Преди всичко да си изясним що е то „помощно стопанство”.
Много хора вероятно помнят практиката от съветски времена - съществуването на „шефски” и помощни стопанства, при което задачата на помощните стопанства бе да произвеждат нискотехнологична продукция (мляко, месо, зеленчуци, яйца) за „шефските”, заети с производството на по-високо технологична продукция.
Едва ли е необходимо да се споменава, че тези спомагателни стопанства са били фактически безправни пред „шефските” по линия на стопанската политика.
Аналогична ситуация, само че в по-голям мащаб, се наблюдава и във взаимоотношенията между Русия и Европа. За никого не е тайна, че Русия е доставчик на нискотехнологична по съвремените мерки продукция (нефт, газ, метали и т.н.), в полза на “шефското” европейско стопанство, с всички произлизащи права (по-скоро липсата им) на „помощното” спрямо „шефското”. Така че дотук определихме термините „помощно” и „шефско” стопанство и разбрахме, че взаимоотношенията Русия–Европа имат отношение на „помощно” към ”шефско”. Сега да продължим и да видим какво следва от това.
• И някои уроци от миналото
От курса по пазарна икономика знаем, че капиталистът винаги се стреми да купи работната сила колкото може по-евтино и да продаде след това своите стоки (на същатата тази работна сила), колкото се може по-скъпо. С други думи – капиталистът винаги се стреми към максимална печалба, и в това е целият смисъл на неговото съществуване.
За да може да се плаща на работната сила най-евтино, капитализмът е създал института на безработицата, благодарение на което може да съществува т. нар. потогонна система, която в условията на развития капитализъм лесно се трансформира и много повече напомня на „заплатогонна” система.
Същността на „заплатогонната” система, основана върху безработицата, е проста: на пазара винаги съществуват нископлатени и незаети работни места (в Русия, по думите на президента Медведев, сега такива има около милион), като за една и съща специалност заплатата може да се различава в пъти.
Ясно е, че хората се стремят да заемат тези работни места, където заплатата е най-висока, а за нископлатените никой не бърза, защото заплащането там е, както се казва „под човешкото достойнство”. След като остане определено време безработен, човек бива подгонен от остра парична необходимост и започва да забравя за „човешкото достойнство”, съгласява се да заеме и нископлатеното място, а на негово място в кохортата безработни идва нов човек, уволнен от „достойното” място, после следва „обработка” (безпаричност) и така нататък. Така протича постепенното преместване на хора от високоплатени работни места към по-нископлатени.
В един момент, в резултат на действието на „заплатогонната” система, заплатата намалява дотолкова, че за 8-часов работен ден човек не е в състояние да спечели необходимия минимум за задоволяване на обективните си потребности, и е принуден да се съгласи с увеличаване на продължителността на работния ден. В резултат „заплатогонната” система се превръща в „потогонна”.
Днес вече е налице зараждането на „потогонната” система в Руската федерация, тъй като 12-часов работен ден вече не е рядкост. Съответно, като логичен краен резултат от действието на „потогонната” система, се получава увеличение на продължителността на работния ден до пределните 14-16 часа (което не е рядкост по света).
На дневен ред идва въпросът как хората да се противопоставят на гореспоменатите две системи, за да не се окажат „притиснати в ъгъла”? Първи начин - да си изработим профсъюзно съзнание.
Както е известно, работната сила при капитализма е стока, също както и пакета с картофи на пазара. Следователно тук са напълно приложими същите методи за повишаване на цената, прилагани и за другите стоки, и преди всичко най-резултатният - ценовата уговорка. Същността е, че хората с определена специалност се уговарят да не продават на ниска цена своята работна сила, т.е. да не работят за ниска заплата. „Заплатогонната” система се спъва, дава дефект и не носи на капиталистите чувствителни резултати. Освен всичко профсъюзното движение позволява не само да се възпрепятства намаляването на заплатите, но и дава възможност за повишаването им.
Този метод е напълно успешно доказан в Европа, но не всичко е толкова еднозначно за условията на съвременна Русия. Първо, най-големите успехи на профсъюзното движение в Европа са, когато СССР настъпваше по петите капитализма, а след слизането от сцената на СССР, в Европа стачкуват ли стачкуват, но файда няма. Второ, както следва от началото на тази статия, Европа е “шефското” стопанство, а Русия – “помощното”, като историята не познава нито един пример за действителен успех на трейдюнионизма в страни с „помощно стопанство”.
И тук гражданите на РФ не трябва да залагат на това, че Русия е богата на природни ресурси от световно значение. Вижте примера на тъй наречената демократична република Конго. Въпросната „демократична република Конго” е извънредно богата откъм ресурси, по някои оценки е едва ли не най-богатата страна в света по количество природни ресурси на глава от населението. Същевременно по дял на гладуващите към общото население (75 %), страната заема 1-во място, а заплатата, например в добива на ценна суровина като колумбит-танталита (от който се получава металът тантал, използван за детайли в електрониката, включително и в мобилни телефони), по чиито запаси Конго е първа в света, е 2 долара на ден!!!
