• Заради личната си кариера партийни лидери станаха инициатори на позорен закон,
какъвто не си позволиха дори правителствата на Костов и Кобургготски
Известно време след приемането на Закона за досиетата от предишното Народно събрание и формирането на специализираната комисия се надявах, че публикуването на списъци на български граждани, които са имали връзка с бившата Държавна сигурност, с външното и с военното разузнаване се прави с оглед на това гражданското ни общество да бъде по-добре информирано за близкото минало на страната. Още повече че инициатор и автор на проекта е ръководството на БСП и нейната парламентарна група. А и председателят на комисията Евтим Костадинов явно е назначен под давление на Бюрото на БСП – бивш офицер от Народната милиция, активист на Добруджанската ни партийна организация, той постъпва на новия си пост, като член на ВС на БСП.
Предварително искам да кажа, че според мен за предпочитане беше досиетата на сътрудниците и агентите на ДС да бъдат унищожени или отворени след примерно петдесет години, когато актуалните страсти и противопоставяне са изтлели.
Но има логика и в защитата на откритата информация за дейността на различните институции, партии и общества не само през периода 1944-1989 г., но и през целия 20 век. Разбира се, ако бъде съобщавана обективна информация за положителното и отрицателното, извършено от всеки българин, имал контакти със секретните служби.
И това го твърдя, защото самият аз съм бил сътрудник на Българското външно разузнаване (ПГУ) и съм наясно каква огромна роля изигра това разузнаване за опазване на националната ни сигурност и за защита на интересите на България.
Наред с моята дейност като писател, а тя едва ли е случаен епизод в новата ни култура, изпитвам гордост, че през онези години, в отличие от различните ни дипломатически служби, оцених вярно ситуацията в Полша от началото на 80-те години. Вместо да говоря за икономически и политически подем, подчертах особено обезпокоителните тенденции в живота на Полша, отнасящи се до срив в икономиката и разрив между държавното и партийното ръководство и народните маси. Няма как, анализирах аз, след фазата на народното мълчание в Полша, да не последва етап на граждански вълнения и на справедлив бунт. След половин или една година се случиха събитията в Гданск.
Или през втората половина на 70-те години, когато съдействах български писател да се срещне със Симеон Сакскобургготски в Барселона и Мадрид. Така се набра допълнителна и нужна информация, че Симеон Втори не е член на емигрантски организации, които активно провеждат подривна работа срещу тогавашна България, че съдейства за контакти между български търговски организации и испански бизнесмени, че винаги се радва на българските прояви в Испания, и още, че мечтае да види родната си земя. Няма да се впускам в примери, но и до ден-днешен не мога да проумея защо трябва да се срамувам от тези си усилия в полза на родината?! Напротив, това са светли моменти, когато трябваше да проявявам не само писателско въображение, а и характер, интуиция на анализатор и проверка на мъжеството си.
Тези дни получих поредното писмо от Комисията за досиетата, която отново оповестява, че съм бил сътрудник на Външното ни разузнаване, но вече с оглед на участието ми в структури на Висшата атестационна комисия. Този път реших да не реагирам прибързано на писмото и се взрях по-подробно в текста му.
На първо място, потвърди се едно мое наблюдение, трупано повече от две години: целта на Комисията по досиетата е не да информира или само информира, но да санкционира сътрудника на бившата ДС, да му постави печат на опозоряване, да го отдели от останалите български граждани като неблагонадежден, като човек извършил тежък грях. Вярно, не се прибягва до съдебни санкции, но пък на съответния човешки екземпляр му се обещава присъда без давност, която даже Всевишният не би могъл да отмени.
