Нова Зора

Продължение от бр. 42

Не зная доколко Луканов носи вина за възбуденото срещу Живков наказателно преследване. Като имам предвид обаче настроенията, на които бяхме тогава подв­ластни всички, като имам предвид и влиянието, което Луканов по онова време упражняваше, не смятам за изключено той да е съучаствал във възникването на делото срещу Живков. Във всеки случай, когато по-късно разговаряхме по този повод, Луканов категорично ми заяви: „Да, делото срещу Живков беше грешка“.

10 ноември бе не само и не просто смяна на Живков. Ние свързвахме тази дата е очакванията за промяна в политическия режим. Не престанах да се надявам, че ще се извърши антибюрократическа по същество революция, т. е. революция, която да изземе властта от нашите чиновници (апарата), за да я върне на действителния й субект - народа. След неуспеха на Пражката пролет цялото ни внимание бе насочено към започналата от Гор­бачов „перестройка“ като източник на промени в цяла Източна Европа, включително и в България. Никой, мисля, не искаше повече от това - да бъде извършена „перестройка“ и у нас. (Нали така се наричаше и създаденият в края на 1988 г. клуб - Клуб за подкрепа на преустройството и гласността.) Не се поставяше под съмнение и социализмът като избрана от народа ни общест­вено-икономическа система. Гневът на хората бе насочен не сре­щу социализма, а срещу допусканите зад фасадата на социализ­ма безобразия. Нямаше особени настроения и срещу комунис­тическата партия. Спомням си, че когато П. Младенов, избран току-що за генерален секретар на БКП, минаваше по улиците, хората сърдечно го приветстваха.

Но постепенно започна да се забелязва промяна в промяната. Думата „социализъм“ започна да изчезва от вестниците, от декларациите на обществените организации, от речите на по­литическите дейци. Най-напред тя изчезна, струва ми се, от решенията на БЗНС. Бях озадачен. Питам Св. Даскалова: „За­що не говорите за социализъм?“, а тя: „Хората не искат да се говори за социализъм.“ Трудно ми бе да приема, че това е та­ка, но фактът упорстваше и дори разширяваше своето дейст­вие. Започнаха да се появяват и антикомунистически нотки във вестници и изказвания. На първите митинги, организирани през декември 1989 г., освен „другари“ вече се казваше „господа­та“, освен критични думи можеха да се чуят и хули. Там, на първите митинги, говориха наистина наши другари като Сте­фан Продев, Анжел Вагенщайн, Кирил Василев, но там взема­ха думата и лица, които не можеха, а вече и не искаха да скри­ват своя антикомунизъм. Разпалваха се страсти, които трудно след това щяха да бъдат поставени под контрол. Румен Воде­ничаров предприе силна атака срещу „покръстването“ на мю­сюлманите, слагайки по този начин началото на обратната въл­на, която ни отхвърли далеч зад националните ни интереси. Ми­сълта премина в действие. Реанимираната от поврата на 10 но­ември „Подкрепа“ неочаквано се превърна в ударна гвардия на крайната, антикомунистическата десница. Думата „комунист“ стана мръсна дума и парола за преследване на инакомислещите. Заговори се за стачка, след което не закъсня и са­мата стачка. Нямаше съмнение, че антибюрократичната рево­люция прераства в антисоциалистическа.

Не знам каква дума да използвам, за да изразя впечатлението, което произведе върху мен протичащият антисоциалистически процес. Трудно ми е да кажа, че бях изненадан, защото процесът се осъществяваше „пълзящо“, в сравнително меки форми. Не можех все пак да не се запитам как така хора, които до вчера не даваха никакви признаци на непоносимост към социализма - ходеха редовно на манифестациите, бодро развяваха червени знаменца, скандираха пред трибуната с любимите вождове, нежно ухажваха партийните секретари и пр., и пр., - днес се оказаха кръвожадно ръмжащи антикомунисти. Нямах и представа, че ня­кои от тези „другари“ са били репресирани. Репресиран се ока­за и Ал. Джеров, който беше юрисконсулт в Министерството на строежите, а след това и проспериращ адвокат (необезпокоява­но защити и кандидатска дисертация).

Без съмнение, значителна част от всички тези, които подеха борба срещу социализма, са - ще използвам една отиваща към забрава дума - класово мотивирани. Това са преди всичко хора­та, които в резултат на реституцията за една нощ - като в при­казките - се превърнаха в безметежно живеещи рентиери. (Неотдавна при мен бяха служители от бившата трикотажна фабри­ка „Пролетарий“, които ми съобщиха, че новите собственици на фабричните помещения им искат месечен наем в размер на 260 хил. лв.) Към тях трябва да добавим и ония, които по един или друг повод са претърпели определена форма на репресия. Недоволни от социализма биха могли да бъдат и ония, чийто личен принос в духовното или материалното обогатяването на общес­твото бе значително по-висок от средния - изобретатели, откриватели, дейци на изкуството и пр., но които получаваха тру­дово възнаграждение като всички останали. Зле се чувстваха и много от хората на обществените науки, които, общо взето, бя­ха поставени под похлупака на отдавна замразени догми. Какви претенции обаче срещу социализма можеха да имат хората на обикновения, всекидневния труд, които се радваха на гарантирана работа, прилична средна заплата, собствено жилище, кола, годишна почивка на море, почти безплатни лекарства? Те просто изневериха на своя собствен интерес, като застанаха под ан­тикомунистическото знаме на СДС. Те и не подозираха колко жестоко ще бъдат наказани за това.

