250 години „История славянобългарска”
250-годишнината на “История славянобългарска”, включена и в календара на ЮНЕСКО, очевидно е културен, исторически, а сега и политически факт, който трудно ще преглътнат ефемерните днешни отрицатели и ругатели на българското битие.
След връхлетяната от нови, по-нови и най-нови трактовки българска история, след инкорпорирането ни в разнородни и често екзотични племенни групи от страна на историци, анализатори, социал-антрополози и други наукообразни гадатели и изследвачи, след упоритите напъни на недо-УЧЕНИ глави като професор Пламен Цветков, професор Евгений Дайнов и о`е плеяда тъмни умове, по въпроса за истинското название на “Историята” на Паисий се обади и една членка на СБП, писателката Кина Къдрева. Нейният достопочтен син бил открил, че трудът на Паисий всъщност носи името “История славно българска”. Как се е случило това, съвсем естествено се обяснява с руските енергийни - пардон - панславистки интереси и “дългата ръка” на императорска Русия и нейните политически кроежи на Балканите.
Ако тезата не беше толкова откровено безумна, толкова угодлива и политкоректна спрямо “новия цивилизационен избор” на България (не на българите!), би могла да мине за екзотична. Но в ситуация като днешната подобна позиция на един български писател, па бил той и детски, не може да бъде оправдана с никакви разумни аргументи. А фактът, че в. “Словото днес” озвучава подобна мистификация, е още по-необясним (от гледна точка на здравия български разум, иначе - може).
Редакцията на в. “Нова Зора” се обърна към акад. Иван Радев, специалист по литературата на българското Възраждане, който ни предостави своя текст по повод 250-годишнината на Паисиевата история.
Зора
С изключително удовлетворение посрещнах новината от страниците на в. „Словото” (бр. 31 от 22.12.2011 г.) за решението на ЮНЕСКО да включи в календара си 250-годишнината от създаването на „История славянобългарска”. Това е един достоен юбилей, чрез който е естествено да привлечем вниманието на културната общественост в европейския свят. Налице са и реалните предпоставки за подобен мащаб на честването. Появилата се в средата на 18 в. творба на Паисий Хилендарски стъпва върху видни авторитети на романоезичната и руската историография и кореспондира с редица идеи от програмата на Западноевропейското просвещение. Тя вече е предизвикала определен преводачески интерес извън България, на нея са посветени изследвания и оценки от видни специалисти –чужденци от миналото до наши дни (Ю. Венелин, В. Григорович, О. М. Бодянски, П. А. Лавров, Луи Леже, Енрико Дамияни, Артуро Крониа, Никола Радойчич, Рикардо Пикио, А. Н. Робинсон, Матея Матеич, Джeймс У. Кларк, Норберт Рандов, Предраг Матеич и др.).
Предстоящият юбилей обаче поражда у мен тревога по самото му протичане. Позволявам си да я споделя, защото като част от оредялата кохорта на възрожденистите, събитието лично ме занимава не от днес – от година на бюрото ми са редица от „преписите” на „Историята”, започната книга върху личността и делото на нейния автор. Очакванията ми са включените в юбилея начинания, начинът на подготовката и провеждането им да се предпазят от постоянн о възпроизвеждащи се банализирани юбилейни сценарии, залагащи предимно на външно ефектните ритуализирани клишета, на евтините емоционално-есеистични венцехваления. И толкоз...
Истина е - пишем ли, дори и сега, през 2011-2012 година, за Паисий, няма как да останем безпристрастни и да загърбим емоционалната възбуда и интелектуалната възхита. Но в същото време е професионално престъпление, ако се задоволим с тях и не посегнем към все още „неосветените дворове” на неговото присъствие в целокупния ни живот като народ. Назряла е необходимостта подобни случаи да занимават цялата общественост единствено ако са налице предпоставките за задълбочаване и придвижване на познанията й на по-високо равнище.
Канонизираната личност от ранга на Паисий Хилендарски отдавна няма нужда от допълнителни или освежаващи образа й ореоли, от банализирана есеистика. Това е правено стократно и запълва издадения солиден библиографски указател. От него се убеждаваме как автори на по 30-40 публикации, искрено и вдъхновено възхваляващи делото на Хилендареца, днес не предлагат нищо стойностно. Това е само едната страна на осъзнаваната потребност от живия му култ и тя е в ръцете на специалистите, които са длъжни да направят нужното. Другата, заговаряща с езика на продуктивното му присъствие в колективната памет – за съжаление, - тя все повече се оказва подвластна на забравата, превръща се във функция на конюнктурната политика и бездуховността.