През последните няколко години ставаме свидетели как хора с приноси в съвременната ни култура, с нелепи опровержения, протестират срещу обявяването им за сътрудници и агенти на бившата ДС. Те се кълнат в най-святото, че са били почтени граждани, че никога не са работили за тази мракобесна организация - Държавна сигурност, че моралът им е неизмеримо по-висок от морала на човек, съгласил се да сътрудничи на „органите”. Готови са да признаят тесните си връзки с ЦК на БКП и с централното ръководство на Комсомола, Отечествения фронт, правителствените екипи преди 1990 г., само и само да не попаднат в „черния списък” на участниците в „зловещата” структура на миналата власт. Спомняте ли си как един виден социолог, бивш платен кадър на ЦК на БКП, с ехидство и омерзение говореше по една от електронните медии какво грехопадение е да си имал нещо общо с ДС? Ако това не е параноя, си е чист цинизъм! За съжаление, оказва се, че „маньовърът” със съзнателната дискредитация и оклеветяване на тайните служби от втората половина на 20 век, дава резултати тук и там.
Питал съм се коя е причината. Страхът? Подлостта човешка? Малодушието? Инстинктът за приспособяване към всеки силен на деня? Вътрешното чувство, че като герой на Кафка ще бъдеш наказан, няма как да избегнеш наказанието, тъй като си виновен или другите са достатъчно мощни, за да те извадят от редицата на „невинните”? А може би надделява боязънта за потомството – няма как то да не бъде санкционирано като наследник на порочен баща?
Така или иначе, вижда се, че при по-слабохарактерните и конюнктурни особи, но и при „по-деликатно” формираните натури, ефектът от Закона за досиетата постига замисъла си. Да усетиш, че е заплашена собствената ти свобода! Да се откажеш от миналото си заради оцеляването си! Да си посипеш главата с пепел, да поемеш своя дял от „колективната виновност” в името на ефемерната си „чистоплътност”! Да изпиташ гузност и подчиненост пред анонимната или конкретно назована комисия. Комисия, от която зависи правото ти да живееш и да притежаваш спокойна и дирижарана от „Великия инквизитор” съвест!..
В началото вътрешно протестирах срещу медийните прояви на фаворита на БСП Евтим Костадинов с неговия съвсем скромен човешки потенциал, както и на членовете на комисията с квота на соцпартията, но после видях, че те си вършат задълженията като типични изпълнители бюрократи. Писмото, получено от мен, документира тази очевидност. Те всъщност системно осъществяват разпоредбите на закона, приет в парламента от тройната коалиция. Проверките на Висшата атестационна комисия се извършват в съответствие с „чл. 3, ал. 1, т. 12 и т. 29” на закона.
На второ място в Закона за досиетата съзнателно са допуснати разширени трактовки на термините „агент”, „таен сътрудник”, както и на различните формации на ДС и на Военното разузнаване. Нарочно не се прави разлика между доносник и сътрудник, осигурявал външната сигурност на държавата, работил за вътрешния просперитет на България и съдействал на борбата срещу престъпността и криминалните елементи, както и за „внос” на нови технологии. Също така преднамерено на Военното разузнаване, което действа изключително зад граница, му се вменява вина, че е част от системата на вътрешната сигурност. Няма как главният инициатор на закона Татяна Дончева, бивш прокурор и адвокат, да не е наясно с тази материя. Още по-малко министърът на вътрешните работи Румен Петков или ерудираният председател на БСП Сергей Станишев.
На трето място, реализира се задача, която далеч надраства рамките на бившата ДС. Така членовете на българското общество се разделят на две категории – едните пълноценни, другите потънали в нравствена кал, едните чисти, другите нечисти, по формулата на Бертолт Брехт – едните „чихи”, другите „чухи”. По пътя на асоциациите няма как днешният българин, младите поколения, които познават епохата на социализма чрез „разобличителни” исторически четива и тенденциозно написани учебници, да не си помислят следното: щом бившата Държавна сигурност е била такова невъобразимо чудовище, такъв палач на хората, тогава и целият социалистически период е „мръсно” копие на този политически мрак и варварство.
Иди след такива идеологически матрици и внушения да обясняваш, че през втората половина на 20 в. България се нареди между развитите страни в света и Европа, че се модернизира, съхрани успешно границите на държавата, че в науката постигна непознати височини, че се създадоха класически произведения на културата, изкуството и литературата, че българската образователна система подготви младо поколение с впечатляваща ерудираност и специализация в най-различни жизнени сфери.
