от когото и да било, в това число и от Иран. Той може да обещае недвусмислено, че ако Иран посегне към атомната бомба, Америка ще унищожи всичките му ядрени обекти без допълнително предупреждение. Тези думи може би ще успокоят Израел, макар че няма да отговорят изцяло на желанията му. Те ще бъдат достатъчни и за Обама, който би трябвало да победи на предстоящите президентски избори в САЩ.
Има и нещо друго, което може да се окаже по-важно. Приемайки американската гаранция, Израел фактически ще се откаже от политиката си да не разчита на никой друг, когато става дума за неговите жизнени интереси. Тази логика в бъдеще може да бъде разширена до степен, когато Израел ще реши да постави и собственото си ядрено оръжие под международен контрол, преди да го унищожи напълно, при съответните условия и гаранции от страна на САЩ и другите велики сили и при радикална промяна на обстановката в целия Среден изток, а може би и в света. Тоест, по пътя към успокояването на ядреното противоборство между Израел и Иран може да се стигне до много по-големи положителни резултати, ако за това има необходимото желание, а и необходимото външно поощрение.
Разбира се, в цялата тази история има още един голям играч, чието значение също така е първостепенно. Това е аятолах Али Хаменей – Върховният лидер на Иран. Вероятно неговата цел е не да създаде атомно оръжие, с което да унищожи Израел, а да утвърди позициите на страната си като водещ фактор в Средния изток. Пътищата към тази голяма цел са различни. Различно е и мнението на коментаторите за влиянието на международните санкции срещу Иран. Едни очакват под натиска на икономическите трудности режимът на аятоласите да рухне, а други – да се укрепи пред лицето на външната опасност. В отговор на дългогодишните заплахи на Израел за удар по атомните обекти на Иран аятолах Хаменей заяви по време на традиционната петъчна молитва преди дни, че Иран може да нанесе превантивен удар по Израел, без да изчаква неговото нападение. Най-вероятно е тези думи да са част от войната на нерви. Иран няма нито сили, нито перспектива за военен конфликт с Израел. На 19 февруари председателят на Съвета на началник-щабовете на въоръжените сили на САЩ ген. Мартин Демпси заяви в интервю пред телевизията Си Ен Ен: „Ние смятаме, че режимът на Иран е разумен играч, който още не е решил дали да започне действия за военно използване на своите ядрени възможности”. След това генералът каза ясно, че ще бъде преждевременно и неблагоразумно за Израел да нападне Иран, защото „ударът сега ще бъде дестабилизиращ и няма да постигне дългосрочни цели”. Тези думи изразиха ясно позицията на Съединените щати.
Разбира се, всякакви варианти са възможни и поради случайност, и поради авантюристично решение на един или друг лидер. Но по-логично е постепенно обстановката да се успокоява, да се изчакат изборите в различните страни, замесени така или иначе в конфликта, да се види как ще се развиват събитията в Сирия и изобщо в арабския свят. И може би – да се изчака идването на нови ръководители и в Иран, и в Израел, които да не са така силно ангажирани с миналото, за да търсят нови пътища за решаване на вечните конфликти. Тази перспектива, колкото и да ни се струва трудна за осъществяване, е по-добра от боричканията на крачка от пропастта. Защото обикновено в пропастта пада не само една от борещите се страни, а и двете едновременно. А заедно с тях – и много от зрителите, които наблюдават безучастно тяхното безсмислено надлъгване.
