И президентът Барак Обама, и най-близките му сътрудници съзнателно не използват термина “война”, когато говорят за конфликта в Либия. Различните синонимни фрази, които заменят суровата и страшна дума за крайното озверяване на човешкото племе, вероятно играят някаква пропагандна роля, но по същество показват нашия цивилизационен крах. Ние не сме по-добри, нито по-морални от поколенията, живели преди нас, а единственото ни преимущество е, че разполагаме със средства за изтребление, които са много по-унищожителни от предишните.
Войната в Либия може да се анализира от различни гледни точки. Вероятно има смисъл не да се изброяват конкретните географски имена от своеобразния кадрил на сраженията, където стъпката напред е последвана от стъпка назад в такт с взривовете на натовските бомби и ракети, а да се разглежда този нов конфликт като показател за днешното състояние на международните отношения. Дори нещо повече – като предзнаменовател за утрешния ден.
Либийската война ни подсказва най-разнообразни неща за Съединените щати от епохата на президента Обама. Например, че въпреки промените на съотношението на силите в света, въпреки укрепването на нови центрове на влияние и могъщество, Америка си остава до голяма степен уникален притежател на най-съвременни (включително електронни, свръхточни и насочвани от Космоса) средства за водене на бойни действия. Държавите, които искат да бъдат нейни съперници, вероятно би трябвало да я догонят не само в другите области на живота, но и в това отношение. Защото възможностите за военна намеса, особено ако тя е сравнително безнаказана, са необходимо условие за налагането на собствените икономически, политически и всякакви други интереси.
Друг важен извод от събитията около Либия е, че сега се осъществява нова и по-гъвкава стратегия за силова намеса на Америка в международния живот. Съединените щати смятат, че техните съюзници трябва да поемат по-голяма част от финансовите разходи и евентуалните жертви при воденето на нови войни, агресии, мироопазващи операции, хуманитарни намеси или както и иначе да ги назовем, въоръжени конфликти в различните краища на земята.
Обсъждайки “необходимостта” от намеса със сила в Либия, повечето американски конгресмени, както и хората от президентската администрация, подчертаваха, че Либия е по-важна за Европа, отколкото за Америка, и затова европейските членове на НАТО трябва да поемат основната грижа за нейното “опитомяване”.
Тази словесна логика се превръща в принцип на политиката. Европейското крило на НАТО поема все по-голяма част от свързаните с войната разходи и жертви, може би с надеждата, че това ще му осигури по-голям дял от богатствата на Либия, които тя, след като бъде “демократизирана”, ще бъде принудена да сподели със своите “освободители”. Защото в крайна сметка предстоящото преразпределяне на либийските природни богатства (колко за страната – колко за чуждите компании) ще изрази с точни цифри в чий интерес са били всичките революции, демокрации и жертви. Материалното мерило има всеобщо приложение. Дори в малка България нивото на живот показва по-ясно от всякакви думи в чий интерес е била и нашата “демократизация”, както и за кого са работили перестройчиците и останалите български политици.
В Либия интересите на Съединените щати и на европейските им съюзници ще се сблъскат, защото Америка иска да си спести финансовите и другите разходи, но няма намерение да оставя който и да е район от света в зоната на чуждите интереси. На 5 април американският конгресмен Кърт Уелдън, оглавявал много парламентарни делегации на страната си в Либия, писа от Триполи, очаквайки нова среща с Кадафи, за да го убеждава да се откаже от управлението: “Без съмнение Америка трябва да играе ключова роля за подпомагане на либийците в изграждането на ново управление. Ако не започнем да работим с лидерите на страната, дори с тези, близки до Кадафи, ние можем да изгубим възможността да съдействаме за изграждането на нова Либия. Ключът към лансирането на реформи в някоя чужда страна е да открием и ангажираме новите появяващи се лидери”. На времето си Америка откри и лансира нужните й лидери за България. Сега идва ред и на Либия, и на другите страни, преживяващи “революции” и “демократизации”.