Не това обаче остава в съзнанието на масовия гражданин, налага се единствено вестникарското заглавие: „183-ма агенти на ДС от 1242 учени” и обещанието да бъдат разследвани още 128 учени. И какво, че тук се намират имена, с които България, ако е нормална държава, а не убежище на неграмотници и нагли кариеристи, би трябвало да изпитва истинска гордост и преклонение! Ще посоча единствено „разобличени” образци от хуманитаристиката, понеже това е областта, която познавам по-добре.
Коя европейска държава не би се гордяла с композитор като Александър Йосифов, с блестящ специалист по английска литература като Александър Шурбанов, със световно име в тракологията като Иван Маразов, с европейски подготвен ерудит в древната история и култура, като Богдан Богданов. Не укрепват ли достойнството на българския дух реални върхове на модерната българска историческа наука като Васил Гюзелев, Георги Марков, Георги Бакалов, Иван Божинов, Костантин Косев, авторът на бележитата многотомна история на световната литература Симеон Хаджикосев, подготвеният по средноевропейски мащаби философ политолог Васил Проданов, изтънченият изкуствовед Аксиния Джурова, крупният езиковед Тодор Бояджиев, неповторимият художник Греди Асса и пр.?
Фигурират и хора от други области на познанието – някои от тях познавам лично като отлични професионалисти и порядъчни натури – съученикът ми от Ямболската мъжка гимназия професора медик Милчо Лесев, стратегически мислещият икономист Нансен Бехар, славата на българското киноизкуство Людмил Стайков, високо талантливият Огнян Сапарев, едно от светилата на родната математическа наука Петър Кендеров. Да споменавам ли повече имена от списъка на дискредитацията? Ще е безсмислено! Пък и кой може да се договори в този случай с педантичния чиновник, с посредствения завистник, или с политическия реваншист, изопнал от злост нерви?!
На четвърто място, сещам се, че едно такова сепариране на и без това изпитващото тежка демографска, икономическа и политическа криза общество допълнително го отслабва, обезсилва съпротивителните му сили срещу обезличаването. Но за това вече доста се изписа в медиите, та едва ли е нужно да го повтарям.
Ще допълня, че този развой на нещата не ме изненадва особено, макар и да осъзнавам колко е пакостен за националните ни интереси и благополучие. Зная, че няма как една неголяма част от българското общество, която живее с философията на политическия реваншизъм, да не се солидаризира със Закона за досиетата, с продиктуваната от него комисия, която се конституира в Оруеловско министерство за насаждане на страх и взаимна омраза. Тепърва ще се изливат огромни финансови средства от държавата, за да бъде во веки веков унищожен споменът за социализма и за лявата идея, така както са се осъществили у нас.
Следователно парадоксът не е, че има сили, макар и в малцинство, които въпият за политически расизъм. Парадоксът не е и в това, че истински вдъхновител и манипулатор на този закон е новият господар на Балканите и конкретно на България – елитът на Съединените американски щати. Всеизвестно е, че в САЩ самото понятие „комунизъм” събужда по-жестоки инстинкти за мъст, отколкото понятията „фашизъм” и „национал-социализъм”. При новата доминация на Вашингтон у нас след 1996 г., естествено е, наред с въпросите за американските военни бази, за изпращането на български военни контингенти в държави, където воюват американци, за узаконяването на новата ни геополитическа ориентация, да се акцентира и върху атакуването на бившата ДС, а чрез нея да се изопачи и зачеркне профилът на соцпериода.
И без особен анализ е ясно, че определената на България роля да е сателит на САЩ, да се превърне в част от Балтийско-черноморския масив, ударна сила на НАТО в контактите му с Руската федерация (вж. „Всичко е геополитика”, Боян Чуков, в. „Нова Зора”, бр. 26 от т.г.), не може да бъде реализирана без ерозиране, а в определени случаи и без разрушаване на българския суверенитет, на българската държавност. А това предполага не само пълна военна и икономическа зависимост от Вашингтон, не само духовна експанзия на американската субкултура, но и реален диктат на американския фактор върху политиката, провеждана от българските правителства, върху енергийните ни проекти, върху ориентацията и действията на сегашния политически елит.
