Отмина вече датата 27 ноември, на която дата преди 105 г., през 1919 г., България бе принудена да подпише Ньойския диктат, с който се сложи край на участието й в Първата световна война /1914 -1918/. Нашата страна излиза от войната победена, без армията й да е претърпяла поражение, с подписване на примирие в гр. Солун /29.IХ.1918/ и абдикацията на цар Фердинанд I на 3.Х.1918 г. по изискванията на победителите.
В това време на власт след проведените парламентарни избори на 17.VIII.1918 г. е БЗНС в коалиция с Народняшката и Прогресивно-либералната партия, а министър-председател е Александър Стамболийски. Неговото правителство и лично той е принуден да подпише, при създалото се положение, унизителния и катастрофален за българския народ Ньойски договор на 27.ХI.1919 г. Говори се, че Ал. Стамболийски е счупил и захвърлил писалката, с която го е подписал! Договорът с основание се възприема като „диктат”, тъй като е направо убийствен за страната ни. В огромния по обем документ, съдържащ 296 члена, обхванати в 13 части, са засегнати всички области от живота на тогавашната българска държава. От снагата на България са отнети 11 278 кв. километра и 237 472 българи остават да живеят под чужда воля. Страната ни се задължава да поправи напълно причинените от нея загуби и жертви на Съглашението, като заплати репарации в размер на 2 милиарда и 250 милиона златни франка чрез полугодишни вноски за срок от 37 години, т. е. до 1956 г. Наред с това тя се задължава да предаде на Сръбско-Хърватско-Словенското кралство и на Гърция общо 70 825 глави добитък, а като компенсация за каменовъглените мини Сръбско-Хърватско-Словенското кралство по 50 000 тона каменни въглища в продължение на пет години.
В част IV на договора са включени най-съществените и тежки военни клаузи, на които най-общо ще се спрем в този текст. Защото икономиката постепенно може да се възстанови, но страната ни остава беззащитна срещу всякакви евентуални военни заплахи от съседните страни. В отдел I – „Общи клаузи“, в чл. 64 е посочено, че в течение на три месеца след подписването на договора военните сили на България трябва да бъдат демобилизирани, а в чл. 66 се определя общата численост на войската - до 20 000 души, вкл. офицерите и чиновниците от допълнителните части; погранична стража – доброволци не повече от 3 000 души; числото на стражарите, митничарите, горските стражари, местните и общинските полицейски агенти и други подобни служещи, въоръжени с пушки, не трябва в никакъв случай да надвишава цифрата 10 000 души. С чл. 65 се премахва задължителната военна служба и в бъдеще българската армия трябва да се съставя и рекрутира само чрез доброволно постъпване, а чл. 68 забранява всякакви мерки за мобилизиране. В отдел II – „Морски клаузи“ /6 члена/ се постановява, че от деня на влизането в сила на настоящия договор всички български военни кораби, включително и подводниците, се смятат окончателно предадени на Главните съюзени и сдружени сили. България има право да поддържа по р. Дунав и своите брегове за полицията и надзора на риболовството най-много 4 миноносеца и 6 автомобилни лодки. В отдел III – „Клаузи досежно военното и морското въздухоплаване“ /5 члена/ се постановява: България не може да има никаква военна и морска авиация; България не може да има управляем балон; забранява се фабрикацията, вносът и износът на въздухоплавателни апарати; всичкият военен и въздухоплавателен материал се описва и предава на съюзниците и пр. и пр.
Трябва да минат доста години и България отново да направи грешен геополитически избор, като се включи във война на страната на Германия по време на Втората световна война /1939-1945 г./. И само благодарение на участието на Българската армия в края на войната на страната на САЩ, СССР и Англия запазва своята териториална цялост. След войната, при новата международна политическа обстановка, България попада в сферата на влияние на Съветския съюз до 10 ноември 1989 г., когато настъпват нови политически и икономически промени. Този 45-годишен съзидателен период за страната е своеобразен „златен век”, което се съдържа и вижда от международните статистики за нашия икономически, технически и социален просперитет. България укрепва неимоверно много и своите военни възможности като
ИНТЕГРАЛНА ЧАСТ ОТ ВАРШАВСКИЯ ДОГОВОР
В подкрепа на това си позволявам се да се спра на военните показатели, които се съдържат в Декларацията на Комитета на министрите на отбраната на държавите – участнички във Варшавския договор, „За съотношението на числеността и въоръжението на организацията на Варшавския договор и Северноатлантическия съюз в Европа и прилежащите акватории“, която бе публикувана у нас във в-к „Работническо дело“ от 30 януари 1989 г.