Бунтът на работника срещу социализма е бунт срещу собствените му интереси. Не бива обаче да забравяме, че хората освен интереси имат и чувства. Огромната част от гражданите, под­крепили антисоциалистическите сили, се намираше под действието на натрупали се през годините негативни чувства срещу управляващите среди. 45 години управление от една и съща пар­тия, 30 години управление от един и същ екип е прекалено мно­го и за най-търпеливите. Неизбежно е пренасищането, че дори и отвращението към тези вечни и неуморили се да претендират за непогрешимост лица. Управляващите бяха неотговорни и недосегаеми. Сега хората поискаха да им докажат, че са и досегаеми, и отговорни. Заеха се да доказват това енергично, макар и не всякога достатъчно мъдро.

Чувствата не могат, разбира се, да бъдат траен политически фактор. Траен политически фактор са интересите. Можеше сле­дователно да се очаква след първите изблици на натрупалите се отрицателни чувства отново да кажат тежката си дума трайните интереси на масите. Хората щяха да направят своята „екскурзия“ в света на политическите страсти и, следвайки различните криволици на двубоя между истината и лъжата, отново щяха да се върнат там, откъдето са започнали: при труда и свързаните с него радости, т. е. щяха да се върнат при себе си. Но в края на 1989 и началото на 1990 г., че и през следващите две години ние щяхме да наблюдаваме развитието на тази странна радост - да потънеш в екзотиката на измамите и самоизмамите.

Мисля, че бях един от първите, които съзряха настъплението на лъжата. Заех се да предупреждавам всички мои приятели, ко­ито бяха по-тясно свързани с формиращите се структури на СДС. Спомням си, че през декември 1989 г. срещнах на „Московска“ Ст. Продев - отиваше на заседание на Клуба за подкрепа на пре­устройството и гласността, където щеше да се обсъжда и въпро­сът за включването на клуба в СДС. „Стефане, казах му, бягай оттам. Това не са хора, с които можем да работим.“ Ст. Продев напълно се съгласи с мен и немного след това се раздели с тях. Не беше негова вината, както не беше и моя, че раздялата нас­тъпи толкова скоро. Виждахме достатъчно ясно освен чуждия на духа ни антикомунизъм, още и политическата корист на мно­го от новите радетели на демокрацията. Всички почтени хора, присъединили се първоначално към СДС, постепенно напусна­ха редиците му. Той не им бе попътен. След Ст. Продев от СДС се отвърнаха Ч. Кюранов, Ан. Вагенщайн, Борис Спасов, Дучо Мундров и още много, много други. Година по-късно от СДС се отделиха цели формации - БСДП, Зелената партия, „Екогласност“, Демократическата партия и др. Накрая в СДС останаха предимно политическите лумпени, които окончателно го диск­редитираха. И по-рано съм казвал: не всички в СДС са лумпе­ни, но всички лумпени са в СДС. Днес СДС е, общо взето, кош­че за антикомунистическа смет.

БКП ¹ не успяваше да намери верния отговор на предизвикателствата на историята и на надигналите се десни сили. Можем да се питаме какви наистина бяха причините за толкова дефанзивната позиция на ръководните среди от БКП. Няма съмнение, че в случая се проявяваше общата умора от властта. Дори и ме­талът страда от умора (има едно такова странно понятие „умора на метала“), как тогава няма да се умори и една власт, която 45 години се осъществяваше преди всичко по административен път. Спадът в енергийния баланс на политиците от БКП се дължеше и на общото кризисно състояние в „социалистическия лагер“ и преди всичко в Съветския съюз, който бе вече пред разпадане - не само като федеративна държава, но и като обществено-икономическа система. БКП се оказа по този начин и във вътреш­на, и в международна изолация, което само по себе си действа­ше силно обезсърчаващо. Така или иначе не се чуваха ония ду­ми, които преди това толкова често и толкова стръвно бяха про­изнасяни: „Тази власт с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем“. И все пак по онова време - началото на 1990 г. - БКП все още, струва ми се, нямаше желанието да „сдава“ властта. Ако такова желание е възникнало, това трябва да е станало някъде в края на Великото народно събрание, когато наглостта на „сините“ стиг­на своя връх.

Трудни, мъчителни години бяха тия две години -1990-1991 г.

