Продължение от бр. 43
Последва призив за разговор с десните сили, който всъщност бе признание за капитулация. Помня как вечерта по телевизията се яви Димитър Йончев и от името на висшето партийно ръководство поиска прекратяване на стачката, за да започнат разговори около „кръглата маса“. От този момент именно започна отстъплението на БКП, което продължи чак до президентските избори през 1992 г. Приемайки всяко следващо искане, БКП се надяваше, че то ще е последното. Само няколко дни по-късно обаче се разбираше, че „последното“ искане е всъщност предпоследно и така - в продължение на повече от две години - отстъпление след отстъпление, до пълното предаване на властта. Всъщност трябваше само малко повече решителност, за да се спре агресията на лъжедемократите. Уверен съм, че ако бе приела обявения чрез стачката бой, БКП нямаше начин да не го спечели.
Много сериозна грешка бе допусната и с оставката на Петър Младенов. Добре помня обстоятелствата, довели до тази оставка. Всичко започна с онзи декемврийски ден - 14 декември 1990 г, когато пред Народното събрание се събра група граждани (по моя преценка не повече от 1000 души), които започнаха да издигат антиправителствени и антикомунистически лозунги. Това бе изненадващо не толкова със съдържанието си, колкото с формата си - за първи път виждах толкова изкривени от ненавист лица. В пленарната зала на НС народните представители заседаваха, а навън Желю Желев полагаше някакви усилия - не мога да кажа доколко искрени - да успокои гражданите и да предотврати едно опасно развитие на обстановката. Аз бях вътре в залата и следях дискусията, която се водеше. Проблемът бе разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от Конституцията, закрепила ръководната роля на БКП. Партийно-държавното ръководство бе съгласно да се отмени тази разпоредба, но държеше да се спази все пак конституционно установеният срок за изменение на Конституцията - един месец от внасянето на законопроекта. Десните от своя страна настояваха за незабавна отмяна на текста. Незабавна отмяна искаха и някои народни представители от БЗНС. Покойният Александър Димитров мотивираше това искане с възникналата революционна обстановка.
Мисля си по този повод колко ненадеждна защита срещу революциите е текущото право, че дори и Конституцията. Наистина как би могло една действителна революция на народа да се съобразява с правила, установени преди това от други лица в съответствие със собствените им интереси. Критикуват сега действията на политическите сили след 9 септември 1944 г. - не били съобразени с Търновската конституция: правителството не било назначено в съответствие с Конституцията, регентите не били избрани по установения с Конституцията ред, Народният съд бил нарушавал изискванията на Конституцията. Бих искал обаче да зная коя революция се е съобразявала със заварената от нея Конституция?! Революцията е учредителен акт, акт, който слага ново начало в развитието на държавата и обществото. Тя би могла да се придържа към заварения правен ред само доколкото той би бил годен да съдейства за запазването на определен минимум социално равновесие, но не повече. Иначе тя самата създава нов ред, нови норми, нови структури. Събитията след 10 ноември 1989 г. далеч нямаха онзи революционен характер, който имаха събитията около и след 9 септември 1944 г. Всъщност онова, което стана след 10 ноември, не би могло да се нарече и революция - то бе, общо взето, направляван процес, в който отделни сили проявиха познатото „революционно нетърпение“. И въпреки това крайните десни, видяхме, не желаеха да се съобразяват с Конституцията, позовавайки се на „революционния характер“ на събитията. Спомнете си, че Ст. Ганев се зае да поддържа и тезата за „учредителния характер“ на Великото народно събрание, т. е. тезата, съгласно която историята започва „от сега“. Всичко, което е било досега, се „отменя“, то не се признава да е съществувало - България започва с появата на стоянганевщината.
И така, обстановката вътре в Народното събрание тогава, на 14 декември, бе усложнена, но все пак относително спокойна, т. е. несъответна на обстановката извън него. Няколко пъти излизах навън, разговарях с Желев и виждах, че напрежението се увеличава. Бе започнало да се смрачава, светнаха лампите в Народното събрание и охраната изрично предупреди никой да не застава пред прозорците - опасяваха се това да не предизвика ония отвън да започнат да хвърлят камъни. Но всичко има своята кулминация, след която започва спадът. Идващото от Народното събрание спокойствие сякаш обхвана и хората извън него. Така или иначе „мероприятието“ тръгна към своя край. Хората започнаха да се разотиват, разбрали, че тази вечер нищо повече няма да се „случи“. И тъкмо в този момент съдбата - в лицето на народната представителка Нешка Робева - се намеси, за да даде друг ход на историята.
