Продължение брой 5
80 години от произнасянето на присъди на политици от Народния съд
На 24 декември 1940 г. ХХV Народното събрание, без да е имало какъвто и да било външен натиск, приема антиеврейски Закон за защита на нацията, утвърден на 21 януари 1941 г. с Указ № 3 на монарха. За прилагането му към Министерството на вътрешните работи е създадено специално Комисарство по еврейските въпроси.
Съгласно разпоредбите на закона българските евреи са лишени от избирателни права, не могат да сменят еврейските си имена, да заемат държавни, общински или други служби, да встъпват в брак или съжителство с лица от български произход. Евреите могат да упражняват свободни професии, да практикуват търговия или индустриално производство само в такъв процент от общия брой на упражняващите дейността, какъвто е общият процент на евреите в страната. Законът е и “благосклонен” - не се прилага за евреи, които до встъпването в сила са приели християнството.
В съответствие с прилагането на закона се пристъпва към ликвидиране на еврейски фирми и предприятия, изселване на евреи, въдворяването им в лагери, конфискация на имущество, установяване на вечерен час, носене на жълти шестолъчни значки.
Пред парламента при приемането на Закона за защита на нацията вътрешният министър Петър Габровски заявява решителността на Министерския съвет за окончателно решение на еврейския въпрос и за решителни мерки, срещу тези, които се опитват да прикриват евреите.
Петър Габровски и Министерския съвет се заемат с решението на еврейския въпрос не само в страната, но и в окупираните Беломорска Тракия и Вардарска Македония.
С правителствен декрет от 5 юни 1942 г. за гражданството в „освободените през 1941 г. земи“ всички бивши югославски или гръцки поданици имат право да заявят, поискат и да получат българско поданство, но чл. 4 определя, че тази разпоредба не се отнася до лица от еврейски произход.
Така те са лишени от възможността да ползват консулска и дипломатическа защита при заплаха от депортация. Затова еврейските общини от Македония изпращат петиции до царя и министър-председателя с искане на членовете им да се даде възможност да станат български поданици, като изтъкват, че до 5 юни 1942 г. те са били приемани тъкмо за такива.
Исканията им не са били удовлетворени, което ще има съдбоносно значение за тях. Позицията на Комисията по еврейските въпроси е, че разглеждането на тези искания е безпредметно, тъй като „предстои ликвидиране с еврейството общо в България и особено с това в освободените през 1941 година земи“. На 22 февруари 1943 г. българският комисар по еврейските въпроси Александър Белев и есесовският капитан и пратеник на Айхман Теодор Данекер подписват споразумение за изселване на 20 000 български евреи без разлика на възраст и пол.
Депортирани са 11 343 души от Егейска Тракия и Македония в Треблинка. Когато народният представител Петко Стайнов в парламента пита на какво основание се изселват тези евреи, бившият правосъден министър Васил Митаков, брат на Крум Митаков, основател на Съюза на българските фашисти, заявява, че „те не са български поданици“.
Петър Габровски и Васил Митаков носят отговорност за гибелта в нацистките концентрационни лагери на изселените евреи от окупираните земи. Двамата получават смъртни присъди от Народния съд; присъдите им са отменени с решение № 172 на Върховния съд от 26 август 1996 г. Вина носи и българският цар Борис III, който е дал карт бланш за приемането и прилагането на антиеврейско законодателство. Безпочвени са опитите той да бъде нареден след спасителите на българските евреи, защото по въпроса за изследването им от окупираните територии в дневника си Богдан Филов пише: “Царят бил много доволен от мерките, които се вземат.“
Що се отнася до спасяването на живота на българските евреи, които по това време са наброявали около 50 000 души, българското правителство така или иначе не е било в състояние да приеме и организира депортирането им. Когато се предприемат стъпки за допълването на бройката от 20 000 души, договорена от Белев и Денекер, с недостигащите 8657 души от България, на тези мерки се противопоставя енергично българското общество, опозиционни партии, интелигенция, църква, най-обикновени български граждани, които буквално спират и разтоварват влаковете, предназначени за извозване на български евреи за Германия.
Депортирането се отменя, правителството и монархът просто са принудени да сторят това. След смъртта на цар Борис този въпрос изобщо отпада, като в Берлин разбират и приемат невъзможността да се осъществи такава депортация.
В своята монументална монография “Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944)“ от 2018 г. д-р Здравка Кръстева, преподавател в юридическия факултет на Софийския университет, дава следното любопитно обяснение за това, като цитира доклад на германския посланик в София Адолф Бекерле от 7 юни 1943 г. до германското външно министерство, в което той обяснява, че българският министър-председател и правителството “трябва да се съобразяват с манталитета на българския народ, който в идеологическо отношение е недостатъчно просветен, за разлика от нашия народ.
Израсъл заедно с арменци, гърци и цигани, българинът не вижда такива недостатъци в евреите, които да оправдаят вземането на специални мерки срещу тях”. Това е признание, че не царят, а българският народ е този, който и направил невъзможно депортирането на българистите евреи за унищожение в нацистките концентрационни лагери. Затова и се оказва невъзможен опитът на Симеон Сакскобургготски да убеди израелската държава да впише баща му в списъка на „праведниците“, спасявали евреи в Европа по време на Втората световна война.
