продължение от бр. 16
Соцпартията работеше в по-спокойна атмосфера през годините на управлението на НДСВ, при намален интензитет на политическо противопоставяне в страната. В същото време тя не претърпя промени във вътрешния си живот, продължавайки да вегетира като организация. Между елита и партийната маса се откроиха нови напрежения, за част от които споменах. Сергей Станишев, посочен лично от Георги Първанов за нов лидер на соцпартията, не коригира линията й във вътрешен и външен план. Либералсоциалната ориентация като цяло получи потвърждение. Известна промяна настъпи в емоционалното възприемане на миналото и историята на БСП, по-определено се потърсиха и възможности за обновление.
Най-голямо постижение на С. Станишев бе в насочването на усилията на БСП към привличане на млада смяна, на ново партийно попълнение. Правилно беше решено младите да създават собствени организационни структури, да бъдат включвани по-системно в ръководните структури. Ще отбележа ролята на младежки дейци като Кирил Добрев, Явор Гечев, Трендафил Величков и др. Това е глътката въздух, която новото партийно ръководство даде на партията, застрашително застаряла в организациите по места.
За мен е необяснимо защо Станишев не привлече в ръководството, и по-конкретно в Изпълнителното бюро, ценни кадри, отстранени или „замразени” под предлог, че не произлизат от ОСД или са приближени на бившите председатели Ал. Лилов и Ж. Виденов (например Красимир Премянов, Васил Проданов, Дончо Атанасов, Мими Виткова, Иван Атанасов, Валентин Вацев, Клара Маринова, Мариана Христова и др.). Защо не пристъпи към радикални организационни реформи, при положение че сам е свидетел как БСП и нейното влияние гаснат ден след ден.
С позитивен ефект бяха засилените връзки със Социнтерна и ПЕС. Но как може да се обясни, че биваха издигани на ръководни постове хора без качества, усреднени представители на своето поколение? Недопустима бе търпимостта към корумпирани кадри, открили в БСП пристан за правенето на кариера на всяка цена. С. Станишев се изкушаваше да прави такива кадрови компромиси, които след това се заплащаха и от самия него. Той не подобри правилата за избор на депутати. Не въведе мандатност в БСП. Не наложи ново уставно положение ръководителите на големите местни организации да не могат да бъдат народни представители. Не разшири критериите за кадрови подбор така, че да не се възпроизвежда – вече десет или петнайсет години – изборът на едни и същи ръководни лица. Може би днес ще е по-полезно за БСП, ако вътрешнопартийната демокрация се обогати и чрез избор на председател на следконгресен пленум на Националния съвет. Така колективната воля ще постигне предимство и монополът ще се замени с диалог.
Резултатите от парламентарните избори през 2005 г. бяха очаквани – БСП препотвърди, че е второразредна партия, получавайки над един милион гласа. Тя спечели повече депутатски мандати, понеже на изборите гласуваха по-малко граждани. БСП беше изправена пред две възможности – да участва, или да не участва в коалиционен кабинет заедно с либералните формации НДСВ и ДПС. Ако беше се отказала от участие, чакаше я допълнителен период от четири години в опозиция. А това можеше да се окаже непоправима беда за соцпартията след упражнените репресивни методи срещу нея от кабинета “Костов”: прекараните общо осем години в опозиция можеха да маргинализират левицата.
Другият избор беше коалиция само с НДСВ. Но тогава НДСВ се възприемаше за център на националната корупция и БСП трябваше да изпита заедно с царската партия всички негативи в това отношение. Евентуалното коалиране само с ДПС се очертаваше като извънредно крехко, неустойчиво, направено с партия, искала забрана на БСП. Така че не смятам за неправилно коалирането на БСП с НДСВ и ДПС. Това съюзяване беше реалистично с оглед на изборните резултати. И за европейската практика са обичайни следизборните коалирания на социалисти с либерали. Не съм убеден обаче докрай, че БСП трябваше да участва в коалиционното правителство със своя лидер. Неслучайно останалите две партии се включиха на равнище заместник-председатели.
Но изборът на Сергей Станишев за премиер доказа, че все пак грешка не е извършена! Станишев се изяви като премиер, направил твърде много за България. През този период той спомогна за разширяване на производството и потреблението, за постигане на инвестиционни кулминации, за развитие на науката, образованието и културата, за повишаване на жизненото равнище чрез система от мерки за подобряване стандарта на бедните, пенсионерите, младите, хората с физически недъзи, за стимулиране на дребния и средния бизнес. И нека не обясняваме всичко с международната конюнктура. Правителството разполагаше с програма, с професионализъм и със системна политика, които обезпечаваха постиженията.
Вярно е, че стиковката между министерствата страдаше от недостатъци.
Вярно е, че се срещаха разминавания между политиката на социалистите и либералите. Вярно е, че корупцията продължи да е обществена язва, макар основните средства от държавния бюджет да изтекоха по време на работническо-мениджърската приватизация и други крупни приватизационни актове (например раздържавяването на телекомуникационната система, на енергетиката и пр.).