Почитта си новите поколения могат и трябва да я изразяват най-вече с овладяването на незасегнати територии на Паисиевия дял и място в процесите – били те политически или културологични, народопсихологически или исторически, – които от практика на 18-19 век проверяват своята истинност до най-ново време. Онова, което все още предполага подхода към личността и делото му, не е пътят на усъмняването и дискредитирането, а доразгръщане и задълбочаване на представите, конкретизирането им в по-отдалечените, но съдържащи знака на присъствието сфери на вътрешно-литературната приемственост. Хилендарецът Паисий като автор на „История славянобългарска” поставя началото не на низ от „възраждания” - както твърдят някои, за да омаловажат ролята му и по този начин да принизят свършеното от него и от повярвалата му българска общност. На него и следовниците му, а не на по-късните половинчати опити за реформи на империята, според неколцина новоизлюпени историци, се дължи набиращият скорост процес на духовно-просветна пробуда в конкретно-историческата ситуация от средата на 18 и началото на 19 в.
Българската литература на Новото време не предлага друга своя творба, която да има толкова оскъдна „предистория”, останала скрита за обкръжението на автора и за нас, и толкова богата, сложно преплетена „история” в публичното пространство. Всъщност всеки от първите по време нейни преписи - Софрониевият, Жеравненският, Самоковският, Еленският – са в основата на живо интригуващи сюжети, чиято съвкупност съставя най-занимателния образ на макротекст в литературата ни. А нима същият извод не се отнася и за по-късно създадените – за няколкото Славейкови преписа, за т. нар. Болградски препис (от Бесарабия попаднал в щата Охайо), за Втория Самоковски препис, за Свищовския, за Бобчевия… Няма друго съчинение, дори и от впечатляващо тиражираните, което да й съперничи по своеобразното й криминализирано приключенско битие. Не познавам друга наша книга, която да се е радвала на такъв авантюристичен живот! За Паисиевата „История” това важи и в днешно време...
Създал я, преодолявайки големи трудности от лично психологически, междуличностен и мултиетничен характер, имал ли е Паисий съзнанието, че „История славянобългарска” я очаква такъв дълъг път през десетилетията, такъв напрегнат живот в живота на следващите поколения? Ако въпросът ни изненада и завари неподготвени, логично е да отговорим отрицателно. Но върнем ли се към текста, припомним ли си неколкократно изречените заклинания („чети, препиши я, ...ако не можеш, дай да ти я препишат други”) – отговорът трябва да е „Да”. Провиденческата увереност, сотирологичният елемент са налице – те са обозначени отчетливо и категорично. И все пак!.. „Историята” тръгва към читателя във времето, когато статутът на авторовата личност е в нулевата си точка. А колкото до статута на текста, макар по наложените обстоятелства той да е вече проговарящ, все още липсват каквито и да е гаранции, осигуряващи реалния му дял в процесите.
Подготовката, завършването и разпространението на „История славянобългарска” е риск, самоволно поет от хилендареца Паисий, никого не ангажиращ сред неговото обкръжение, неочакващ каквато и да е подкрепа от властващите над него институции. И то риск, който не е отчетен от никого сред близките и съвременниците му в Хилендар и Зограф - с пълнотата на заряда си фактически подминат от две-три поколения, за да заговори истински на следващите. Опитите да се митологизира ролята на една или друга личност с предполагаемо съучастие от неговия кръг (братът Лаврентий, баба Фота от Самоков, рилското братство, архим. Йован Раич...), остават за сметка на своите автори. Стигналата до нас истина е жестоко осъдителна за другите, и обективно, категорично извисяваща величието на самотната му фигура.
Много от авторите видимо идеализират гражданската актив-ност и духовнопросветния ръст на светогорското монашество през 18-19 в. Истина е, че това става на фона на онази безпросветност, която приемаме, че властва по места. Но от друга страна, така наложената картина подвежда монашеското братство под общ знаменател и по този начин биват ощетени тъкмо тези малко на брой негови представители, които с цената на много жертви са истинските „виновници” за подобна оценка. Благодарение именно на тяхната самопожертвователност, поети рискове и връхлетяващи ги трагични последици, е този общ „рейтинг”, зад който са останалите стотици техни анонимни събратя. Украинецът В. Барски отбелязва през 1720 г., че в Хилендар божиите служители са 200 българи. Никифор и Йеротей - автори на документален сборник от 1822 г., сочат, че тогава в Хилендар пребивават 400 българи, а в Зограф – 250. Именно на този фон се осъзнава никого не дразнещото противоречие – хем Паисий е изключителната личност, хем монашеската общност като цяло е заредена с духовно-просветните идеи на своето време. Занимават ли ни точно съвременниците му – било в Хилендар, било в Зограф – справката за интереса на останалите в областта на книгите и литературата, съотнесена към общия им брой, е твърде скромна. В този смисъл той на практика стои много самотно в своето тогавашно обкръжение, осъзнава, че не може да намери полуофициална, публична подкрепа на начинанието си. И затова такъв изключително важен свод като „Хилендарската кондика” не отразява разпространението на „История славянобългарска”, не съдържа знаци за по-особено, привилегировано положение на нейния автор сред другите.
