Приключи първо действие на сирийската трагедия. Като резултат – властта в страната бе поета от конгломерат от различни групировки — ислямски терористи, проамерикански и турски бойни групи, както и от най-обикновени бандитски такива.
Башар Асад избяга от страната и се скри в Москва. Най-близките му сподвижници, които не последваха примера му, се оказаха в доста незавидно положение. Да, новите власти на Сирия (по-точно някои техни представители) дадоха гаранции за сигурността им, но де факто привържениците на Асад висят обесени по уличните лампи или „се самоубиват“. Тъй че те попадат в категорията „губещи“. Както и сирийският народ. Естествено, той сега се радва и усилено мародерства правителствените сгради, но много скоро ще му се наложи да преживее второ действие на сирийската трагедия: либизацията на страната - борбата на маса групировки и опълчения едни с други. И тогава времената на Асад ще им се сторят рай… Ако пък погледнем към външните играчи на сирийското поле — Евросъюза, САЩ, Турция, Израел и Иран (Русия е отделна история), то тук както изглежда губещите и победителите са очевидни. В първата кохорта е Иран, във втората — ЕС, Щатите, Израел, както и основните спонсори на терористите от Анкара. Но всъщност и тук не всичко е съвсем очевидно. Наистина Иран е основният губещ, спор няма. Сега в Техеран може да си говорят колкото искат, че Асад сам си е виновен за всичко, защото не е помолил за помощ, че не бива да се помага на онзи, който не е способен сам да се защити — това е истина, но тя няма никакво значение. Експертите може да си търсят колкото си искат причини за пасивността на днешното иранско ръководство — от появата на «иранския Горбачов» в лицето на президента Масуд Пезешкиан до парализата на властта, преди да си отиде тежкоболният рахбар Али Хаменей. Това сега също няма значение. Важно е само, че Иран, предавайки последните месеци каквото му падне, сега предаде и Сирия. Страната, която играеше не само най-важната, а ключовата роля в иранските геополитически планове в Близкия изток. Тя беше връзката на иранците с Ливан (където се намира групировката «Хизбула»), позволяваше да се проектира влиянието му върху Средиземно море и той да провежда «тактиката на хилядите кръвопускания» по отношение на Израел. Сега всичко това Иран го загуби.
В резултат – шиитския полумесец вече го няма — Иран има излаз само към Ирак. «Оста на съпротивата» също скоро ще изчезне — едва ли някой в Близкия изток ще бъде готов да си сътрудничи с играч, който не е способен да се защити от своите съюзници. Накрая «Хизбула» — най-важният актив на Иран — също може да изчезне. Лишената от сухопътна връзка с метрополията и от базите за снабдяване в Сирия, разгромената от Израел групировка може и да не се възроди — още повече че в Ливан тя си има предостатъчно врагове.
Следователно Иран се лиши от всички свои геополитически и статусни завоевания за последните 35 години. За много хора от лидер в Близкия изток той се превърна в аутсайдер.
Иронията обаче е в това, че и победителите няма защо да почиват на лаврите си.
Дали Израел трябва да съжалява за нещо? Всичко случващо се днес е резултат от неговата щателно планирана стратегия. Израел бе този, който «размекваше» иранското ръководство, като убиваше неговите ръководители, пристигащи в Техеран на инаугурацията на новите ръководители гости, ръководството на «Хизбула» и т. н. Израел бе този, който със своите ултиматуми и принуждаване на Иран към война против него и САЩ налагаше на Техеран постоянно да прави отстъпки и да губи репутацията си. В резултат Израел постигна това Иран да бъде политически разгромен, неговите прокси или са унищожени, или се намират на границата на унищожаване и загубване на лоялност. И иранската заплаха — екзистенциална за Израел — бе анулирана.