Противоречията между САЩ и европейските участници в НАТО ще бъдат продължителни и потенциално конфликтни, защото възможностите на Вашингтон намаляват, но апетитите му си остават все същите. Целта на новата политика е с по-малко усилия и средства да се постигнат преобладаващи позиции, подобни на предишните. Ще трябва да мине известно време, докато Америка свикне с положението си на “пръв сред равните”, а не на световен хегемон. Дотогава разминаването между спомените за миналото и сегашните реалности може да подведе лидерите на задокеанската държава и да ги хвърли в опасни авантюри.
Разбира се, и досега Съединените щати не осъществяваха самостоятелно военните си акции. През 1991 г. във войната в Персийския залив срещу Ирак участваха 32 държави. В мисията в Босна през 1995 г. участниците бяха 24, а през 1999 г. в Косово – 19. Войната в Афганистан, започнала в 2001 г., събра 48 участници, а Иракската война, започнала в 2003 г. – 40 държави. Към днешна дата с военен принос в конфликта с Либия са се ангажирали 15 държави (сред тях и Петко, барабар с мъжете), от които едва три са арабски. Във всички досегашни акции Америка играеше водеща роля, докато в Либия тя се опитва да избута на преден план европейските си съюзници.
Америка заяви, че иска военната намеса в Либия да се поеме от европейците, но тя ще бъде готова да се притече на помощ по всякакъв начин, включително и с нови бомбардировки, ако стане нужно. А дотогава ще продължи участието си във войната с модерни средства, с каквито съюзниците й не разполагат: електронно разузнаване и заглушаване на противника, презареждане на съюзните бойни самолети във въздуха и прочее.
Този опит за по-активно въвличане на съюзниците във военните действия би могъл да има особена важност за бъдещето. Американският континент е отделен от останалия свят с огромните пространства на океаните. Почти за всеки бъдещ конфликт може да се намери някой американски съюзник или “приятел”, който да е по-близо до него, да има по-непосредствени интереси от изхода на сблъсъка. Това ще позволи на Съединените щати да се опитат в началото да стоят настрана, да оставят другите да жертват хора, средства и престиж, намесвайки се със “свръхоръжия” и без значителни икономически и човешки жертви в края на войната, за да си присвоят плодовете на победата.
В специална реч, произнесена на 28 март в Националния университет за отбрана във Вашингтон и посветена на войната в Либия, президентът Обама уточни новата философия на американската военна намеса по света: “Аз няма да се колебая да използвам нашите военни сили бързо, решително и самостоятелно, когато е необходимо да се защити нашия народ, нашата родна земя, нашите съюзници и нашите жизнени интереси. Но има случаи, когато сигурността ни не е пряко заплашена, но са заплашени нашите интереси и нашите ценности. Понякога ходът на историята поражда предизвикателства, които заплашват нашата обща човечност и нашата обща сигурност. Това не са проблеми само за Америка, но те са важни за нас. Ние знаем, че Съединените щати, като най-мощна държава в света, ще бъдат призовани да помогнат. Не трябва да се боим да действаме, но тежестта на действията не трябва да пада само върху Америка. Задачата ни ще е да мобилизираме международната общност за колективни действия, както направихме в Либия. Американското лидерство не е просто въпрос да вършим всичко самостоятелно, да носим цялата тежест. Истинското лидерство създава условия и коалиции, в които да се включат и другите. Да работим със съюзници и партньори, които да носят своя дял от тежестта и да плащат своя дял от разходите. Така че принципите на справедливостта и човешкото достойнство да бъдат подкрепяни от всички”.
