Уважаеми колеги, поводът на днешното събиране е свързан с историята. Може би затова има смисъл да си спомним за едно важно събитие, станало преди четвърт век, когато с посещение на българска партийно-правителствена делегация на най-високо равнище в Китай бяха възстановени отношенията между двете управляващи комунистически партии. Бяха осъществени и редица срещи по държавна линия на министри и други членове на българската делегация с техните китайски колеги. Днес можем да твърдим, че тази официална и по-специална визита е била най-високият връх в досегашните отношения между България и Китай, въпреки че тогава изглеждаше, че тя е само едно добро начало.
Аргументите за това са очевидни, но може би си струва да си припомним някои от тях. Тогава и Китайската, и Българската комунистически партии бяха управляващи. Сега управляваща е само Китайската комунистическа партия, а за състоянието на разноликите “наследнички” на някогашната Българска комунистическа партия няма смисъл да говорим подробно.
Тогава и Китайската, и Българската комунистическа партии разбираха, че съществуващият социализъм се нуждае от радикални реформи. По причини, които според различните хора са различни, успешна реформа успя да осъществи единствено Китайската комунистическа партия. Бих искал да спомена само един факт, който вероятно е бил от решаващо значение, макар че по понятни причини обикновено се игнорира: различните големина, сила, независимост, географско разположение на двете страни, в които действаха двете управляващи партии. Може би в крайна сметка те се оказаха съдбовни. Но тогава тези неща не се усещаха така ясно, както е в наши дни.
Тогава българското посещение се готвеше доста време и с особено внимание. Тук бих искал да споделя само някои лични впечатления, тъй като по това време работих в Централния комитет на Българската комунистическа партия като секретар на Комисията по външна политика с ранг на заместник-завеждащ международния отдел. Случи се така, че участвах активно в подготовката на посещението, а в последния момент бях включен извънредно и като експерт в състава на делегацията, защото нейният ръководител бе харесал трите материала за разговорите му в Пекин (с Дън Сяопин, с Генералния секретар на ККП и президент на КНР Чжао Цзъян, както и с министър-председателя на страната), които бях изготвил само за него с нареждането да пиша това, което смятам за нужно, без да се съобразявам с никакви условности. Разбира се, тези лични впечатления са на един някогашен скромен партиен работник – за нищо повече те не претендират.
Както споменава в мемоарите си и самият Тодор Живков, за него основни са били не толкова конкретните икономически, научно-технически, пазарни и други въпроси, по които разговори водеха съответните министри, а два фундаментални проблема: затваряне на тежката страница от предишния период и възстановяване на отношенията между партиите като основа за всичко останало, а също така и запознаване с провежданите в Китай реформи. Тази негова философия се отрази както на характера на разговорите му, така и на изводите, които направи след завършване на посещението. В съответствие с китайската традиция, въпреки неговото желание, не бяха проведени “срещи на четири очи” с китайските ръководители. На разговорите, които проведе Тодор Живков, присъстваха и делегациите, включително някои от експертите, сред които бях и аз. Така че имам лични спомени от цялото посещение.
Естествено, то не можеше да не протече под сянката на водещата социалистическа страна - Съветския съюз. Тогава в Москва управляваше Михаил Горбачов, смятан от много хора за един от “гробокопачите” на европейския реален социализъм (както е известно, неговите усилия да подбутне ликвидирането на социализма в Китай и Куба завършиха с провал). Той бе започнал прословутата “перестройка”, самолюбието му разцъфтяваше с пълна сила, вярваше си, че сочи пътя не само на социалистическите държави, но и на целия свят. Може би жизненият опит на тогавашния пръв български ръководител, както и неговите лични качества, му подсказваха, че съветският лидер си играе с огъня. Така или иначе, поне на най-високо равнище у нас, оценките за политиката на Горбачов бяха по-реалистични в сравнение с мнението на повечето държави от т. нар. Източен блок. Това, от една страна, поставяше под съмнение политическото бъдеще на Тодор Живков, а от друга - насърчаваше боричканията на хората от българския висш партийно-държавен ешалон за “царската корона”, както и почти нескриваните им опити да докажат на Москва, че може да разчита на техните “услуги”, когато дойде нужният момент. Този момент, както е известно, дойде две години по-късно.
Показателно е, че българският ръководител не се побоя да рискува кариерата си, името си, а може би и нещо повече, опитвайки се да намери изход в полза на своята страна. Той се стремеше да запази правото за необходимите промени в България на самата нея, а не на външни сили, било то от Изтока или от Запада. Това, че не успя, вероятно не умалява значението на неговите усилия.
Очевидно в Москва по това време смятаха, че сближаването на европейските “сателити” с Пекин, независимо с каква цел се извършва, намалява нейното влияние в тези страни. Приказките на Горбачов за “самостоятелност” на съюзниците, естествено, бяха демагогия, но те даваха възможност за нормализиране на отношенията на тези страни и по държавна и (още по-важно) по партийна линия с Пекин.
Доколкото си спомням, малко преди нас в Пекин отиде делегация на ГДР водена от Ерих Хонекер, а след нас – всички останали. Струва ми се, че нито тогава, нито по-късно у нас, пък и в другите “братски” страни, не е имало желание за отдалечаване от Съветския съюз. По-точно е да се каже, че най-далновидните лидери на малките социалистически държави имаха точно обратната цел – да помогнат за нормализиране на отношенията на Москва с Пекин, за преодоляване на разрива между двата социалистически гиганта, който до голяма степен предопредели поражението на социализма в неговото съревнование със световния капитализъм. По вина най-вече на съветските ръководители този шанс бе пропилян, а последствията както за тяхната страна, така и за останалия свят са очевидни.