Като явление, превърнало се в мит, и делото на Паисий бива засегнато от тенденциозни прочити и съмнителни тълкувания, от своего рода спекулации, било в името на уж патриотични съображения, било в услуга на местнически претенции за обсебването му. В центъра на опити от този тип обикновено са въпросите за родното му място, за селището и годината на неговата смърт, за съдбата на черновата-автограф и обозначаването на ръкописа-белова, за притежаването и принадлежността на отделни преписи. Стига се и до тяхното грубо политизиране – и то не от днес...
Читателят очаква позиция и в спора за родното място на Паисий – с проявите си от най-различно естество в значителна степен затлачил библиографията му. Станалата очевидна манипулация с повсеместното толериране на Банско, зад която стои учен от ранга на проф. Йордан Иванов, а и повярвалите му и продължаващи го в лицето на Мих. Ковачев, М. Арнаудов, П. Динеков, Б. Ст. Ангелов и др. специалисти, би трябвало да направят скептик всеки, който се надява този въпрос да получи убедителен отговор. В дните на юбилея полемиката трябва да потърси решение в духа на съвременното необременено от съмнителни фактори мислене.
Вече декларирах отношението си към обобщените форми на интерпретация на личността и делото на Паисий, налагащия се извод за изчерпаността на емоционално-есеистичния „речник” в неговата портретовка. Може би усилията трябва да се насочат към аспектите на контекстовото и на конкретното като негово обкръжение, върху прочитите на непривличали вниманието варианти на „Историята”, на компилациите й с „История во кратце о болгарском народе словенском” на Спиридон Габровски, които само са упоменавани и картотекирани, но не и анализирани и професионално категоризирани.
Днес е необходимо известно недоверие и към редица уж непоклатими истини, които дължим на предходниците. Един гласаторско-аналитичен разбор на оставеното от тях със сигурност ще даде интересни резултати. Включително и тоя – немалката вина именно на специалистите за банализирането на Паисиевата личност сред по-широката общественост, за неподкрепените с реални факти тенденциозно конструирани характеристики на неговия статут и обкръжение. Това го налага дори и само наскоро издаденият солиден корпус – „Хилендарската кондика от 18 век” (1998). Впечатляващо е противоречието между онова, което е извличано от нея до 1998 г., в битността й на уж ползван в условията на манастира ръкопис, характерът на цитираните данни, тяхната интерпретация спрямо онова, което тя предлага вече като официално и фототипно публикуван текст.
Не твърдя, че примерите, които създават неверни представи, са винаги плод на преднамереност и спекулативност от страна на засегнатите автори. В редица от тях проговаря инерцията, предоверяване на вече изнесени данни, склонността да се тиражира онова, което способства за изграждането на култа, което вече е упоменато от даден специалист и не се нуждае от допълнителни уточнения и проверки.
Често в тази роля - на авторитетен познавач и радващ се на пълно доверие, се оказва проф. Йордан Иванов, с изследванията си в книгите „Български старини из Македония” (1908), „Паисий Хилендарски. История славяноболгарская” (1914), включващи наистина много лични приноси, а за другото - неговите статии от по-късни години, намерили място в периодичния печат. Всичко онова, което той по време на престоите си в Солун и Атон (1906-1911 г.) издирва като факти около личността на Паисий и „История славянобългарска”, е обобщено и намира място в изданието от 1914 г. В него ученият не се позовава и не цитира ръкописа на „Хилендарската кондика”. Загърбил проблематиката в продължение на две десетилетия, той се връща към темата „Паисий” едва през 30-те години. Първо публикува „Ново известие за Паисиевия брат Лаврентий (в. ”Мир” от 24 август 1934 г.), по-късно, през 1938 година, печата още три статии. Две от тях интерпретират проблема през призмата на уж нови свидетелства, най-вече отпращащи към „Хилендарската кондика”.