(Ония, които тогава не бяха на „барикадите“, нищо не знаят.) Изградиха палатковия си град на „истината“, запалиха Партий­ния дом, горяха публично марксическа литература, крещяха по улиците „Смърт!“, хулеха депутатите от левицата, нападаха (и биеха) всеки, който си позволяваше да не подкрепи техните на­мерения - изобщо това бе брутален, терористичен натиск върху „противника“. Хората заживяха с истински страх, много члено­ве на партията захвърлиха партийните си билети, други тихо­мълком се оттеглиха.

Самият аз бях подложен на грозен натиск. В началото все още се чувстваше някакъв респект към мен, пораждан от спомена за правозащитната ми дейност в най-близкото минало. Но скоро всичко бе забравено. Започнаха да ме оскърбяват с какви ли не думи, във вестниците им се появиха диви лъжи, низки клевети, тероризираха ме по телефона, при среща просташки ме нагру­бяваха, а имаше и случай, при който съвсем малко не достигна, за да бъда пребит.

Помня добре този ден - 20 август 1990 г. Идвах от „Леге“ заедно с Елка Панова. Пътят ни водеше през площада пред Мавзолея, където бяха вече изникнали първите палатки на града на „истината“ и където предстоеше да се състои някакво меропри­ятие на СДС. Не изпитвах никакъв страх и съвсем спокойно вървях между групите седесари, някои от които, познали ме, ми изръмжаваха по някоя и друга дума, но всичко бе все пак в по­носима мярка. Някъде в центъра на площада Елка бе спряна от свои познати, спрях естествено и аз и тогава изведнъж ме зао­биколиха привърженици на СДС, които започнаха да ме атакуват по въпроса за жителството: защо съм бил против отмяната на Наредбата за софийско жителство? Опитах се да обясня, че съвсем не съм против отмяната на тази наредба, тъкмо напро­тив, но отмяната трябва да стане с акт на Народното събрание, а не на президента, доколкото президентът няма право да издава нормативни актове (актът за отмяната на нормативен акт е също нормативен акт².) Никой не искаше да вникне в доводите ми, напрежението около мен нарастваше и аз реших да си тръгна.

След мен тръгна обаче и цялата огромна тълпа, която все пове­че нарастваше. Вървяха след мен и крещяха. Лицата им бяха изкривени от омраза, която искаше не истината, а кръв. Петдесетина метра по-нататък, след като бях вече отминал Национал­ната галерия, тълпата ме настигна и няколко души вече се присегнаха, за да започнат да нанасят ударите си по мен. Но получих неочаквана подкрепа. Група граждани - 3-4 души, между които и офицер от милицията, застанаха пред нападателите, из­дигайки между тях и мен защитна стена. Искам да въздам спра­ведливост, като кажа, че между тези няколко души беше и Геор­ги Марков. По онова време той, изглежда, все още носеше ня­какви белези на почтеност, а вероятно и на уважение към мен, което няколко пъти преди това бе и декларирал. Той грубовато, но и с някаква загриженост, ми отправи риторичния въпрос: „Какво правиш тук?“, т. е. как така съм си позволил безразсъдството да се вестя между тия тук, не зная ли какво може да ми се случи. По-нататък, около хотел „България“, една милиционерс­ка кола спря, предложиха ми да се кача в нея, след което ме от­караха до Народното събрание. (От това събитие имам голяма снимка, която бе отпечатана и във в. „Новини“.)

По онова време бе наистина необходимо да имаш и здрава психика, и дълбока убеденост в правотата на собствените си възгледи, за да можеш да устоиш на безогледността, с която те атакуват. В началото гневът на лумпените бе насочен срещу нас - представителите на левицата (удари понесоха Г. Пиринс­ки и други от БСП), но по-късно той се насочи и срещу депута­ти от другите партии, доколкото последните не смятаха за нео­бходимо да се придържат към указанията на седесарската цен­трала. Бити бяха депутатите от БЗНС „Н. Петков“ Йордан Кукуров, д-р Сава Чупаров и още много други. Накрая те за­почнаха да бият и съвсем своите - Зл. Русева, Ст. Савов, че дори и Ал. Йорданов.

Отстоявайки своите позиции, БКП допусна още в началото твърде съществени грешки, които предопределиха по-късно всички нейни политически загуби. Мисля, че най-съществената грешка бе направена по време на първата обявена от СДС, респ. „Подкрепа“ стачка - стачката през януари 1990 г. Шумно рекла­мирана от десните, стачката се развиваше повече от вяло. (Не съм сигурен дали ефективно стачкуващите стигнаха до 1-2 на сто от всички заети в производството.) Провалът й бе неизбежен. Вместо обаче да приеме боя, мобилизирайки цялата пар­тийна маса, която тогава все още бе значителна - около 1 млн. членове (!), БКП неочаквано сви знамената, преди още да ги бе развяла.

Следва