Продължение от бр. 27
Какво е необходимо днес на руснаците?
На нашата Кръгла маса вече се чу въпросът какви са реалните възможности на националната държава в постсъветското пространство. Но защо трябва да отиваме толкова далеч? Та примерите са пред очите ни. Пред нас са две източнославянски държави, фактически това са две части на руския народ. Дори не зная кои ще ви бъдат по-симпатични – отляво или отдясно. Примерът отдясно е интересен с това, че може здравата да се спори дали Беларус е national state, или си остава парченце от империята.
Лидерът на тази държава непрекъъснато потвърждава своя имперски вектор. Последните думи, които цитирам, са произнесени преди месец-два. Думите са красноречиви и логикото им е абсолютно имперска, тъй като Лукашенко ясно различава двойните стандарти на Запада.
Според мен, въпреки казаното на нашата дискусия, действително има почва за консенсус между „народниците” и „държавниците” вътре в рамките на руския национализъм. И тази тема не може да се изчерпи, защото имперската идея в Русия не е някаква допирателна, нещо странично, дадено един път и завинаги, това е по-скоро руслото на нашето развитие, прагът и т.н.
Тук може да си припомним Ф.М. Достоевски, който утвърждава, че: „Ако идеята е вярна, то тя има възможността да се развива, а ако е способна да се развива, то непременно с времето ще трябва да отстъпи пред друга идея, произлизаща от нея, която я допълва, но вече съответства на задачите пред новото поколение.” Имперската идея не е моноидея, а цяла редица идеи, свързани с приемствеността. Имперската идея се самообновява. Същността й е в това, че ние, руснаците, създаваме и носим в себе си самостоятелна цивилизация. Това е нашето наследство, нашият съюз с предците-пазители и с потомците, които ще трябва да разкрият натрупания от нас потенциал. Защото не е възможно да се изгражда нация в хоризонта на едно поколение – такива неща се правят за дълго, за векове. В противен случай, по-добре въобще да не се започват.
Ако отидем отвъд мистичните алюзии, свързани с предците и светите покровители на народа, нацията въплъщава вярата в своето висше, в йерархията, която свързва народ, род, семейство и човек с техните висши и най-върховни състояния. За вярващите – това е животът на светците, за атеистите – победите и подвизите на предците. И тъкмо в това си качество нацията е не само съгласуема с империята, но и я предполага като политическо развитие на света, който естествено се формира около народа си, около вярата му като развитие на неговия дух и жизнени сили.
Думите на Александър Трети „Русия за руснаците и по-руска” не звучат по същия начин в днешен контекст, както тогава. Тогава те имали смисъла в контекста на многовековното служене и на елита, и на народа, а днес имаме среда на „антислужене”, на свобода, на утвърждаване на несолидарност, несуверенност, несамостоятелност и дори безпринципност. При такава подмяна лозунгът може да звучи само с акцент върху предлога „за”. Това означава, че Русия отново се явява като източник на обогатяване, като дойна крава, предмет за разбичване, баница, която трябва да бъде разделена. В такъв прочит Русия се превръща в обект, в безсловесен матерал и ресурс за самоутвърждаване на тези уж руснаци, които следват образеца на всички останали „доячи”, а такива доста се навъдиха по нашите земи. Това е „национализъм”, който е не само „минималистичен”, но и „нискостъблен”.
Що се отнася до национално-имперското възраждане по отношение на лозунга на скинхедс и симпатизантите им трябва да се добави само едно – Русия – майка за руснаците!
Не може да има състезание между доячи и донори. Или е състезание за доячи, или за донори. Не може да се признае за честна дуалистичната постановка на въпроса „народ за другите” или „народ за себе си”. Нито едното, нито другото съответства на историческата правда, на духа и архетипите на руския народ. Това е избор, който ни налагат между мнимото колониално робство (несвойствено за руснаците) и филистерското издребняване и дразнене, което за нас винаги е било противно и омерзително.
Днешното руско поколение или трябва да вземе реванш и да се нареди в системата за доубиване на Русия – ще възстановяват пропорциите в редиците на олигарсите, в държавните органи, в системата на управление, в достъпа до блага и услуги, като при това иноетническите кадри частично или напълно ще бъдат притиснати. (Дефакто това ще означава реванш не за руснаците изобщо, а за рускоетническия капитал.) Или ще се формира национално-имперско ядро, което по принцип ще се откаже от логиката „Русия за мен е най-любима”, ще заяви своите права върху Русия, следователно правото да бъдат пълноценни граждани ще бъде отказано за онези, които не могат да се откажат от своето „за...”. Всички доячи, компрадори, големи и малки мошеници ще получат от империята една яка метла по гърбината. Не бива да хвърляме на гърба на руснаците извращенията на иноетническите „доячи” – та нали за тях Русия не е майка, а мащеха, временна родина и обект за използване. Но нима това е повод руснаците да се отметнат от дълга пред своята матушка?
Доколкото днес не виждаме някаква сплотена група на руския капитал, то за националистите в Русия може да бъде реален само вторият вариант – национално-имперския.
Има и още един вариант наистина: под лозунгите „Русия за руснаците”, „Кавказ за чеченците”, „Якутия за якутите” и после „Московията за московците”, „Кубан за казаците”, „Урал за уралците” се клонират „националисти”, финансирани от чужбина. Финалът за такъв сценарий, който до голяма степен повтаря парада на суверенитетите от 1991-1992 г., ще бъде първо раздробяването на руснаците, а после тяхното размиване. Същевременно това ще звучи много красиво и приспивно. (И Елцин в началото на 1991 г. говореше громко за нуждата да се запази СССР, но в обновен формат, и също така призоваваше да се гласува срещу стария Съюз.)
За консолидацията на народа днес не е необходимо създаване на руски републики (т.е. предложението на Елцин от 1989 г., както и на днешните национални демократи), не е нужен откровен доброволен отказ на националните републики от техния специален статут (т.е. предложението на Султигов от “Единна Русия”), а провъзгласяване на руския национален проект. Без такъв проект, руското движение и руската държава по-скоро ще се размият, а в най-добрия случай ще изтекат в буржоазната ентропия.
Може да възникне въпросът: а как сега да се провъзгласи руският проект, щом руснаците не се поддържат един друг, щом не са солидарни помежду си? На това може да се отговори така – в условия на голяма беда солидарността на руснаците е винаги налице. Този факт се корени в нашата културна памет (вижте например цитата от Твардовски). И ние знаем, че тази руска дружба и солидарност бяха потвърдени и в афганската кампания, и в чеченската кампания. Тук е доказателството, че консолидиращият руски проект е жизнено необходим.
Лукавството на днешната война за удушаване на руския народ и смачкване на руската имперска идея е в това, че нас ни унищожават не във фронтална атака, а чрез бавна и предрешена духовна и информационна „ефтаназия”. Руснаците ги приспиват.
Представата за нашата страна като страна на непрогледния мрак ми изглежда инструмент за точно такова приспиване, а не за пробуждане.
Ако зад нас е имало само мрак, то няма и кого да будим. Затова държавата-нация трябва да възсъздава, но да го прави творчески, и имперската идея е присъщото условие за такава работа. Няма смисъл да се позоваваме на мнението, че империите спадат към миналото.
Ние можем и трябва днес да създаваме нова реалност, ново могъщество, да въплътим онова, за което мечтаем и да се избавим от недостатъците, които виждаме в нашето минало.
