БСП, коалиционни партньори, бъдеще
Политиката на двойните стандарти в БСП се прилага и по отношение на миналото на партията. В началото на 90-те години по-откровено се набелязваше дистанция от историята на българското комунистическо движение и най-вече от периода на социализма през втората половина на 20 в. Ударението се поставяше върху недостатъците в изграждането на социализма и съвсем бегло се споменаваше за позитивните черти. Тодор Живков се оценяваше единствено като самозабравил се социалистически водач, като субект, раздавал произволно държавно имущество на фаворизирани от него лица и пр.
Едва ли прокуратурата щеше да повдигне куп обвинения против Живков, да го арестува и съди, ако лидерите на соцпартията не се бяха съгласили с такова третиране на бившия държавен и партиен ръководител. Официалният мотив беше, че по този начин БСП се разделя с едно тъмно минало, че истински се променя като демократична организация, че е готова да реже “живо месо” от собствената си плът в името на демокрацията.Но в тази ситуация ставаше необяснимо защо БСП се обявява за наследник на БКП, значи и на нейната история? Може би при такива настроения в елита на новата БСП би било за предпочитане тя да започне своята дейност “на чисто”, да се разграничи изцяло от “греховете” на компартията, особено от момента, когато БКП възприема идеологията на болшевизма през 20-те години.
По-късно това противоречие беше коригирано чрез сравнително по-отзивчиво (толерантно) отношение към миналото на БСП, но и чрез познатата технология на двойните стандарти. Създаваше се ореол над образа на Димитър Благоев, но предпазливо се обглеждаше българският и световен принос на Георги Димитров. Шумно се утвърждаваше антифашисткият характер на съпротивителното движение, но се тушираше обстоятелството, че в отличие от много европейски страни съпротивата бе ръководена от БКП.
Причините за Септемврийското въстание от 1923 г., както и неговото място в модерната ни история, бяха сведени до извода за авантюризма на ръководителите на въстанието. БСП не се помъчи да достигне поне равнището на идеологическата полемика, изпъстрила класическия роман на Емилиян Станев “Иван Кондарев”, нито да разбере с какво това въстание е вдъхновило големи творци като Гео Милев, Никола Фурнаджиев или Асен Разцветников.
За съжаление на някои от соцлидерите, историята на БКП е такава, каквато е, имало е сектантство, апотеоз на революционното насилие, вяра в диктатурата на пролетариата. В лоното на българската социалдемокрация такива възгледи са отхвърляни, не са били обаче отхвърляни коалиранията с репресивни буржоазни режими. От друга страна, партията на действието, на дълбокото въздействие върху националния ни живот е БКП, а безсмъртните гении на духа и на парабелума се раждат именно в атмосферата на една борба за социална справедливост, за ново социалистическо общество.Но аз смятам, че най-значимият пропуск на соцлидерите това е бягството им от нова оценка за периода 1944-1989 г. Докато същите ръководители прикриват този период със смокинов лист, докато не намерят смелост да го определят като етап от модернизацията на България, като съзидателен и плодоносен, като исторически момент от повишаването на жизненото равнище, докато не изтъкнат решаващата роля на БКП за реализирането на ново земеделие и нова промишленост, докато не направят съпоставки между фактите за икономиката преди 1989 г. и след тази дата, дотогава те ще остават разоръжени пред доводите на антикомунизма, пред офанзивите за приемането на закони за декомунизацията, за демонизиране на комунистическото и революционното движение у вас.
Очевидно е, че БСП ще продължи да намалява като влияние в обществото, ще остава насред път, без нужния авторитет, докато не даде отговори не само на въпроса за нейната роля в криминалния преход, но и за миналото й като комунистическа партия, работила за благото на българския народ и България. Ако в елита на БСП констатациите, становището за важните моменти от развитието на БСП е друго, за предпочитане са оголените конструкции на отрицанието, възникнали непосредствено след 10 ноември 1989 г. (те поне са поднесени по-откровено).
Има някакво хитруване, изобретено от лидери на соцпартията: с “неудобните” проблеми от партийната история да се занимава Българският антифашистки съюз (честванията на събитията и героите от партийното минало се организират от същата антифашистка формация), а лидерите на БСП в редица случаи да заемат положението на наблюдатели. Така 9 септември отпадна от календара на партията като неин знаменателен празник, оредяха събиранията по села и градове, проявяваната солидарност на този ден заглъхна.