Тези думи на Барак Обама заслужават специален анализ. Именно в тях някои виждат същността на това, което наричат условно “Доктрина Обама”. В типичния си стил американският президент, чиито качества никой сериозен политик не би трябвало да подценява, съединява традиционния американски егоизъм и самолюбие с някои по-високи материи от морално естество, към които той открай време има подчертан афинитет. Не е трудно призивите за висок морал да се опровергаят с безброй примери от американската история и конкретна политика, както и с не по-малко примери от историята и политиката на почти всички държави в света. Същността обаче е скрита в друго – в желанието, за да не кажа – в мечтите на всички хора за един друг свят, по-различен, по-справедлив и по-морален от досегашния. Обама се надява да приласкае с думите си и тези мечти. И нека не смятаме, че ние сме по-добри от останалите. На тяхното място и с техните възможности вероятно и ние щяхме да бъдем като тях.
Но тук се сблъскваме с друг важен въпрос, свързан със съвременните военни конфликти – с необходимостта от тяхното морално оправдание. Макар и бавно, макар с приливи и отливи, днешното човечество постепенно увеличава значението на моралните аспекти в живота си. Нараства ролята на обществените организации, средствата за информация съкращават разстоянията и малко по малко превръщат света в едно цяло, а хората се вълнуват от всичко, което се случва по земята. Затова агресиите и военните намеси в по-голяма степен, отколкото в миналото, трябва да се обосновават морално и хуманитарно. Важността на тези въпроси пролича ясно по време на подготовката и осъществяването на военната намеса в Либия. Вероятно всеки съвременен политик би трябвало да обръща специално внимание на това ново явление, чиито основи може би се крият в променения баланс на силите, както и в унищожителната мощ на съвременните оръжия.
За разлика от миналото Съединените щати тръгнаха дори и на ограничена военна намеса в Либия едва след като бяха получили необходимата им резолюция от Съвета за сигурност на ООН (върху която Китай и Русия не наложиха ветото, на което имат право), както и съгласието на Арабската лига. Разбира се, и съгласието, и резолюцията бяха само за налагането на забрана за военни полети, но в текста съзнателно бе включена допълнителна фраза за приемането на други “необходими мерки” в защита на мирното население. Именно тази фраза, тълкувана от всеки по нужния му начин, позволи на Франция, Англия и Америка да бомбардират въоръжените сили на Либия, останали верни на Кадафи, и по същество да се превърнат в съюзници на “бунтовниците”.Така или иначе, но някакъв “смокинов лист” бе осигурен още преди началото на чуждестранната военна намеса.
Конфликтът в Либия роди и друга новост, която някои нетърпеливи коментатори определиха като съществена част от идеята за евентуална “Доктрина Обама”. В американската политическа практика свързването на името на президента с някаква “доктрина” (спомнете си прословутата “Доктрина Труман”) се смята за дълбока бразда, която остава за вечни времена в нивата на националната памет. Като всеки президент, вероятно и Барак Обама би искал да остане в историята с някакъв нов и съществен принцип на външната политика, без, обаче, да ограничава вариантите си за действие в зависимост от конкретните обстоятелства. В случая става дума именно за използване на моралните съображения като оправдание за военна намеса. В речта си от 28 март Обама изрази тази мисъл по следния начин: “Америка не може да използва армията си навсякъде, където има репресии. Ние трябва винаги да съпоставяме интересите си с необходимостта за действие. Но това не може да е аргумент никога да не действаме в интерес на справедливостта. В тази конкретна страна – Либия – и в този конкретен момент ние бяхме изправени пред вероятността от насилие в ужасни мащаби. Имахме уникалната възможност да спрем това насилие: международен мандат за действие, широка коалиция, готова да бъде с нас, подкрепа на арабски страни и молба за помощ от самите либийци. Можехме да спрем силите на Кадафи, без да разполагаме американски войски на земята. Би било предателство на нашата същност, ако се бяхме отказали от отговорностите си на лидер. Като президент аз не се съгласих да изчакам картината на убийства и масови гробове, преди да започна да действам”.