Застанала на трибуната в пленарната зала, Нешка Робева поиска отговорни представители на Народното събрание да излязат пред насъбралите се хора, за да ги „успокоят“. Послушаха я и допуснаха непоправима грешка. Първо, нямаше вече нужда от „успокояване“, доколкото хората, вече успокоени, се разотиваха. Второ, ръководителите на Народното събрание, доколкото бяха ръководители и на БКП, нямаха вече онова влияние, което имаха довчера.
Навън излязоха Станко Тодоров, Петър Младенов, Нешка Робева и започнаха да говорят. Никой обаче не искаше да ги слуша. Нешка Робева стана дори малко смешна с обръщението си към насъбралите се: „Деца мои!“ Петър Младенов бе посрещнат толкова зле, колкото и всички останали. Това, изглежда, дълбоко го е засегнало, поради което може би изрича и фаталните думи за някакви танкове. Какви точно са били тези думи, така и няма да разберем. Но думата „танкове“ в някакъв контекст е била, изглежда, произнесена. Това зная лично от човек, които, охранявайки П. Младенов, е бил непосредствено до него и следователно е могъл да чуе произнасяните от него думи. Във всички случаи обаче „танковете“ не са стояли в контекста на някаква заплаха. Най-вероятното е те да са били емоционален израз на огорчението, че някои хора предпочитат диалога не с думи, а с танкове. („С танкове ли да разговаряме?“)
„Митингът“ свърши, хората се разпръснаха, всичко, изглежда, щеше да се забрави. Няколко месеца по-късно обаче Евгени Михайлов, вероятно след консултации с когото трябва, огласи видеолентата, записала съдбовните думи за „танковете“. Десните скочиха: „Ето какъв президент имаме. Той заплашва хораа с танкове“. Цялата опозиционна пропагандна машина започна енергично да работи на тази вълна. Вместо обаче да обясни чисто по човешки „какво е искал да каже“ (както по-късно Желев непрекъснато щеше да прави), П. Младенов прояви изключителното неблагоразумие да отрече произнасянето изобщо на въпросните думи. Заплаши и със съд клеветниците. (Всички след това коментираха как например Т. Живков щеше да излезе от ситуацията: „Казал съм „танкове“ ли? Ха-ха-ха... Какви танкове бе... Ха-ха-ха... Кой знае какви танкове съм имал предвид...“)
П. Младенов бе обвинен в лъжа - едно обвинение, срещу което той не можа да намери сериозна защита. Притиснат от собствените си грешки, от очевидно не най-разумните препоръки на своите съветници и своите другари, от стачката на студентите, той подаде оставка. Защо наистина стана така? Той ли сам влезе в капана, или някой го предаде? Във всички случаи неговата собствена вина за мен е несъмнена. Един държавник от неговия ранг не би трябвало да става жертва на подобни безсмислия.
На нас ни остава да разсъждаваме и върху странните приумици на историческото развитие. Ако Н. Робева не беше предложила да се излезе на разговор с хората пред Народното събрание, ако П. Младенов не бе изрекъл думата „танкове“, та макар и в най-невинен контекст, ако по-късно той не бе избрал възможно най-лошия вариант на поведение, ако..., събитията щяха вероятно да се развият по друг начин. Вероятно! Не бива обаче да забравяме, че историческият контекст, в който се развиваха събитията, бе вече крайно неблагоприятен за левите сили. Едва ли един отделен ход, колкото и да е сполучлив, би успял да предопредели развитие, съществено различно от онова, което обстоятелства от по-висш порядък са разпоредили. При започналото разпадане на социалистическата система, при очертаващото се рухване на Съветския съюз едва ли някой отделен акт би могъл да бъде достатъчно компенсиращ. Пита се освен това - кога грешката е грешка? Дали не трябва отделната проява да се оценява не сама по себе си, а с оглед на своя краен резултат? Дали ако П. Младенов бе останал на поста си, събитията нямаше да се развият по-усложнено и следователно по-неблагоприятно за страната ни? Историята за съжаление - всички знаем това - не може да се преиграе, за да проверим кой от възможните й варианти е печеливш.
„Кръглата маса“ бе изключителен успех за десните. Те изведнъж придобиха легитимност, че и значителност. Те се превърнаха в равноправен (дали не и в доминиращ) партньор на БКП.
Всъщност на „кръглата маса“ ставаше точно това, което искаха лидерите на СДС. На представителите на БКП сякаш не им оставаше нищо друго, освен да плащат просрочените полици. Присъствах на повечето от заседанията на „кръглата маса“ (на едно от тях дори се и изказах), имах следователно непосредствени впечатления от развилите се там процеси и отношения.
Следва