Опозорени през последното десетилетие бяха хиляди и хиляди работници в органите на сигурността през социализма, и то с активното съдействие на депутатите на БСП. Нима соцлидерите не се досещат, че тук става дума не толкова за ДС, а за присъдата над цял исторически период, обхващащ втората половина на двадесетото столетие, че нанасяните удари върху комунистическото движение подготвят тотално дискредитация на БСП? И още. Има нещо унизително в поведението на част от елита на соцпартията, който сякаш се срамува от историята на своята партия, от събития и хора, с чието дело би могъл да се гордее. Вместо този елит да се държи исторически достолепно, той продължава да подражава на библейския Хам.
В нещо партиите си приличат с хората. В живота немалко хора правят кариера, като лесно се отказват от дадената дума, нагаждат се навреме към по-силните от тях, нямат характер и линия на поведение, прекалено са пластични и меки като пластилин. Работата е там, че до каквито и жизнени върхове да се доберат тези индивиди, околните гледат на тях пренебрежително, надсмиват им се зад гърба, усещайки че не могат да им бъдат опора, нито образец за подражание. И партиите губят престиж и уважение, когато не държат на даденото слово, когато се приспособяват, заприличали на търчи-лъжи човеци. И тъй като у нас отдавна съществува парламентарен плурализъм, всеки има възможност да си избира онези идеи, платформи и действия на дадена партия, които според него отговарят на интересите му, а и на интересите на обществото и нацията. Щом усети несолидност в манталитета и устойчивостта на дадена партия, субектът се разколебава, отказва се да гласува, или си избира друга партийна формация. Обикновено чрез политиката си партийните ръководства гледат да се харесат на своите поддръжници, да защитят техните интереси и след това, или наред с това, започват да мислят за разширяване на влиянието си. Неуместно е, поне според мен, лидерите на една партия първо да насочат вниманието си към другояче мислещите и след това, като на досадна подробност, да се обърнат към най-верните си привърженици, таксувани за твърд електорат.
В БСП обаче подобни противоречия се подминават, отново в името на единството. Така в една и съща партия членуват хора, които се срамуват от комунистическото минало на БСП, и хора, които изпитват гордост от тази историческа летопис. Като неважна подробност се възприемат различията между леви българи, които държат БСП да не участва в правителства на прехода (понеже ще трябва да провежда “дясна” политика) и леви българи (между тях съм и аз), за които България през идните десетилетия ще съществува в условията на капитализма и заради това по-добре е соцпартията да участва във властта. БСП в такава ситуация би могла да смекчава рестриктивната политика, да съхранява основни елементи на социалната държава, да съдейства по-целенасочено за модернизацията на страната. И от БСП зависи дали България ще тръгне по пътя на развития капитализъм, или ще завива, както е сега, към пропастите на латиноамериканската олигархия.
Естествено е обаче с намаляване на влиянието на соцпартията нейната роля в различните управленски коалиции да става по-слаба и неустойчива. Тази констатация има косвена връзка и с реализирания “идеал” на номенклатурата: присвояването на държавната собственост! Но тя удостоверява също как изкуствено се подминават левите противоречия и как външно правилни постановки се изкористяват още повече от практики на очертания от мен подход на двойните стандарти.
Ще си позволя да разширя аргументацията си с няколкото примера от отношението на БСП към войната в Ирак, към присъединяването ни към НАТО и ЕС.
БСП известно време заемаше колеблива позиция относно участието на България в иракската война и най-вече във връзка с изпращането на наш военен контингент. Но скоро соцпартията се нареди между останалите политически сили, които подкрепиха войната на САЩ и Великобритания. Все си мисля, че още тогава нашите партийни лидери са знаели колко фалшив е поводът за агресията на американците (иракчаните били имали ядрено оръжие и огромни запаси химическо оръжие), но са сметнали, че един техен отказ ще изолира партията от САЩ (а те са в състояние да накажат всяко свободно и независимо действие). Не са били и толкова лековерни, за да възприемат тезата на западните идеолози (у нас пропагандирана от Соломон Паси), че новите войни на 21 в. ще са войни за внедряване на демокрация и че всяка държава, за която САЩ сметнат, че е тиранична, ще бъде подложена на военно нападение. Едва ли с тяхното социално образование не са разбирали, че е опасно да се подкрепи война, в която целият Арабски свят, цялата мюсюлманска общност са обявени за престъпни и терористични по рождение и религия. Още повече че БСП до онзи момент непрекъснато заявяваше волята си да следва политиката на немските социалдемократи, на френските социалисти, а те се обявиха срещу войната и срещу участието на военни контингенти от техните държави в иракската авантюра.