Разбира се, тези общи съображения на американския президент са твърде опасни – фактически те оправдават всяка военна намеса на страната му с аргумента, че действа в интерес на “справедливостта”, както Америка си я представя. По неговата логика, дори и преди противникът да осъществи “убийства и масови гробове”, силните Съединени щати имат моралното право да ги предотвратят със съответните бойни действия. По същество това е заявка, че Америка може да обяви всичко, което не й харесва, за неморално, и така да започне “законни” военни операции. И ето че добрата абстрактна идея за повече морал в политиката може лесно да се превърне в оправдаване на всяка конкретна агресия. Казано с други думи, очевидно хората имат да извървят още твърде дълъг път, преди да стигнат до мечтания рай на земята. Поне досега Барак Обама не успя да направи нищо, което да ни приближи към тази цел-мечта.
Военните действия в Либия ни говорят много и за състоянието на другите големи страни в света. Например за Русия. Тя не успя да предотврати либийската война, не се съгласи да разваля отношенията си с Америка, препречвайки се решително на нейните планове за военна намеса. Може да се спори дали президентът Медведев и премиерът Путин са на еднакви или на различни позиции, дали разногласията им са някаква игра или са израз на противоречия, които ще намерят решение в предстоящата догодина битка за Кремъл. Ясно е, обаче, че днешна Русия няма достатъчно сили, за да балансира военните възможности на Съединените щати. Фактът, че и Бразилия, и Индия, и Германия наред с Китай и Русия не подкрепиха (но и не гласуваха против) резолюцията на ООН показва, че съществуват възможности за мобилизация на тези огромни страни, които чрез съгласувани действия могат да станат първостепенен фактор в международните отношения. Но засега и Русия, и останалите не желаят да играят ролята на организатор на потенциалния съюз-отрезвител на Америка.
Интересна е позицията на арабските държави. Очевидно те са объркани от промените, които настъпват в този доскоро консервативен регион. Различията между отделните арабски страни са значителни, думите за демокрация и свобода са непривични за ушите на много от техните ръководители, а Америка иска най-вече да запази влиянието си в Средния изток. В нужния момент тя с радост би “предала” и саудитския крал, и монарсите на миниатюрните държавици от Залива, и кралете на Мароко и Йордания, ако на мястото им дойдат нови хора, които ще провеждат нейната политика, ще приемат нейните модели на управление и ще споделят с нея природните и другите си богатства.
Египет, който би могъл да стане център на една бъдеща арабска коалиция, все още е твърде изостанал, беден и неразвит в политическо отношение. Затова интеграцията на арабския свят си остава далечна цел, срещу която ще работят и Израел, и големите европейски страни, и самите Съединени щати (да не говорим за Турция и Иран). От сблъсъка на интересите на всички тези държави ще се оформи бъдещето на арабския свят, който сега се тресе от гърчове.
За съжаление, не е ясно какво дете ще се роди от днешните арабски “страсти”, но без съмнение все някога светът ще види един обединен, модерен и силен съюз на арабския ислям, чиято дума в глобалната политика ще е много по-силна от сегашната.
Съседните Турция и Иран ще се опитат да станат решаващ фактор в арабския регион, но тяхното взаимно съперничество, а и вътрешните им проблеми, вероятно ще им попречат да се превърнат в покровители на Арабския изток. Срещу тях ще работят и бившите колониални сили Англия и Франция, които ще се опитат да възвърнат предишното си влияние. Свидетелство за това е сегашната им абсурдна агресивност, която вероятно е израз на слабост, а не на сила.
Колкото до България, ако ние използваме традиционното си приятелство с арабския свят, ако не участваме в агресивните действия срещу едни или други негови представители, ако разширяваме икономическите си връзки, ако подготвяме арабски младежи в нашите университети, то бихме могли не само да възвърнем старите си позиции, но и да станем необходим и желан партньор на пробуждащия се средноизточен гигант. Между другото, това би укрепило и нашата собствена независимост и самостоятелност. А имаме ли задача, по-важна от тази?
