• Разказ за загиналия Ванюша, за коня му и за Камарската врата
На северния край на гр. Съединение (бившето село Голямо Конаре, Пловдивско, където съм родена), там, където минава пътят за село Правище, видях масивен камък, изправен насред поляна, на който имаше надпис. Отбих се и прочетох: “Слава на незнайния руски воин, загинал за освобождението на България от турско робство на 1.1.1878 г. От признателното поколение на град Съединение”. Стоях смълчана, а после бавно отминах... И дълго носих в душата си браздата, която този каменен надпис издълба в нея.
На 31 декември 1877 г., изостанали от разбитата турска част войници се разбягват и се изпокриват в Голямо Конаре и в околните села. На другия ден - 1 януари 1878 г., трима руски кавалеристи от конния разезд, идващ откъм Карлово за прочистване на тила, пристигат в Голямо Конаре. Пред двора на Гено Камарски, намиращ се на края на селото, турски войник стреля и убива един от тях. После грабва коня му и побягва по “гръчкия път” - така голямоконарци наричали пътя за Пловдив.
Интересно е, че конят, язден от руснака, носел българско име. В народното предание името му е останало като “Бяла Рада”. Някои казваха, че такава кобила имал Стоян Литов от село Красново, та може и той да я е дал на руснаците. Другарите на убития руски войник започнали да викат: “Стой, Бела Рада, турок на тебе!”. Щом чула името си, кобилата обърнала назад и войниците убили турчина.
Други двама турци се скрили у Гено Камарски - в къщата му, в кацата със зелето. Дошли и там руски войници, малко след първите трима. Завързала се престрелка, в която паднали убити двамата поробители и домакинът Гено Камарски.
Къщата на Гено по-късно била съборена и пострили нова, но вратата, от здрав, смолист бор, не била захвърлена. Сложили я и на новата къща и така оцелява до днес. Беше 1985 г., когато я видях. Закачена на пруста, тя се различаваше от другите врати - бе по-широка и личеше, че е стара, но вече имаше дръжка вместо старото привезло. Различаваше се и с останалите по нея следи от куршуми, напомнящи за деня на освобождението на голямоконарци от тежката робия.
На 1 януари 1878 г. в Голямо Конаре пристига и командирът на руската военна част, брат на убития войник. Той държи трогателна реч, от която местните хора са запомнили думите: “Скъпи братко Ванюша, ти премина през огъня на Плевен и остана невредим, а тук положи костите си за свободата на България”.
Погребват Ванюша в черковния двор, но руските войници бързат на юг и не оставят записано името му.
Така в Голямо Конаре остава и до днес жив споменът за Ванюша. Както в сърцето на България не умира признателността и надеждата в Дядо Иван.