Но и десните партии от континентална Европа, в голямото си мнозинство, заеха позиция срещу войната. При такова стечение на обстоятелствата не е трудно да се установи, че военнолюбивата позиция на парламентарната група на левицата (следователно и на БСП) е формирана под въздействие на държавните ръководства на САЩ и Великобритания (за алиби е послужил мотивът, че британските лейбъристи оглавяват правителството на Англия). За това, че ръководството на БСП се е поддавало на чужд натиск, свидетелства и отказът на парламентарната група на “Коалиция за България” да изпълни решението на пленума на Висшия партиен съвет нашата страна да не участва с войска в иракската война.
По подобен начин лидерите на БСП се престараха ненужно в периода на приемането на България в НАТО. С показно бодрячество те произведоха идеологемата, че соцпартията била много по-последователен и горещ привърженик на приемането на България в Северноатлантическия пакт от СДС, което е тривиална лъжа. На какво са се надявали лидерите ни с такова твърдение? На късата човешка памет? На възнаграждение от САЩ и Запада? Най-малко са се надявали да им повярват редовите социалисти! Затова и силово, на поредния партиен конгрес, беше наложено решение, според което социалистическата партия се обявява за членуване на страната ни в НАТО.
Не се опитвам да връщам историята назад, най-малкото защото това е невъзможно. Но не можеше ли да се обясни на лявата аудитория наложената необходимост от влизане на България в НАТО чрез диалог между равнопоставени хора, чрез уважение към интелекта на социалиста, а не с аргументи за наивници на “стара възраст”, с ликуване, че НАТО е витлеемска звезда, която сочи пътя към мира и благополучието?
Искам да бъда правилно разбран. Аз не призовавам към безплодна носталгия по миналото, нито за някаква преднамерена конфронтация с НАТО. Напротив, убеден съм, че историята не се повтаря, че през дълъг исторически период Европа ще се развива като аванпост на развития капитализъм. И БСП ще трябва ясно да каже, че близкото бъдеще на България е буржоазното общество. Но това бъдеще би трябвало да се придвижва в посока Германия, Франция и Испания, а не, както сега, страната ни да се приближава към Третия свят. Задачата е да се възстанови промишлеността, да се модернизира земеделието, да се засили ролята на националния капитал. Вместо да се фантазира за непосредствено извършване на информационно-технологичната революция, нека да се види какви стъпки още трябва да се направят, за да стане у нас реалност онова, което го има в развития Запад.
Не съм в състояние да предвидя какво ще се случи в света, да речем, след едно столетие. Твърде възможно е Китай с неговата социалистическо-буржоазна система, с върховенството на държавната воля и на управляващата партия да се превърне както в икономически планетарен център, така и в центъра на лявото движение в света. Може би в Латинска Америка ще се потърсят нови форми на свободата, социалната справедливост и солидарността. Но в Европа, поне през близките няколко десетилетия, както подчертах, ще господства властта на капитала. И позитивната тенденция ще кристализира в по-нататъшното развитие на развитото буржоазно общество с неговата демократизация, разширено възприемане на социалните придобивки и по-нататъшно научно-техническо обновяване. Поне в Европейския съюз друга алтернатива понастоящем като че ли не се очертава.
Днес например, вместо да се проектира на едро, за предпочитане е да се премахне тоталния диктат на Световната банка върху българските финанси и икономика. Вместо да се говори въобще за демокрация, нека БСП упреква например не просто журналистите за обслужване на политически интереси, а да назовава и имената на медийните монополисти, които до един имат “червена” биография. Вместо да се потулват случаите на корупция в левицата, нека БСП първо да обгледа, но конкретно, собствения си елит и заедно с това да публикува информация за корупцията и контрабандата, упражнявани от новите управляващи. Нелогично е малката партия на Яне Янев – РЗС, да публикува повече материални доказателства за нарушаване на законите от лидери на ГЕРБ, а БСП да се ограничава с популяризиране на оповестените данни и с техния “нов” прочит.
От БСП се очаква открито да заяви, че България не може да изпълнява безропотно заповедите от Вашингтон и Брюксел, че тя ще провежда своя национална политика в промишлеността, земеделието и енергетиката, която няма да се конфронтира с общата политика на ЕС.
БСП може ясно да заяви, че България е държавата, която ще работи за по-близки връзки между Европейския съюз и Руската федерация, че нашата страна ще даде примери за европейска цивилизованост и славянска толерантност. Не само от евродепутатите на десницата, но и от евродепутати на нашата левица дочуваме реплики с унизително превиване на гръб пред брюкселската администрация, с внушение, че “нецивилизованият” българин най-после е ощастливен да получава уроци от цивилизования Запад. Освен това БСП трябва да настоява клаузи от подписания договор за влизане на страната ни в ЕС да бъдат отново дискутирани, щом накърняват националния интерес.
