Продължение от бр. 44
Основната фигура бе, разбира се, възлизащата на хоризонта звезда на българската демокрация Ж. Желев (който бе един от двамата съпредседатели на „кръглата маса“). От двете му страни се намираха неговите „съратници“ – Георги Спасов, Петко Симеонов и др., а непосредствено до него седяха асистиращите го „експерти“ Ст. Ганев, Сн. Ботушарова, В. Велчева. (Те тогава още нямаха куража да мислят, че могат да играят собствена политическа роля - задоволяваха се с функциите на специалисти. Но много скоро липсата на хора в СДС ги изведе на равнището на политическите лидери.)
До участието в „кръглата маса“ бяха допуснати като самостоятелни страни БЗНС и БЗНС „Н. Петков“, представляван тогава от М. Дренчев и двамата братя Неврокопски - едни от най-шумните на „масата“. Не бяха допуснати представителите на ДПС. Доган напразно обикаляше пред вратите на НДК - както лявата, така и дясната страна на „кръглата маса“ не прояви никакво желание да удовлетвори претенциите му.
Един от основните въпроси, обсъждани на „кръглата маса“, бе въпросът за избирателната система, по която трябваше да се произведат предстоящите избори. Именно по този въпрос си позволих да взема отношение, за да изразя предпочитанията си към пропорционалната система. Смятах, че в онзи момент пропорционалната система ще съдейства в по-голяма степен за политическото структуриране на обществото. Имах освен това и опасението, че при нововъзникналите обществени условия мажоритарната система силно ще насърчи охулването на отделните кандидати за народни представители. Доколкото тя е борба преди всичко на личности, именно срещу личностите щеше да бъде насочен и „противниковият“ огън.
Сериозно бе обсъден и въпросът за приемането на нова конституция. Не се отнасях положително към тази идея. Смятах, че на първо време трябва да се задоволим с някои съществени изменения в действащата Конституция. Едва след като обществените отношения се „слегнат“, едва тогава, върху една вече сравнително стабилна, успокоена социална основа, бихме могли да пристъпим към изработването на новата конституция. Хората на СДС обаче, обзети от „революционното нетърпение“, не се съгласиха с тези доводи, в резултат на което се реши изработването на новата конституция да е една от основните задачи на най-близкото бъдеще.
„Кръглата маса“ не предложи сериозни проекти за излизане от политическата криза. Всъщност тя нямаше и такава задача. Лидерите на СДС виждаха в „кръглата маса“ преди всичко плацдарма, от който трябваше да започне постепенното изтласкване на БКП от сферата на властта. (Нали самият Ж. Желев предричаше, че за БКП ще се говори само в минало време, че тя е партия, осъдена да се раздели с властта.)
В „кръглата маса“ намери израз психологическият портрет на обществото ни по онова време. Той бе двуцветен: от едната страна виждахме унилите вчерашни, от другата - бодрите днешни. Дълго време този образ щеше да се запази без особени промени. После картината щеше да започне да избледнява, за да ни даде накрая други форми и друго настроение. „Бодрите днешни“ не успяха да се окажат достатъчно „днешни“ - те се оказаха всъщност прекалено вчерашни (направо онзиденшни). Те поискаха не възход към бъдещето, а реставрация на миналото. Така те се самоосъдиха, защото само с минало не се живее. „Унилите вчерашни“, обратното, много бързо успяха да се освободят от всичко неприемливо, което се съдържаше в характеристиката им на „вчерашни“. Тяхната социалност, която непрекъснато ги възпроизвежда като партия на бъдещето, бързо ги изведе до позициите на днешния ден.
Непосредствената задача следователно бе произвеждането на избори за Велико народно събрание, което, от една страна, да упражнява функциите на обикновен законодателен орган, а от друга - да изработи новата конституция на страната.
В Националния съвет на Отечествения фронт (тогава, мисля, бе все още фронт, а не съюз) бе създадена работна група по изготвянето на проект за нов избирателен закон. В работната група влизаха Живко Миланов, Стефан Стойчев, Евгени Танчев, Любомир Баждеков, Емилия Друмева, Тодор Батков и аз. На заседанията ни в началото идваше и Георги Близнашки, но съществуващата между мен и него несъвместимост наложи той да прекрати участието си в тях. Понякога на заседанията ни се появяваше и Гиню Ганев, но с нищо не се намесваше в нашата работа. (Тогава Г. Ганев далеч нямаше онази самоувереност, която по-късно придоби. Той все още биваше разглеждан като адютант на П. Кубадински.) Политическите решения по бъдещия закон без съмнение се приемаха от БКП и СДС (напр. за избирането на 50% от народните представители по мажоритарната и 50% по пропорционалната система). В достатъчно широките граници, които ни бяха оставени, ние полагахме искрени усилия да осигурим една наистина демократична избирателна система.
Ще си позволя - с известно притеснение - да отбележа, че съм авторът на едно от нововъведенията в избирателната ни система - възможността в изборите да участват и намиращите се в чужбина български граждани. Смятах, че ще бъде правилно да приобщим нашите сънародници, оказали се по една или друга причина в чужбина, към процеса на възраждането на страната ни. Нека те заживеят, казвах си, с проблемите на България и да съдействат според възможностите си за тяхното решаване. Предложението ми бе прието, в резултат на което в законопроекта се появи и съответен текст. По-късно в публикуваната във в. „Работническо дело“ моя статия „Изборите според Избирателния закон. Но какъв закон? Каква система“ (13.02.1990 г.) защитих вече и публично своята идея до участие в изборите да бъдат допуснати и намиращите се в чужбина български граждани.