Разбираемо е, че новите господари на света изискват схемата на Закона на досиетата. По този начин се развенчава не само историята на нашата страна от втората половина на 20 в., върху което акцентувах, а наред с това се разгражда и така наречената „охранителна система” на държавата. На Балканския полуостров няма страна с толкова малочислена армия. Логично е България да няма крепка система на националната сигурност. Не е случайно, че в никоя бивша соцдържава не е разгромявана така поголовно агентурната мрежа от времето на социализма, не е провеждан толкова драстичен и безразсъдно безцеремонен курс срещу устоите на българската държава. И тук нещата не опират единствено до политиката на реванша, по-скоро подготвя се трансформиране на българското духовно пространство в територия за осъществяване на чуждестранни интереси.
В този план мен единствено ме боли, че ръководството на БСП в определено историческо време (2005-2008 г.) подготви и задължи парламентарната си група, заедно с коалиционните партньори НДСВ и ДПС, да гласува уродливите текстове на Закона за досиетата. Разумни причини и доводи за такова поведение на БСП, от която и от която и от която и гледна точка да го преценяваме, няма. Всичко туй си е чиста загуба за партията, за нейната обществена и чистоплътност. Затова смятам, че в позицията на соцпартията са се примесили груб външен натиск и лъжливо направена вътрешнопартийна сметка.
Главното е, и това – някога документите на историята изрично ще го удостоверят – лидерите на БСП са се съобразили стриктно с „препоръките” на американските ни наставници, от които зависят и партийните им кариери. Според сайта Уикилийкс посолството на САЩ е останало дълбоко изненадано от отзивчивостта на основните БСП-ръководители към интересите на САЩ, след като започва да функционира тройната коалиция. Дипломацията на САЩ е била поразена от сервилност, на каквато изобщо не се е надявала. Вероятно срещу такъв социален и политически опортюнизъм възлови лица на соцпартията са очаквали лична подкрепа от свръхдържавата. Получили ли са я? В по-значима перспектива - не!
Жалко, че заради собствената си кариера са пожертвали базисни ценности на своята партия.
Близо до ума е, че щом бившата Държавна сигурност е такова свърталище на лоши духове, на човешки мерзости и терор, времето на социализма попада също под графата: исторически порок, историческо извращение! Така новата партия всъщност остава без минало. То се е оказало престъпно. И цялата фразеология за голямото историческо наследство на БСП се стопява като сладък памук. Черно на бяло се разкрива, че новата реформираща се или реформирана БСП не може да бъде наследник на БКП и че тезисът за такова наследяване е чиста демагогия.
Самата соцпартия се разделя, по подобие на обществото, на „чисти” (тези, които не са били сътрудници на ДС) и „нечисти” (които са имали връзки с разузнавателните и контрарузнавателните органи). Честно да си кажа, не разбирам защо депутати от БСП, гласували Закона за досиетата, се възмущават напоследък от кабинета Борисов, оповестил сътрудници на ДС сред действащите български посланици. Ако гледаме буквата на закона, приет и от депутатите на БСП, той с нищо не е нарушен. Напротив, този закон предполага такива актове, и нещо друго – в подтекста му е заложена възможността за лустриране. Така че правителството на ГЕРБ се явява органичен продължител на норми, вложени в Закона за досиетата, приет по инициатива и с гласовете на депутатите на БСП. А тези норми предполагат публичното оповестяване (опозоряване) на българската дипломация и на нейния „флирт” с органите на бившата ни национална сигурност.
Едва ли авторите на закона от страна на БСП не са предполагали, че след приемането му голяма част от твърдия електорат, състоящ се от бивши кадри и сътрудници на ДС, ще напусне партията или ще се отдалечи от нея. Като знак на разочарование определен контингент от тях ще гласува за други партии, все едно дали става дума за ГЕРБ, „Атака” или НДСВ.
