За Ньойския диктат в последните години винаги се говори плахо и срамежливо (ако изобщо се говори). И причината за тази приглушеност не е в незнанието и забравата какъв е този договор, кой по каква причина го е сключвал и какво е последвало за България от него. По-скоро всичко е нарочно да не дразним колективната метрополия, като припомняме старите им грехове. Както и при други подобни годишнини неолибералната държава и нейните крепители и политически идеолози от евроатлантическите и проамериканските НПО успяха с упорито старание в голяма степен да притъпят ефекта събитието и да го превърнат в обикновена дата в българската история. Акцентът се поставяше не толкова върху териториалните ни загуби и трагичната съдба на хиляди българи, а върху действията и вината на не съвсем адекватните някогашни политици, опитали се да ревизират решенията на Берлинския конгрес от 1878 г., включвайки България в три последователни войни. Злата воля на великите сили на този конгрес, донесла толкова страдания и унижения на българския народ, намери своето продължение в диктата, подписан на 27 ноември 1919 г. в Ньой. И оттогава до ден днешен народът ни не е в състояние да се опомни и възправи. Великите сили обаче никога не са се интересували, че хора страдат, измъчват се, разделят се с близки и роднини, умират забравени и лишени от своето, което с труд са постигнали и съградили. И те, и предците им.
Продажни учени, обслужващи статуквото на властта и фондациите, които плащат, по научному убеждават народонаселението, че този договор може и да е несправедлив и че с него са отнети територии от българското историческо землище като санкция за участието на България в Първата световна война на страната на победените, но че щетите от него не са чак толкова големи! И че примерно Букурещкият мир от 28 юли 1913 г. ни е ощетил много повече, отнемайки извоюваното от нас в Македония и Южна Добруджа, а по-късно и Източна Тракия. И че (забележете!) Германия, Австрия и Унгария били по-строго наказани. Но така служат на науката днес правилните индоктринирани „учени“, не само у нас!
Същите тези учени глави ни карат да прилагаме спрямо Ньойския договор „трезв“ и „спокоен“, „без гняв и пристрастия“ подход, за да го оценяваме обективно, а не както е бил възприеман от цялата българската общественост преди сто години, което всъщност е позиция на истината и справедливостта. Убеждават ни, че така в своето великодушие победителите от „голямата четворка“ Клемансо, Лойд Джордж, Удроу Уилсън и Виторио Орландо не са ни отрязали все пак главата до кръста, защото можело и това да се случи. Така че трябва по-спокойно и обективно да възприемаме историческия факт и последиците от него. Както се казва: на чужд гръб и сто тояги са малко. Особено пък ако гробовете на потърпевшите мъченици отдавна са изравнени със земята. И нито знак за скръб, нито знак за почит.
Как да им се обясни на тези брадвари на българската памет, че дори и да забравим този позорен и унизителен диктат, той никога няма да ни забрави, както и до ден днешен ни напомня с отношението си към нас. И че той ще продължи да ни тероризира и да напомня кой управлява света и как трябва да се поляга в нозете му, ако не искаме още повече да страдаме. Демокрация. Нищо лично!
„Обективно погледнато“, нашите историци на повикване продължават да твърдят, че България си заслужавала наказанието, защото е участвала в Първата световна война като съюзник на победените, нанесла е щети и унизителни поражения в бойните действия на победителите, разстроила е заедно със съюзниците си уютния мирен живот на колонизаторска Европа и най-непростимото - опитала се е да наруши волята и статуквото, установени от великите сили. И понеже опитите й са неуспешни, подлежи на санкции. На тежки санкции.
Какво обаче означава да сме обективни и безпристрастно да оценяваме историята и фактите в нея – особено тези, които са ни измъчвали и още продължават да ни измъчват? Преди всичко то означава да забравим за мъките и страданията на хилядите българи от Тракия, Македония и Южна Добруджа и беломорските български поселения, за кръвта и болките, които са преживени от тези, на които са били предадени и поробени в едно с откъснатите от майката родина територии.