Кабинетът „Станишев” не умееше да комуникира с гражданството. Уязвима беше връзката му с медиите. Но това е обяснимо, като се има предвид ангажимента на основните медийни собственици с проекта „Глобална България” за ускорено овладяване на премиерското кресло от Бойко Борисов.
През последните две десетилетия във връзка с недопустимите компромиси и кристализиралите изрази на политически конформизъм, допуснати от лидери на БСП, в обществото започна да ерозира представата за соцпартията като борец за социална справедливост. Редица актове на правителството на тройната коалиция и преди всичко примерите за корупция в различни министерства, подкрепата на медийния клан Ирена Кръстева, узаконените практики на „заменки на гори”, срастването на бизнес с бюрокрация и пр. отдалечиха много наши съмишленици от партията. Те повярваха, че Бойко Борисов и ГЕРБ са предвестници на нова програма за социална справедливост, без да осъзнаят, че са жертва на „заговор” на олигарсите.
По този начин пропагандата на десницата беше улеснена и поради грешки на левицата. Логично беше да се усилят критичните настроения вътре в БСП. Но не беше логично социалисти да помагат за идването на власт на популистката партия ГЕРБ, а такива се намериха. Сред тези социалисти се наредиха членове и привърженици на соцпартията, които реално провеждат линията на новия „червен” капитал. Част от тези хора решиха да сътрудничат на ГЕРБ (срещу ръководството на БСП), защото те лично или техни наследници бяха придобили черти на олигарси. Друга част, след като Бойко Борисов дойде на власт, се уплашиха, че неговата полицейска машина може да съсипе бизнеса, с който се занимават, да им организира публично опозоряване и оклеветяване. Решиха, че ако подкрепят ГЕРБ, ако си затворят очите пред държавно разрушителната му дейност, ще могат да получават и занапред бизнес „поръчки” от властта. Трета част се обявиха срещу правителството и лично против Станишев, тъй като се чувстваха пренебрегнати и оскърбени от екипа на председателя. И едва друга, четвърта част, не вложиха нито корист, нито коварен подтекст, нито бизнес съображения в критиката си на Станишев и на тройната коалиция, а заради отклоненията им от идеята за социална справедливост.
Любопитно е, че офанзивата против кабинета „Станишев” започна не в края, а по средата на мандата му. По странна асоциация, като двигатели на разрушителната критика се очертаваха същите личности, които подрониха почвата и под краката на Жан Виденов и неговото правителство. Отново бе издигнат възгласът за слабия премиер и некадърното му управление. Така за пореден път се удостовери, че вътрешните партии в подобна ситуация „не мируват”, че са сравнително единни, когато БСП е в опозиция, и се превръщат в „екзекутори”, щом партията е на властовия рул. И през 1996 г., и сега вътрешната опозиция действа срещу премиера социалист и кабинета: преди заедно със СДС, понастоящем заедно с ГЕРБ.
Когато БСП загуби парламентарните избори през юли 2009 г., тъкмо вътрешни сили в БСП заговориха първи за незапомнен изборен провал, така както след 1996 г. вътрешнопартийната опозиция създаде идеологема за тоталния провал на правителството на Демократичната левица. Тези дейци на БСП бяха наясно с успехите на правителството „Станишев” в икономиката и социалната област, но предпочитаха да заболеят от „амнезия”. Те знаеха, че изборните резултати на соцпартията от 2009 г. не се различават качествено от изборните резултати на партията през 2001 г., но като при съзаклятие се договориха да кажат, че е станала партийна и национална катастрофа. И както през 1996 г. имаше договорки между социалистически ръководители и ръководители на СДС за снемане на правителството на Виденов от власт, така и сега като акушери на ГЕРБ, гастролираха и „червени” олигарси, и непрозорливи ръководни лица от БСП. Едва след месеци, а и година след парламентарните избори същите „критици” започнаха да признават, че по време на тройната коалиция са ставали и добри неща.
За да дискредитират и унизят до дъно Станишев, те сътвориха легенда за неговата сексуална ориентация. Със същото намерение сътвориха теза за наследниците на старата номенклатура, които пак застават начело на партията и държавата, че това е реставрация на живковски порядки. Но аз питам: защо потомците на хора, стояли начело на БКП, да не могат да заемат ръководни длъжности в БСП, разбира се, ако имат подходящи качества и изповядват идеите на левицата? Кой е разпоредил че наследниците на партийните и държавните лидери от 50-те години могат да бъдат „реабилитирани”, а децата и внуците на ръководители от периода на Тодор Живков, по презумпция, са обречени на остракизъм?
Нима това не е рецидив от насаждани предупреждения спрямо периода 1944-1989 г., като най-мрачен етап от новата българска история? Естествено е сред такива кадри да се срещат субекти, които са обладани от кариеризъм и обслужват користни интереси на „червената” олигархия, както е естествено да има и други, които работят за реализиране на лявата ни политика.
В течение на девет години Сергей Станишев доказа, че ратува за обновителна политика на БСП, за осъществяване на програмните й задачи. Слабостите му, както проличава, произтичат както от типологични черти на характера му, така и от липсата на системна подготвеност за високия партиен пост.