Но, първо – не, не е анулирана. Основната заплаха за Тел Авив е иранската бомба и сега Техеран (именно поради геополитическия си разгром) ще ускори нейното създаване. Второ, унищожавайки една заплаха, Израел си докарва друга. Например в същата тази Сирия. Защото с Асад винаги можеше да се преговаря (всъщност преди гражданската война те се опитваха да се договорят за спорните Голански възвишения). Сега Сирия се превръща за Израел в «Газа и още нещо». С появата на терористите и ислямистите, за които Израел не е добрият съсед, който им е помогнал да свалят Асад, а поредният обект за нападение. Ето защо израелците ги чака една безкрайна война.
Още един очевиден победител сякаш е Турция. Тя спонсорира настъплението на сирийските терористи (или според терминологията на Ердоган - «марша на опозицията») към Дамаск. Тя отгледа терористите и ги държеше под крилото си през последните години. И сега Ердоган може не само да изпълни обещанието си да се моли в джамията на Омеядите в Дамаск — той взема под свой контрол цяла Сирия.
Но, първо, не, не я взема. Историята сочи, че ислямистите (както и националистите) винаги са като крокодилите, които рано или късно изяждат своите стопани. След като получат контрола над Сирия, те едва ли ще искат да я делят с Ердоган. Който управлява (засега поне) съвсем не всички групировки, завзели властта в страната. И който едва ли ще продължи да ги финансира в досегашните обеми.
Второ, Ердоган иска да върне милионите сирийски бежанци, намиращи се на територията на Турция, обратно в Сирия (което в прав текст съобщават на бежанците централните турски вестници), но в действителност всичко ще бъде точно обратното. Милиони нови сирийски бежанци ще се опитат избягат в Турция от хаоса, който с нова сила започва в страната им. Трето, Ердоган получава независим Кюрдистан, чието население едва ли ще се подчини на ислямистите в Дамаск, Кюрдистан, който ще стане притегателен център и за турските кюрди. В такъв случай турците ще трябва да го унищожат, включително и чрез геноцид. Което заплашва обаче не само с големи загуби, но и със сблъсък с основния спонсор на кюрдите — Съединените щати. Които ще управлява вече не безволевият Байдън, а агресивният Тръмп.
Накрая, четвърто, номиналното превземане на Сирия от Турция ще сплоти против нея страните от Близкия изток, които в това превземане ще видят опита на Анкара да възстанови със сила Османската империя. В резултат на което Реджеп Ердоган ще загуби съюзниците в Персийския залив и ще обедини против себе си арабите и персите.
Що се отнася до Европа, на нея естествено тези близкоизточни истории не са й интересни. Тя вече е победила за сметка на това, че успя (макар и с чужди ръце) да свали омразния й Башар Асад. Но няма дълго да се радва, че «диктаторският режим падна» — към нея ще нахлуят нови милиони сирийски бежанци.
Още едно следствие ще бъде новата вълна ислямски тероризъм, който взе под контрол част от сирийската територия и ще я използва като база за набиране на бойци и за логистични операции. При това – преди всичко в Европа, където има много пари и много радикализирани техни събратя, живеещи в културните гета.
И американците също няма дълго да се радват на свалянето на Асад и на отслабения Иран. Следствие от това сваляне ще бъде или война с Ердоган заради кюрдите (които са единствената сила, на която САЩ могат да разчитат в сирийското пространство), или напускане на това пространство. Пък и никой не е отменил ислямските терористи, заплашващи американските бази, градове и съюзници в региона. Защото все пак – с Асад можеше да се договарят (както направиха това арабските страни от Персийския залив) — а с ислямистите не може. С тях може само да се воюва — или със свои сили, или чрез поддържане на войната с ръцете на Израел. Който не може да се справи с нея сам, затова САЩ ще трябва да се включат със свои сили.
Накрая какво се получава – че в стратегически план от свалянето на Асад печели само една сила — ислямският терористичен интернационал. Който сега ще почне да събира своите дивиденти от самопровъзгласилите се победители.
Източник: https://rusnext.ru/recent_opinions/17337519041486849