И с какво са били виновни те, че е трябвало да понесат подобно наказание? Могат ли и трябва ли техните наследници през тези над сто години оттогава да бъдат „обективни“ по предлаганите критерии и да преценяват трезво и спокойно преживяното?
Но целта на този диктат е не само да покаже, че победените трябва да бъдат наказвани, защото са накарали други да страдат заради тях. Има друга истина и тя също е „обективна“, родена преди сто години, но развита и наложена и в днешните европейски и световни реалности. В Париж, тогавашния център на Европа, демокрацията и високата култура на Западна Европа се събират представителите на победилите във война държави не само за да определят размера на наказанията на победените, но и официално да сложат края на Просвещението. Както и да отменят принципите на Великата френска революция „Свобода, равенство, братство, солидарност!“ На тях им е нужно отново да легализират отдавна възстановеното правило за „правото на по-силния“ и да подчертаят, че в Европа няма място за всички – особено за православните християни и славяни; че демокрацията е само дума и нищо повече; че това, което е позволено на Зевс, не е позволено на простосмъртните.
През 1919 г. наказаният български народ, за разлика от днешните историци, публицисти и политици, разбра и осмисли правилно това послание. И именно то го наскърби, обиди и унизи. „Наказанието“, макар и тежко, той щеше да изтърпи и изгладува. И всичкият му гняв, цялото му достойнство и непримиримост се събра във възгласа „Долу Ньой!“. Народът прие позора и унижението с вярата, че диктатът непременно ще бъде ревизиран. Той установяваше напълно несправедлив ред и утвърждаваше нови принципи, върху които той трябваше да бъде поддържан. Но нали е казано: Не в силе Бог, а в правде!
Европа се беше самоосъдила да не чуе възгласа „Долу Ньой!“. Защото тя презираше жертвите си и се опиваше от своята измамна сила и демонстративна решителност.
Това обаче обоснова и съдействаше за истинския геноцид над българското население в откъснатите територии. Целта беше прозрачна - нарушавал се бил балансът на силите на Балканите и България ставала прекалено голяма по територия и население в сравнение със съседните държави. Поради тази причина толкова изконни български територии, при това признати по-рано от великите сили за такива, ни бяха отнети. Огромен брой българи бяха измъчвани, поругавани или направо унищожени. И тук не помагаха нито европейски конвенции, нито постановления на Обществото на народите. Истинската причина бе, че България трябва да бъде извадена от Европа и отдалечена на огромно разстояние от нея. Такова впрочем е било и желанието на германския император Вилхелм, изразено през 1913 г. Това желание и днес се споделя от европейските ръководители, но геополитическите им игри ги карат да лицемерят и да ухажват държавата ни. И това им желание е обяснимо – България трябва да бъде отвърната най-напред от принадлежността й към православно-славянския свят и чак после да бъде захвърлена или затрита като нещо съвсем непотребно. И трябва да си много глупав и политически сляп, циничен и неграмотен, за да не виждаш коварните игри на „европейските цивилизовани вълции“.
Наистина трябва да си глупав, политически сляп, циничен и неграмотен, за да си въобразяваш, но и да караш и обществото да вярва, че е възможно да ни позволят да бъдем лидери на Балканите. И че от нас зависят много неща, като например, че ще останем енергийното сърце на региона и главен разпределител на горивата; че европейската икономика ще предпочете нас, а не съседите ни за инвестиции. Но и това е следствие и резултат от налагания ни „трезв“ и „спокоен“, „без гняв и пристрастия“ подход към това вече отдалечено на цял век и повече минало заради толерантността и слугинското мислене, към което призовават „обективните учени“.
Ще повторя пак: Европа ни презира. Тя надменно ни смята за изостанали, необразовани и некултурни, чужди на нейните „ценности“, „толерантности“ и „успехи“. И защото здравият ни национален разум не се поддава на изкушенията им те работят за това целият ни народ да стане слуга на дявола.
Обективната истина е, че преди сто и пет години Ньой ни показа чрез страданията и мъките на хиляди наши сънародници и братя, че мястото ни е другаде и с други приятели и съюзници - родствени по кръв и дух.