Следва да се отбележи като признание на Народния съд, че България е единствената страна, в която в подобен съд е създаден специален, Седми върховен състав, който да разглежда и отсъжда виновниците за антиеврейската политика и практика на националното правителство по време на войната.
Не трябва да се забравя и е нужно да се напомня на съседна Северна Македония, в която се шири антибългарска пропаганда (наричат ни „бугари- фашисти” заради някои осъдителни действия на българския окупационен корпус пред Втората световна война), че е бил създаден специален единадесети върховен състав на Народният съд, който е съдил лицата, свързани с престъпни деяния на българските полицейски и военни власти в окупираните от България земи в Беломорска Тракия, Македония и Сърбия за периода от 1941 до 1944 г. Обвиненията са за полицейски терор, акции срещу партизани, палежи на къщи и убийства. Под отговорност са били привлечени 183 души, като са издадени смъртни и доживотни присъди, както и много присъди на различни години затвор.
Народния съд от 1945 г. се провежда в условията на относително демократичен по това време режим. Всеки съд се състои от тринадесет съдии, като четирима са назначени от министъра на правосъдието, но останалите девет се издигат от областните комитети на „Отечествения фронт измежду най-добрите граждани от градове и села”.
В някои от съставите му са назначени и земеделци, социалдемократи, звенари и безпартийни, дори като председатели или обвинители. Известно е, че някои от тях са се противопоставяли на опитите за съдебен произвол и не малко от подсъдимите дължат живота си на тях или са отървали прекалено тежки присъди.
На подсъдимите се дава 7-дневен срок от връчване на обвинителния акт, за да направят своите възражения и да посочат доказателства. Всеки подсъдим има право на двама защитници и неопределен брой свидетели.
При разпитите им се дава право да възразяват и да дават пояснения и правят изявления в своя полза, което контрастира с процесите преди 9 септември, а и в процеса от 1949 г. срещу Трайчо Костов, на когото, след като казва, че се отрича от изтръгнатите с мъчения показания, се отнема думата, като съдията вместо това предлага да се прочетат показанията му.
Но не може да се отрече, че върху Народния съд определено влияние е оказвано от задграничното бюро на БРП (к), откъдето са настоявали за по-сурови присъди. Коалиционните партньори в Отечествения фронт не са възразявали особено, имайки предвид, че тази партия е дала най-много жертви в до 9 септември 1944 г.
Опонентите на Народния съд твърдят, че в резултата на присъдите му бил унищожен елитът на нацията. Но е кощунство да се причислят към елита на нацията министрите и депутатите, приели и гласували мракобесни закони, присъединили страната ни към Тристранния пакт и вкарали я в световната война на страната на хитлеристка Германия.
Често се дава за пример известният хирург проф. Александър Станишев, но към 9 септември 1944 г. той е министър на вътрешните работи, изявен германофил, на него лично се докладва за избити партизани и ятаци и неговото министерства одобрява и заплаща възнагражденията на извършилите на екзекуциите и на онези, които са рязали глави.
Богдан Филов е наистина виден археолог и византолог, но той има огромна вина за сполетялата страната ни катастрофа. Виновен е и за трагичната участ на изселването на българските евреи от окупираните от българските войски територии. И към какъв “елит” на нацията би могъл да бъде причислен докторът по наказателно право и министър на правосъдието Константин Партов, въвел смъртните присъди за малолетни, осъден на смърт от Народния съд, но реабилитиран посмъртно с решение №243 на Върховния съд от 26 август 1996 г.?
Вярно е, че Шести върховен състав на Народния съд разглежда дела на интелектуалци - журналисти, публицисти, писатели, които са обвинени, че са разпространявали хитлеристка и фашистка идеология и пропаганда.
Някои от тях са били с десни убеждения, привърженици на монархизма и убедени противници на комунистическата идеология, други просто са се нагаждали. Но присъдите са значително по-меки. На седем години затвор е осъдена известната писателка Фани Попова-Мутафова, която между другото е публикувала статии като „Двадесет дни във Великия Райх“ и е възхвалявала Хитлер, „който запалил огромен пламък, който грее и осветява и днес цяла Европа“.
Но талантливата писателка е освободена след по-по-малко от година. Затворническа присъда е получил и талантливият художник Константин Щъркелов, нарисувал портрет на цар Борис на смъртния му одър и публикувал в-к „Зора“ некролог за него с текст „Звън камбанен се разнесе и потресе цялата страна“, но какво престъпление е това?
Властите явно са се осъзнали, защото е освободен след пет месеца. Бил е интерниран писателят Димитър Талев, но известният писател Георги Караславов се застъпва за него и след време е освободен.
В немилост изпадат и писатели като Ангел Каралийчев, Стоян Чилингиров, Славчо Красински и други. На уволнения и гонения за „фашистка дейност” са подложени редица професори от Софийския университет.