ЧИСЛЕНОСТ НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ НА НРБ (в хиляди души):
-Органи за управление: Генерален щаб, главни и централни управления на Министерството на отбраната – 1.1 хил. души;
- Сухопътни войски, ВДВ и армейска авиация - 70.4 хил.;
-Войски на ПВО - 17.6 хил.;
-Военновъздушни сили – 4.5 хил.;
- Военноморски флот - 6.3 хил.;
-Части на централно подчинение /разузнаване, свръзки, РЕБ, ВУЗ и др./ - 14.2 хил.;
-Части и учреждения на тила на Въоръжените сили - 2.7 хил.;
- Войски на Гражданската отбрана - 0.7 хил.;
-ОБЩО - 117.5 хил. души.
Забележка: Числеността на МВР и граничните войски не е включена във въоръжените сили на Организацията на Варшавския договор.
Количество на
ОСНОВНИТЕ ВИДОВЕ ВЪОРЪЖЕНИЕ НА НРБ:
-Бойни самолети на фронтовата /тактическата/ авиация на ВВС, авиацията на ПВО и ВМФ - 234;
-Бойни вертолети /в това число и на ВМФ/- 51;
-Пускови установки за тактически ракети – 72;
-танкове – 2 200;
-Противотанкови ракетни комплекси – 360;
-Бойни машини на пехотата и бронетранспортьори – 2 365;
-Реактивни системи за залпов огън, оръдия /калибър 75 мм. и по-голям/ и минохвъргачки /калибър 50 мм. и по-голям/ - 3 990;
-подводници – 4 .
Посочените цифри явно са занижени, защото в друга таблица, касаеща авиационната техника на въоръжение във ВВС и ВМС за периода от 1.1.1990 г. до 2004 г., към 1.1.1990 г. общият брой на всички видове самолети е общо 694 /378 бр. изтребители; 104 учебни изтребители и 212 бр. други/, а към 1.1.2000 г. е 593 бр.. Съответно съгласно „План 2004“ /за присъединяването на България към НАТО/ се предвижда всички самолети да останат само 229 бр.
Какво е станало след това, не ми е известно. Знам обаче, че този план е коригиран многократно и стотици самолети, и вертолети и хиляди танкове и бронетранспортьори се превърнаха в скрап, който предвидливо беше изкупен от западните ни съюзници поради качествената стомана, а подводниците унищожени, с изключение на една, която бе откупена като скрап от подводничарите и сега е превърната в музей, а единственият ни ескадрен миноносец „Георги Димитров“ също е нарязан за скрап. Подобно е положението и с летателните оръжия - ракетните комплекси. Ще посоча специално съдбата на ракетния комплекс 9К 714 “ОКА“ Р-400 -SS-23, който е уникален за времето си и затова стои на особеното внимание на САЩ. Приет е на въоръжение в БНА през 1986 г. Той е придобит от България и за всяка негова ракета са заплатени 112 000 преводни рубли. Съгласно договора България не може нито да предоставя информация за него, нито да го използва без разрешение на съветския Генерален щаб. Ракетната част служи за създаване на необходимата теглителна сила и да изведе на орбита БЧ, така че да унищожи целта. Дължината на ракетата е 7.315 м, диаметър 0.974 м, стартова маса с бойната част 4 690 кг, двигател – реактивен, твърдогоривен - РДТГ, максимална скорост 1 200 м/сек., височина на траекторията - минимална 119 км, максимална 154 км. Далекобойността на ракетата е 400 км, което за балканския регион е напълно достатъчно за отбраната на страната. Ракетата има възможност за снабдяване със специална бойна част -БЧ-9с63 с маса 375 кг /за ядрен заряд/ и тогава има мощност 50, 100, 300 кт. Съответно стандартната касетъчна бойна част –БЧ-9н74 има маса 75 кг и съдържа 96 касети с тегло от 3.5 кг, съдържащи по 300 бр. осколки с тегло 5 г, а зоната на поражението им е 8-10 хектара. При управление на бойната част /БЧ/ по цялата траектория от спътник, системата за ориентация работи, с което се създава възможност БЧ да се пренасочи по друга цел или по цел, изменила положението, т. е. стрелба по подвижни цели. Ракетите на комплекса, общо 306,
