Андрей Андреев е роден в с. Раковица, Видинско. Автор е на десет поетични книги. В негов превод са излезли на български език стихове на К. Балмонт, В. Соловьов, Ан. Жигулин, Ал. Руденко и други руски поети. До края на април т.г. излиза новата му авторска книга „Очите на водата”.
Интервю на Тодор Коруев
– Завършил си Литературния институт “Максим Горки” в Москва. Как се чувстваш като руски “агент”?
– Щастливи и красиви години, когато на живо можеше да се чуят гласовете, словото на Леонов, Шолохов, Залигин, Шукшин, Распутин, Солоухин, Окуджава, Гамзатов, на любимите ни преподаватели М. Ерьомин, М. Ишутин, Т. Архипова, Ст. Джимбинов, В. Смирнов, да тръпнеш в претъпканите зали на рецитали на Ахмадулина, Евтушенко, Вознесенски, да търсиш със седмици билет за новата постановка на театър “Таганка” с Вл. Висоцки. С такива “резиденти” всеки “агент” се чувства добре... Евгений Евтушенко в“Поезията като шпионаж”, пише, че “Поетите, през всички векове, са шпиони на бъдещето”...
– Едно твое стихотворение е озаглавено “От миналото не остана нищо”. Най-трудно се тълкува поезията, но все пак обясни финалните редове: “И никого не мога да осъдя, и никому не мога да простя.”
– Стихотворението е написано в началото на прехода, макар че и досега не мога да приема такъв начин на преход. При всеки преход човек взима със себе си нужни му, скъпи, съкровени, а и най-обикновени неща. ...Но нашият преход няма нищо общо с човека, с добродетелите му, с паметта, с човешката природа. Той си е едно разбойничество, разграбване, унищожаване на икономика, култура, хора, отричане на национални ценности, идеали. И всичко това – в края на ХХ век и началото на новото хилядолетие, след трагедиите и натрупания опит от човешката цивилизация... Болните амбиции на хора с недотам доказани качества, опитите да се подменят ценностни системи с фалшификати и особено пораженията върху духа и духовността доведоха държавата до днешното тежко положение, народа ни до бедност, умора и безперспективност. А знаем, че само духът и духовността оставят белези, знаци за разум и цивилизованост.
За десетки поколения българи, преминали през войни, недоимък, неразбиране, преследване, като че ли най-голямото упование е била надеждата, че след тях България ще е по-добра, по-справедлива към децата си. А когато видях и чух как някои се опитват да отрекат живота на нашите майки, бащи, баби, дядовци, на цели поколения с труда, енергията, радостите, скърбите, надеждите и заблудите им, написах това стихотворение. Вината за състоянието ни днес не е само на един и двама. Затова и не мога да осъдя никого, но и никому не мога да простя.
– Какво остана у теб от родното ти село Раковица?
– Немалка част от онова, което днес ме крепи. Дъхът и духът му... От Раковица тръгва Стара планина. Селото е дало на България трима лауреати на Димитровска награда – Андрей Гуляшки, Цветко Велчев и Живко Стоянов, големия историк и общественик Андрей Пантев, актьорите Петко Петков и дъщеря му Албена Георгиева, режисьора Димо Дешев. Докато в читалището работеха един влюбен в театъра чудак като Цветко Александров и жена му Иванка, там поставяха пиеси големи актьори и режисьори като Мирослав Миндов и Йосиф Венков. В гробището на Раковица лежат учителката ми по литература и български език Катя Найденова, майка ми и баща ми, от тях в ранните си години обикнах поезията, повярвах, че словото е нужно на човека повече и от хляба, че благодарение на него той става личност, гражданин, самоосъзнава се, самоопознава се, самоопределя се пред лицето на слънцето и света. Остана и горчилка, разбира се. Но това е друга тема.
– Какъв е твоят поетичен кладенец, който копаеш от години и защо е единственото място за поклонение според теб?
– Човекът! Свободният или стремящият се към свобода и съвършенство човек по думите на Яне Сандански. С всичките му достойнства и слабости. Дълбочината на такъв кладенец не може да се измери, дъно няма. Тя се измерва само с все по-опасното доближаване до сърцето на човека и сърцето на земята. Опасна близост, често изпепеляваща. Но само там можем да се поклоним, пред блясъка й можем да измерим ръста си.
– Някои твои стихотворения навяват доста мрачни мисли. Защо си тъжен, Андрей?
– Все поради същите причини. Не вярвам, че нормалният, мислещият българин днес може да бъде весел... По природа аз не съм тъжен човек. Обичащият не може да е тъжен, в смисъл на резигнации.
– Напук на общоприетото мнение, Оскар Уайлд казва: “Щастие за човечеството е, че природата е несъвършена – иначе не би имало никакво изкуство. Изкуството е нашият благороден стремеж да въведем ред в природата.” Съгласен ли си с него?
– Не съвсем. Макар че е опасно да се спори с великите. Мисля, че в природата има ред и съвършенство. И ние, хората, ги разваляме, унищожаваме ги. Опитите да се победи природата завършват трагично. Макар че щом тя и създателите са ни пръкнали такива, “по свой образ и подобие”, сигурно и там нещо не е наред.
– Навремето Расул Гамзатов се оплакваше, че литературата става масова като спорта, като хоровото пеене. Днес масовостта я няма, интересът към поезията изчезва. Защо?
– Единствената масовост, която не вреди никому. Големият поет и приятел на България, Бог да го прости, имаше искрящо чувство за хумор и сигурно се е шегувал. Днес масовостта е само в стрелянето. Но едва ли интересът към поезията изчезва. Въпросът е как да стигне истинската книга до читателя и с какво да си я купи. Навремето нашият професор споменаваше, че в тогавашна Русия Пушкин е четен от 3000 души.
– Днес графоманите издават по-лесно книгите си. Не мислиш ли, че са нужни цензори, които да спрат замърсяването на естетическата нива?
– Още Горки казва: “Да помогнем на талантливите, бездарните ще се оправят сами.”.. По-добре би било държавата да създаде механизмите, с които да помогне на талантите си. Време е да видим края на нашия негоден, миришещ на вкиснало и според мен човеконенавистнически преход и да се сбъдне поне отчасти гениалният български афоризъм: “Да дадем думата на онези, които имат и мисълта.”
– С коя дума ще смениш последната дума в знаменития израз на Шекспир: “Останалото е мълчание”?
– С една-единствена – мълчание. Но колко автори са стигали до тази дума? Само геният. Той и досега стои на върха на световната литературна пирамида. Потънал в мълчание от всеобщите ни, от всесветовните крясъци.
СВЯТОСТ
Който пътя измине до края,
и в съня си ще бъде честит,
ще разчепка, ще разгадае
на живота най-тъмния мит.
И легендите ще проговорят,
и злините ще замълчат.
Тук е имало толкова хора.
Тук е минала толкова смърт.
Инак щяхме ли да опознаем
светостта на родилката пръст?
Само пътя мини до края.
И носи мълчалив своя кръст.
КОЛЕНДРО
Аз от никого нищо не моля,
аз на всички желая добро.
Да мирише на огън, на пролет
и след бурите – на колендро.
Просветлете лика си пред Бога.
Откършете си клонче върба.
Пожелавам ви светла тревога.
Пожелавам ви ясна съдба.
Ще заминем – тук спорове няма!
Дъх на мента, равнец, липи.
И сред тях със мечтите ми мама
най-накрая ще ме приспи.