Истината обаче е, че процесът на унищожение и гоненията на българския културен елит започват още след Деветоюнския преврат от 1923 г. Безсмисленият терористичен атентат - взривяването на черквата „Св. Неделя” на 16 април 1923 г., дава повод на дясното правителство на проф. Александър Цанков да извърши жестока разправа с видни представители на българския културен и интелектуален елит.
След атентата в черквата „Св. Неделя” министърът на войната Иван Вълков издава заповед, в която пише: „Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи - интелигенцията!“ Така и става - без съд и присъда и след мъчения са убити поетите Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов и Георги Шейтанов. Журналистите Йосиф Хербст и Ана Маймункова са убити след мъчения и изгорени в пещите на полицията.
В местността Кемера край Пловдив намират смъртта си пловдивските интелектуалци Степан Шахбазян, Никола Гълъбов, Ангел Шишков, д-р Никола Ковачев, Соломон Молохов и Хенрих Хершкович. Само за месец и половина – от 16 април до края на м. май 1925 г. - в София са убити 500 души, от които 100 души са поети, писатели и журналисти. На 17 февруари 1925 г. на улицата е застрелян депутатът Тодор Страшимиров, който се е осмелил да запита в Народното събрание министрите на проф. Цанков: „Вие избихте толкова интелигенти! Защо?”
Ген. Иван Вълков след 9 септември се е укривал, арестуван е през 1946 г., осъден е на смърт, но не е ликвидиран, присъдата му е заменена с доживотен затвор, умира през 1962 г. на достолепната 87-годишна възраст.
Фактите не подкрепят твърденията, че българският елит е бил унищожен в резултат на Народния съд. Има осъдени интелектуалци заради убежденията им и публицистиката им в подкрепа на монарха и неговите правителства с прохитлеристки и в някои отношения профашистки уклон. Но осъдени интелектуалци веднага след края на Втората световна война има и в други страни.
Във Франция са съдени писатели и журналист, с обвинения в пронацистка пропаганда, на смърт е осъден Албер дьо Жон – директор на редица вестници. В Норвегия е осъден Кнут Хамсун, носител на Нобелова награда за литература, който е бил член на фашистката партия „Национално единение“ и е приветствал нацистката окупация на родината си.
Следва да се отбележи, че традиционно, когато се обсъжда съдбата на българския интелектуален и културен елит, не се отчита фактът, че до 9 септември в преобладаващата си част той е с леви убеждения. Такива са Христо Смирненски, Никола Фурнаджиев, автор на поемата „Сватба”, пресъздаваща събитията около Септемврийското въстание, композиторът Любомир Пипков, който написва на основата на неговата творба вокално-симфоничната поема под същото наименование, писателят Антон Страшимиров, описал кървавия ужас и насилието при потушаването на Септемврийското въстание, и поетът Гео Милев, автор на поемата „Септември”.
С леви убеждения в началото на 40-те години са били режисьорката Бинка Желязкова, актрисата Ружа Делчева, легендата на Народния театър актьорът Владимир Трандафилов, укривал у дома си нелегални, скулпторът Иван Фунев, художниците Александър Жендов, Борис Ангелушев, Стоян Венев и Никола Маринов, писателите Камен Калчев, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Челкаш, Емил Манов, поетите и писатели Валери Петров, Богомил Райнов, Александър Геров, Иван Бурин, Веселин Андреев и Добри Жотев, които стават партизани, сатирикът Радой Ралин и други. Най-активно противопоставящите се на прохитлеристката ориентация на България обаче плащат скъпо, някои с живота си.
Това са Никола Вапцаров и загиналите като партизани поетът Христо Кърпачев, художникът Атанас Пацев и журналистът Емил Шекерджийски. Анжел Вагенщайн, световноизвестен като писател и режисьор, става партизанин, арестуван, измъчван и осъден на смърт по ЗЗД, но оцелява след бомбардировка на затвора. Смъртна заплаха дебне и бъдещият режисьор Христо Ганев, който става също партизанин. Интерниран в концлагер е големият поет Никола Ланков.
Имената на осъдените от Народния съд са изписани на Мемориала на жертвите на комунизма в градинката пред НДК. Но от години Столичната община отказва да бъде изграден там и мемориал на жертвите на белия терор след деветоюнския преврат от 1923 г. и на тези по време на Втората световна война.
В едно интервю през февруари 2022 г. Анжел Вагенщайн с горчивина споделя: „Ние вече десет години водим битка, за да направим паметник на разстреляните деца по време на Втората световна война, при фашизма в България.” България е единствената страна в света, която след промените, настъпили след 1989 г., отменя присъдите на Народния съд.
Българското общество изисква баланс, равновесие – нещо, което все още не е постигнато. Народният съд е болезнено събитие в историята на българския народ. Има справедливо осъдени, но и такива, които не са заслужавали най-тежката присъда, разстрел, както и такива, получили неоправдано тежки затворнически присъди. Техните потомци трудно могат да оправдаят Народния съд и неговите присъди.
А има и потомци на избити участници в съпротивата срещу монархофашисткия режим, на лежали дълги години по затворите преди 9 септември.
Между тези две групи примирение трудно може да се постигне, страстите вероятно ще утихнат след поколения, когато ще бъде по-лесно това събитие да се оцени трезво и без емоции.