По-късно обаче у мен, пък и не само у мен, възникнаха сериозни съмнения в целесъобразността на разпоредбата, допускаща гласуването в чужбина. Първите възражения дойдоха от представители на Министерството на външните работи. Оказа се, че гласуването в чужбина е изключително скъпо и трудно за организиране мероприятие.3 Оправдано ли е то? Отговорът би могъл да бъде положителен само ако гласувалите в чужбина български граждани съставляваха по-значителен брой. Но изборите през 1991 г. показаха, че намиращите се в чужбина наши граждани не проявяват особен интерес към тях.
Неизбежно бе да коригираме отношението си към създадената от самите нас правна възможност. За какво наистина трябва да разходваме милиони левове, когато политическият ефект от гласуването в чужбина се оказва минимален (без всякакво отношение към крайния изборен резултат)? Неизбежната преоценка доведе до това, че в приетия от ВНС избирателен закон, по който трябваше да се произведат изборите за 36-ото Народно събрание, не се съдържаше разпоредба, предвиждаща гласуване в чужбина. Тогава Желев изрази мнението, че чл. 11 от новия избирателен закон, като изключвал възможността да се гласува в чужбина, въвеждал „териториални предели за упражняването на избирателните права“ и по този начин нарушавал Конституцията, която „изрично признавала на гражданите на Република България всички права и задължения по Конституцията“ - „където и да се намират“.
Лъхащата от горните разсъждения правна неграмотност трудно може да прикрие опита за примитивна политическа спекулация: лошата БСП е против правото на намиращите се в чужбина български граждани да участват в изборите, докато добрият СДС е за това тяхно право. Ако се подчиним на логиката, съдържаща се в тези разсъждения, трябва да приемем, че сме лишили от избирателни права ония наши граждани, които, намирайки се в дадено болнично заведение, като не са достигнали необходимия за образуването на избирателна секция брой, няма да участват в гласуването. Следвайки същата тази президентска логика, ние, оказва се, ще трябва да организираме избирателни секции дори и за намиращите се в Антарктида български граждани. Верен на лицемерната си природа, СДС се възползва от мнозинството си в 36-ото Народно събрание и възстанови възможността за гласуване в чужбина.
Резултатите от президентските избори отново обаче разкриха нецелесъобразността на правната възможност да се гласува в чужбина. При първия тур на президентските избори в чужбина са гласували всичко 17 385 души, а във втория тур - 16 794. Заради тези 16 хиляди души, които при това са и без всякакво значение за крайния изборен резултат, са разходвани милиони трудно събирани левове. Мотивиран допълнително от данните за участието на „чужденците“ в президентските избори, предложих чл. 11 от избирателния закон да отпадне. Няколко дни по-късно „Демокрация“ излезе е хулителска статия срещу мен - как съм посмял да искам ограничаване на избирателните права на намиращите се в чужбина български граждани. Минималният (нищожният) брой гласували в чужбина (че дори и в Турция!) за парламентарните избори през декември 1994 г. още веднъж потвърди цялото безсмислие на усилията да осигурим една правна възможност, от която прекалено малко хора се интересуват.
Състоялите се през юни 1990 г. избори за Велико народно събрание преминаха при пълно спазване на закона и на демократичната избирателна практика. Не се допуснаха никакви инциденти, които да смутят спокойно протичащия избирателен процес. Намиращите се в страната ни представители на други държави (т. нар. наблюдатели) признаха единодушно законността и демократичността на изборите. БСП получи около 48% от гласовете на избирателите и над 52% от местата във ВНС. СДС съкрушено кършеше ръце: не може да бъде да сме загубили изборите, това е измама. Самият Желев има наглостта да заяви, че изборите са започнали с фалшификация и са завършили с фалшификация. Йосиф Сърчаджиев (този иначе великолепен актьор) се зае да изиграе най-лошата роля в своя живот, като проля сърцераздирателно и няколко сълзи на измамената девственост. Всичко това бе недостойно. Не бяха мъже да признаят загубата си, а се впуснаха в лицемерно-сантиментални машинации. Измама в изборите наистина имаше, но тя бе от страна на СДС. Съвършено точно зная (не само от доклада на нарочната комисия, избрана от ВНС), че Стоян Ганев е „избран“ именно с измама. (Това призна братът на моя позната, който е бил застъпник на СДС в Пазарджик.) Съществуват достатъчно основания да смятам, че измама е имало не само в Пазарджик.4
Така завърши този изключително важен етап от нашето развитие. Той не бе благоприятен за страната ни. Отворен бе пътят към властта за една подчертано антинационална и антисоциална сила, каквато бе СДС. Тепърва ще се изясняват действителните причини, довели до злощастието да бъдем управлявани от СДС. Допускам ръководни среди в БСП да са смятали, че най-добрият начин да излекуват хората от СДС е да ги поставят за известно време под негова власт (хомеопатично средство!). Иначе, ако СДС не бе допуснат до властта, хората можеха да си мечтаят: „Ех, ако беше сега СДС на власт!“ Ето ви властта на СДС и вижте какво може тя. Достоен за уважение „маньовър“, но се боя, че той излезе прекадено скъп за народа ни. СДС бе, разбира се, необходим като опозиция, но не биваше да му се предоставя властта - поне в онзи момент. Той бе неспособен за отговорно упражняване на съсредоточените в държавната власт огромни възможности. Както можахме да се уверим по-късно, той щеше да ги използва единствено в името на своите тясно групови, егоистично разглеждани интереси. Чрез него самата държава се превърна в опасна за обществото котерия.
Като излагам тези свои съображения, аз заедно с това не мога да не се питам дали всичко, което стана у нас, не трябва да се обясни с най-простото - с липсата на достатъчно мъжество у хората, застанали тогава начело на БСП и българската държава.