И с НАТО е така. България е член на НАТО и изпълнява своите задължения. Няма защо обаче винаги да се държим като провинени ученици пред военното ръководство на НАТО. БСП би могла да изработи национално отговорно становище за влизането на Македония и Сърбия в ЕС и НАТО, както и относно членуване на Турция в ЕС. Да постави срок за участие на българските войници в афганистанската война. БСП е в състояние да разкритикува по-остро и категорично проамериканската политика на правителството на Бойко Борисов, както и поведението на посланика на САЩ Джеймс Уорлик в публичното ни пространство. Иначе ще се появи съмнение, че неслучайно от БСП получиха старт ангажирани с политиката на САЩ политици и дипломати като Елена Поптодорова, а в умалени мащаби – и като Татяна Дончева.
Редица лидери на БСП надуват мускули като представители на най-голямата опозиционна партия, а когато трябва да влязат в политическа борба, приличат на нетренирани спортисти или на равнодушни наблюдатели. И в политиката, и в живота, за да внушаваш доверие и печелиш авторитет, трябва да си господар на волята си, да не дириш само странични улици, по които да се шмугнеш в спасителния здрач.
Връщайки се към личността на Георги Първанов, нужно е да добавя още един щрих. Като президент Първанов разкри потенциал от качества на добър политик и държавник. Ролята, която играе като обединител на нацията, му е по-присъща, отколкото да лидира част от политическото пространство. В президентстването проявява грижа България да се развива като нормална страна – член на ЕС, да получава тласъци в икономиката, да бъдат защитавани по-отговорно социалното дело, здравеопазването, образованието, науката и културата. А това са актове, достойни за адмирация. Показателни са понастоящем манифестациите на президента срещу белезите на еднолична власт и насаждането на полицейщина.
Струва ми се, че Първанов се опитва да създаде новата гражданска организация АБВ, тъй като разбира, че у нас се разгръщат опасни процеси, които, ако сега не бъдат възпрени, утре цената за преодоляването им ще е прекалено скъпа. Тревожа се, че следващият президент на България няма да бъде така предвидлив, умерен и чужд на политически крайности.
Като лидер на БСП Г. Първанов постигна известни успехи. За тях е писано неведнъж. Но аз смятам, че в тази сфера той е уязвим. БСП, по време на неговото председателство, не укрепна. Ръководството й подходи реалистично към важни световни тенденции, но прояви недопустими компромиси, съпоставими с философията на конформизма. Прекалено силни бяха люшканията между дясна и лява социалдемокрация. Допусна се чистка на елитни кадри, чиято загуба за БСП е невъзмездима. Партийните организации по места изпаднаха в още по-дълбока летаргия. Почти три години след 1997 г. БСП се проявяваше като “удобна”опозиция на кабинета на Иван Костов. Разочарова десетки хиляди съмишленици със своята вътрешна и международна политика. Ръководството на соцпартията прекалено се съобразяваше с интереси на външните фактори, подценявайки мисленето и морала на лявата аудитория.
В ръководството на БСП започнаха да доминират кадри, за които на първо място стои кариерата, а не идеите, на които са се посветили. Мнимият прагматизъм обвърза някои от тях с определени бизнес среди и бизнес интереси, което не само на теория е източник на корупция. БСП продължи да е “конфедерация”, съставена от няколко борещи се за надмощие групи, като след фактическото отстраняване на привържениците на Жан Виденов и Александър Лилов се укрепи контингентът от ръководни кадри, предпочетени от Георги Първанов. Оценката, която продължава да тежи, се съдържа в това, че през периода, когато Първанов беше председател на БСП, тя се сви от два милиона на един милион гласоподаватели, от първостепенна стана второстепенна политическа сила. Ситуация, която се запазва и до днес, тоест цели десет години.
Георги Първанов, в отличие от БСП, на парламентарните избори през 2001 г. успя да спечели на първите си президентски избори през 2002 г. достатъчен брой гласове. Вероятно повлияха неговите апели с общонационална значимост, респектът към образа му на успешен политик. И наред с това толерантното отношение на медиите към Г. Първанов (с оглед на ролята му за приемане на България в НАТО). Докато към БСП същите медии продължиха още по-настъпателно, още по-убийствено твърдо да провеждат своите политически атаки. В онзи момент медиите доказваха с всичкото красноречие на пропагандата (преди изборите за НС през 2001 г.) как българският народ трябва да гласува за новия спасител от Мадрид и неговата царска партия. Народът повярва и избра главно депутати от НДСВ по същия начин, по който осем години по-сетне повярва и гласува да бъдат избрани депутатите от ГЕРБ, предвожнади от Бойко Борисов – бодигарда на Симеон Сакскобургготски.