Недоволството на Москва от предстоящата визита в Пекин се усещаше по всичко. С цел да покажем нашите искрени намерения и да смекчим подозренията на Кремъл, ние поканихме експерти от външните ведомства на Съветския съюз в София, за да ни разкажат за техните позиции. Пристигнаха ресорният заместник-външен министър и заместник-завеждащият международния отдел на комунистическата партия. Аз ги придружавах през цялото време, присъствах на разговора им с ръководителя на нашата делегация и на другите срещи, но те спестиха всичко по-сериозно, което без съмнение биха могли да споделят с нас.
Помня до днес думите на Тодор Живков, след като ги изпрати от кабинета си в ЦК на БКП: “Ама те са били гола вода, бе”. Вероятно те не бяха “гола вода”, но не искаха да разговарят по-сериозно с нас, защото имаха инструкции да ни покажат, че отношенията с Пекин са само от тяхна компетенция, а ние трябва след това да следваме указанията от Москва. Тоест, тогава искаха да изправят Китай пред “блок” на всички останали социалистически държави, за да повлияят на неговата политика. За сериозността на тези идеи на Горбачов всеки може сам да си направи нужните изводи.
Планът на тогавашното УБО беше делегацията да пътува с руски самолет “Ил-62” до Новосибирск, да си почине един ден, а след това до Пекин да лети с нашия правителствен “Ту-154”. Самолетът, който ни изпрати срещу заплащане Москва, бе овехтял, с мръсни калъфи на креслата, с отвратителна храна за пътя. Понеже маршрутът беше нощен и пресичаше Черно море, в един миг си помислих, че с тази машина може и да не стигнем до Новосибирск, но руският екипаж беше много опитен и всичко мина без произшествия.
Контрастът от пребиваването в Китай бе поразителен. Домакините се бяха постарали да ни покажат, че сме желани гости. Всичко бе планирано образцово, изпълняваше се с точност до минутата, най-високите китайски ръководители приеха нашата делегация и проведоха искрени и подробни разговори с българския първи ръководител. В Шанхай наш домакин бе кметът на града, бъдещият Генерален секретар на ККП и президент на КНР Цзян Цзъмин. Министрите се срещнаха с техните колеги. Неочаквано за нас китайската страна поиска да подпишем и протокол за възстановяване на връзките между двата международни отдела. В нашата група съответната квалификация и работно ниво (тогава бях член на ЦК на БКП) имах само аз, вероятно затова ми бе възложено да подпиша протокола. Това стана в резиденцията за гости на отдела в присъствието на цялото ръководство.
Спомням си, че всички разговори на високо равнище, включително и с Дън Сяопин, който нямаше формални постове, освен председател на Военната комисия на ЦК на ККП (в Китай този председател държи “копчето” на ядреното оръжие на страната), бяха сърдечни и откровени. Много се говореше за миналото, като китайските ръководители не криеха трудностите и дори грешките, които е трябвало да преодоляват. Плановете им за бъдещето бяха много конкретни, покриваха срок от двадесетина години и изглеждаха невероятни, но животът показа, че те са били реалистични и затова бяха изпълнени. От плановете на българската страна, както е известно, не остана нищо друго, освен къс хартия. Но тогава това не можеше да се предполага. Ние се надявахме, че ще преобразим страната си, като осъществим реформи, в известна степен еднопосочни с извършваното в Китай. Предполагахме, че по този път няма да вървим сами, а с останалите европейски социалистически държави, с помощта и под крилото на великия тогава Съветски съюз. Смятахме, че кризата в отношенията между Москва и Пекин е на път да бъде преодоляна, а това щеше да даде импулс за развитието на всички нас. Никой не мислеше, че след две и половина години европейският социализъм ще се разкапе.
По предложение на Тодор Живков, направено още в началото на посещението, нашите китайски домакини подготвиха писмо до съветските ръководители, което той взе, за да го предаде лично в Кремъл на път за София. Така той смяташе, че е изпълнил интернационалния си дълг да съдейства за сплотяването на световния социализъм. Може би в илюзиите за посредничество между двата тогавашни социалистически гиганта се криеше и доза наивност, но тя е простителна за лидера на една малка партия и държава, който вероятно е имал желанието да се почувства частица от голямата политика.
Както е известно, историята тръгна по своите си пътища, а нейният ход се определя не само от Пекин или Москва, но и от Вашингтон, и от Лондон, и от други столици (къде повече, къде по-малко). Днешният Китай е едната от двете глобални свръхсили (Русия, ако не броим ракетно-ядреното оръжие и суровините, е отишла доста назад). Задачата пред днешна България е по-различна - да оцелее като суверенна държава. Някои хора от някогашния висш партийно-държавен ешалон в България с помощта на Москва се добраха до “царската корона”, олигавиха я и я предадоха безславно на други мераклии за власт, които, за съжаление, не успяха да я използват в интерес на страната ни.
Да опазим, да укрепим, да възвеличим хилядолетната България - тази задача остава за идните български лидери, както и за всички нас.
Христо Н.МАЛЕЕВ
Посланик, Доктор по
история, член на
редакционния съвет
на в.“Нова Зора”
София, 23 юни 2011 г.