Не си мисли, скъпи читателю, че нещата са се случвали на тъмно. Не се и съмнявам, че дадени соцлидери са изчислили точно с колко ще намалеят електоралните привърженици на БСП. Според мои близки, подготвени социолози, броят на тези леви българи се движи около числото 300 000 души (заедно със семействата им), а вероятно и повече. Представете си, че на 5 юли 2009 г. тези над триста хиляди членове и симпатизанти бяха гласували за най-голямата ни лява партия: тогава, с около милион и сто хиляди електорат, БСП днес би имала много по-солидна парламентарна група и много по-силно влияние в обществената действителност.
Готов съм да преглътна и този пренеприятен факт. Възмущаваме най-вече защо след 5 юли 2009 г. лидерите (лидерът) на БС не намериха в себе си кураж, за да признаят от името на ръководството на БСП, че са допуснали крещящо груба и непростима политическа грешка с отражение върху националното ни битие. Поне пред хората с леви възгледи от дипломацията, журналистиката, културата, науката, народното представителство и пр., получили клеймо чрез Закона за досиетата, някой трябва да се извини от името на БСП. Да се извини пред личностите, които са работили за просперитета на отечеството, а се оклеветени (лустрирани). Да се извини пред поколението, което строеше социализъм в България. Да се извини пред първенци на българския дух, приели да служат на лявата кауза. Да се извини заради конформизма на леви водачи или заради тяхното подобострастие и ангажименти с чужди интереси.
И понеже това няма да се случи, този мой текст го предназначавам за тези, които не искат да бъдат подвеждани, нито лъгани!
P.S. Още нещо. През живота си имах възможност да общувам с редица офицери от външното ни и военното разузнаване. Повечето от тях бяха високо образовани личности, които гледаха реалистично на развитието на българските нрави. Те са между първите, които започнаха да критикуват консерватизма на ръководството на партията, симптомите на нов култ към личността, опасната липса на обществен контрол, бягството от реформиране на социализма, ограничената свобода в културата и медиите. Не малко от тях смятаха, че конвергенцията между капитализма и социализма не е безумна идея. Някои пострадаха заради възгледите си, други премълчаваха публично несъгласията си, което породи у тях известно разминаване с гражданската смелост.
Публична истина е, че у нас несъгласието със статуквото,критиката на методите и стила на управление идваха главно от леви среди и много по-рядко се срещаха сред откритите противници на режима. Оформи се даже вълна на съпротива в БКП, която прерасна в борба за обновяване на социализма, за идване на нов вид, по-продуктивен и по-демократичен социализъм.
И нека не разглеждаме основни фигури на нашето разузнаване, най-вече външно и военно, като антиподи на тези целебни обществени тенденции. Респектирали са ме с мисленето си на реформатори на социализма офицери на българското разузнаване като Иван Александров, Георги Чаушев, Мирон Арсов, Владилен Попов, Цветан Станимиров, Милчо Германов, Горан Готев, Любомир Михайлов, Тойчо Даскалов и много други. Това бяха и си остават, заедно с всичко останало, морално, вярващи в човешката свобода индивиди.
Един от най-подготвените критици на реалния социализъм, виждащ като през рентген неговите слабости и пороци, противник на едноличния режим е бившият шеф на Военното разузнаване генерал-полковник Васил Зикулов, партизански командир, неукротим радетел за свобода и социална справедливост. Генерал Зикулов е един от дейците на БКП, който сметна, че резултатите от Априлския пленум (1956 г.) са половинчати, че трябва да се създават нови отношения с народните маси, че в БСП заемат ключови позиции кариеристи, посредствени особи с недостатъчен интелектуален багаж.
Според мен неслучайно днес ударът се нанася тъкмо върху кадри на лявото ни движение с по-широк поглед и с по-безспорна култура и етика, респективно и върху кадри от външното и военното разузнаване. Нали трябваше да се освободи пространство за квазикултурата, за покварената политика, за глупостта и посредствеността, за поголовното примирение с корупцията и чуждия диктат! Нали трябваше да настъпи най-после царството на криминално акушираните олигарси, но и на техните бодигардове, на милиционерите с комплекси, на едноизмерния човек, който проявява сила тогава, когато го дирижира воля, стояща над него!..