СА УНИЩОЖЕНИ ОТ АМЕРИКАНСКА ФИРМА
съгласно Меморандума за разбирателство между Правителството на РБ и правителството на САЩ, за подпомагане при унищожаването на ракетни системи и свързаното с тях оборудване и материали и компоненти, подписан на 31 май 2002 г. Финансирането се осигурява от правителството на САЩ. Споразумението е подписано на 27 юли между Министерството на отбраната на РБ и американската фирма СДА (Controll ed Pemoliti on inc) (Controlled Demolition ine). В него влизат общо следните четири ракетни системи: 1. SS – 23 (ракетен комплекс 9К7 14 „ОКА“) 2. SCUD B (ракетен комплекс 9К 72) 3. FROG 7 (ракетен комплекс 9К 52). 4. Налични SCUD A (8K 11 ракети). Всички ракети на посочените комплекси следва да бъдат унищожени на военния полигон „Корен“, край с. Змеево, Старозагорски окръг. Местната общественост е против и затова на 5 юни три самолета СУ-25 почти едновременно хвърлят 96 броя 100 килограмови бомби, за да се убедят представителите на обществеността, че не може да се предизвика сеизмична активност. Любопитно е, че са унищожени и влекачите на ракетните комплекси, за които нашите специалисти са поискали да останат за нуждите на гражданската отбрана.
Запознавайки се с цифровите данни от таблиците, публикувани във вестника, се чувствам горд, че когато родината ми имаше Българска народна армия, която беше наборна, обучена и със съответната военна техника, територията и населението се чувствахме добре защитени от всякаква чужда агресия. Неволно правя асоциация с военните клаузи на унизителния Ньойски договор, подписан на 27 ноември 1919 г. след приключване на Първата световна война. Тогава сме били победена страна, а сега уж станахме съюзници, а отново сме на положението от преди 105 г. Страната ни е опустошена икономически, политически и военно. Това е видно с просто око и за най-предубедения днешен „евроатлантик”. Като че ли потомците на господата от Ньой са приложили повторно неговите клаузи на нашата изстрадала България.
Всичко изброено като че ли им се е видяло малко, за да се унижи народът ни и негова доблестна армия, разоръжавана два пъти от предците на новите ни евроатлантически съюзници.
На 27 ноември в Народния театър „Иван Вазов” (въпреки грандиозния протест във връзка с годишнината от победоносната битка при Сливница през 1885 г.) се осъществи представлението на пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът”. Тя е написана в края на ХIХ век във връзка със Сръбско-българската война 1885 г. На 7 ноември при Сливница българската войска печели битката и така защитава обединението на Княжество България и Източна Румелия в една национална държава.
Датите на представленията - 7, 8, 9 и 27 ноември не бяха избрани случайно. Тяхната цел е да унижат по най-перфиден начин националното ни самочувствие и да подчертаят презрението към българският народ с използване на най-оскърбителни думи и квалификации. Постановката в театъра е плод на сърбохърватския режисьор от еврейски произход Джон Малкович, който за това получава баснословен хонорар, за да осмива българската войска и нейната победа, извоювана макар и с „черешови топчета”, както се сочи в пиесата.
С новите ни евроатлантически „приятели” и безграничния слугинаж на българските политици и държавници нашата армия върви към закриване и обезоръжаване, поради което може да стигне и до черешовите топчета от Априлското въстание през 1876 г. Дано Господ да е българин, за да не се случи!
