Преди 30 години България отбелязваше 1300-годишнината на своята държава с тържествени церемонии и пищни празненства. Две години преди това, с решение № 684 / 25.07.1979 г. на Секретариата на ЦК на БКП, беше възложено на Българския туристически съюз организиране и провеждане на първата българска хималайска експедиция.
Изкачването на Лхоце (8511 м) имаше колкото спортно, толкова и политическо измерение. То трябваше да покаже, че българските алпинисти не отстъпват на прочутите хималайски покорители и че могат да премерят сили и с Еверест, когато експедицията е национална и българската държава стои зад нея във всяко едно отношение.
Ентусиазмът беше голям. Нямаше проблеми с пари и храна. Българската хранително-вкусова промишленост произвеждаше всичко, което можеше да си представи фантазията на алпиниста (и не само на него): лиофилизирани космически храни, швейцарски типове сирена, шунки и пастърми, рибни консерви, кисело мляко на прах, конфитюри, шоколади и компоти. И разбира се – шкембе чорба и общовойскови сухар. Имах шанса да бъда включен в разузнавателната експедиция през пролетта на 1980 г. заедно с Христо Проданов и Методи Савов. Заминахме за Катманду, столицата на загадъчния Непал, презастраховани с 400 кг багаж, от които половината бяха в повече. Поляците на Анджей Завада, които бяха мръзнали и гладували цяла зима на базовия лагер на Еверест и Лхоце, само цъкаха: „Вие, българите, сте големи богаташи! Слизате от самолета, постилате килим до върха, изкачвате го и после изгаряте килима”. За съжаление непалските власти не ни пуснаха да преминем ледопада Кхумбу, за да видим Лхоце от непосредствена близост. А Христо имаше едно на ум да се опитаме да се изкачим до Южното седло (8000 м). Съветският посланик натисна и руснаците бяха пропуснати до Западния циркус, откъдето си избраха премиерния маршрут за 1982 г.
Двамата с Христо Проданов слязохме до Намче базар (3400 м) и въртейки педалите на едно динамо, пращахме сърцераздирателни молби до непалското Министерство на туризма. Отнюд! На връщане към Базовия лагер (5350 м) шерпанките, кикотейки се, ни поздравяваха с тяхното протяжно „Намасте-е-е!”, а Христо им отговаряше съвсем сериозно: „Ей, стринки! Знайте, че бате ви Христо каквото науми и замисли – все го постига”.
Година след това, на 30 април 1981 г., Христо Проданов стъпи на главния връх на Лхоце (8511 м). В щурмовата тройка бяха още Методи Савов и Огнян Балджийски. Те обаче закъсняха с потеглянето по тъмно от последния лагер и пропуснаха своя шанс. Трябваше да се играе на сигурно и ръководителят на експедицията Христо Проданов прекрати опитите на следващите атакуващи свръзки. Задачата на правителството беше изпълнена. България стана хималайска сила, постигайки осмото изкачване на внушителния съсед на Еверест.
В деня, когато Христо, Методи и Огнян слязоха в базовия лагер, бях там и имах привилегията да ги поздравя лично. За тях всичко беше вече история, но за Асен Джаков и за мен предстоеше изкачването на „джуджето” Айлан пик (6200 м) от южната страна на Лхоце. С българския кашкавал и луканка от експедицията и с благословията на хиндуистките божества изкачихме в алпийски стил и нашия връх. Бяхме неизказано щастливи. В Лукла Христо Проданов на свой ред ни поздрави за изкачването.
Първата българска хималайска експедиция показа, че българските алпинисти, натрупали опит в Памир, Кавказ и Алпите могат да атакуват всеки хималайски връх. Но тя беше и изключителна атестация за възможностите на българската държава преди три десетилетия.
Малко експедиции можеха да си позволят собствен полет до Катманду. На малко държави такъв полет изобщо се разрешаваше. Но по тава време българският посланик Точо Точев влизаше при министър-председателя на Индия без предварително записване.
На индийския субконтинент България беше уважавана държава и желан партньор.
Много са българите, които не пожалиха усилия и помогнаха за успеха на експедиция „Лхоце - 8511”. И все пак нека си припомним имената на алпинистите в нея: Христо Проданов (ръководител), Кънчо Долапчиев и Димитър Бърдарев (зам.-ръководители), Методи Савов, Огнян Балджийски, Евгени Христов, Емануил Деянов, Красимир Тасев, Дойчин Василев, Слави Дерменджиев, Кънчо Матеев, Тошко Лазаров, Руси Дженев, Запрян Хорозов, Людмил Янков, д-р Стайко Кулаксъзов,
инж.Стефан Калоянов и моя милост, Румен Воденичаров.
На всички тях - живи и покойници – дълбок поклон!