Забележителен е списъкът с компаниите, имащи изгода от добива и производството на тази руда в Конго - “H.C. Starck” (Германия), “Cabott Inc” (USA), “Ningxia” (Китай). Тук виждаме, че наред с такива „шефове” като САЩ и ЕС, в световен мащаб е развил своята “шефска” дейност и Китай, който след краха на СССР напълно се включи в борбата за бившите подшефски стопанства на СССР, и както виждаме, постигнал е определени успехи. Китай не напразно запази комунистическия бренд, независимо от това, че се движи по капиталистически път. Въпросният бренд помага на Китай да завоюва популярност сред хората от бившите подшефски на СССР страни, запазили добри спомени за комунистите, и това му дава определени предимства в съперничеството със САЩ и Европа за контрол над суровините в тези страни.
Руските доморасли капиталисти, след доброволното сдаване на подшефните на Съветския съюз страни, нищо не постигнаха на основата на самостоятелно „шефстване”. Искаха малко да „пошефстват” в Ирак - натириха ги. Искаха малко да „пошефстват” в Либия - и оттам ги натирват. Не е трудно да се забележи също, че руските капиталисти стремително отстъпват и тази ниша в световните пазари, която навремето СССР достигна, и която им бе поднесена като „на тепсия”.
Всичко това говори, че за капиталистическа Русия е подготвена съдбата да бъде помощно стопанство, и че не може да разчита на нещо повече. Това означава също, че се рушат всякакви, дажори призрачни надежди за успех на трейдюнионизма в Русия, понеже правилата на играта и политиката на заплатите в страните от „помощното стопанство” изцяло и напълно се определят от шефовете. А чуждите шефове, както можем да се убедим от примера с Конго, са още по-далеч от стремежите и нуждите на народа, отколкото дори местните капиталисти.
Дотук разгледахме първия възможен начин - „изработване на профсъюзно съзнание”, а сега ще разгледаме втория възможен начин.
Вторият път е да си изработим политическо съзнание. Същността на този начин е в осъзнаването на необходимостта да внедрим в държавата такава идеология, която да предотвратява работата на „заплатогонната” и „потогонната” системи с помощта на собствената ни воля.
Не е трудно да се досетим, че такава идеология, за да е действена, трябва да съдържа директна забрана на безработицата като постоянно явление, а също така и забрана на експлоатацията на каквито и да било хора в полза на интересите на които и да било конкретни физически лица.
Може би на някой му харесва, че народът целенасочено бива тикан към нищета, но все пак не трябва да се забравя, че икономическата система трябва да служи на народа, а не народът да служи на икономическата система. Явната перспектива за натикването на мнозинството от хората в нищета и безкултурие заради обогатяването на тясна група лица никак не може да ни радва.
На този етап е факт, че от задоволяващите това условие и разработени досега идеологии жизненост е доказала само една, и то за достатъчно дълъг период от време - марксистко-ленинската.
Жизнеспособността във времевия отрязък на няколко поколения, демонстрирана от въпросната идеология в Русия, позволява да се направи извод за пълната й жизненост - понеже нежизнеспособните идеологии не удържат толкова години, и освен това - за толкова поколения. Тя нагледно е доказала и своята прогресивност, както и съпътстващата марксистко-ленинската идеология икономическа система. Например за времето на действие на тази система от 5-о място през 1913 г. Русия възлиза на 2-ро място в света по икономически продукт, а след отстраняването на въпросната система се сгромоляса до „Енто” място; за времето на действие на тази система СССР отвоюва значителна ниша на световния пазар за технологична продукция; за времето на действие на тази система СССР се обзаведе с голямо количество подшефни страни, при което не ги откъсна от „нулата”, а от лапите на САЩ и европейските страни.
Това, което Германия не можа да направи чрез военни средства (а тя, само за да се обзаведе с подшефни страни, забърка две световни войни), марксистко-ленинската икономическа система направи чрез своята привлекателност за хората от трети страни. Следователно, това е идеология, добра за Русия (и не само за нея) на този етап, и не само идеологически, но и икономически. Следователно не е необходимо да се търси нещо по-добро. “От добра - добра не ищут”.
Би било неправилно, разбира се, да се заобикаля фактът, че през 1991-ва голяма част от политически активните руснаци приветстваха отказа от марксизма-ленинизма. А мнението на политически активните хора заслужава внимание дори и затова, че те, за разлика от политически пасивните хора, се интересуват от политика, което означава, че поне малко се ориентират в нея и могат да направят за себе си някакъв компетентен политически избор. Но в светлината на събитията от последните 20 години този избор изглежда най-малкото странен.
Такова поведение на руснаците не може да се нарече обективно, в никакъв случай, тъй като обективен избор между една или друга система може да направи само човек, който е живял достатъчно време в съзнателна възраст както при едната, така и при другата система. И то в условията на действие на едната и на другата система в една и съща страна, понеже различни страни – различни условия.
Руснаците образец 1991-ва година никога не са живели при капитализъм и затова няма как да извършат обективен избор. И съответно, вместо да си изяснят къде са истинските проблеми на държавата, те се повлякоха след ослепителната и евтина агитация на номенклатурата, на която идеологията на марксизма-ленинизма й пречеше да се занимава с експлоатацията на народа и да се обогатява за негова сметка.
Затова пък при капитализма са живели политически активни руснаци образец 1917-а, и съответно за времето си, те са направили своя уверен избор, обединявайки се около марксиста Ленин, а след това уверено са подтвърдили избора си, обединявайки се около марксиста Сталин през годините 1941-1945.
И дори само това говори много и ни кара да се позамислим. Излиза, че изучаването и подкрепата на Маркс-Лениновата идеология към днешния момент отговаря на нашите кръвни интереси.
Превод: А. Атанасов
