10 ноември 1989 г. не изненада, мисля, никого. Не само със съзнанието си, но и с тялото си сякаш усещахме предстоящата промяна. Старите форми не бяха в състояние да удържат новите по същността си обществени отношения, които все повече напираха. Вътре в самата управляваща партия нарастваше броят на хората, които разбираха, че старият модел на управление е изчерпан. Огромното мнозинство в БКП искаше и търсеше промяната, която да съхрани социализма, като го освободи от натрапените му недостатъци.
Отново искам да подчертая, че основният човешки фактор в осъществяваната промяна бяха членове на БКП. Най-добрите в тази партия, които имаха не само съзнанието за собствената си отговорност, но и гражданския кураж да заявят волята си за промяна, оглавиха всички процеси на социалното възраждане. И Русенският комитет, и Клубът за подкрепа на преустройството и гласността се оглавяваха или доминираха от членове на БКП: Чавдар Кюранов, Стефан Продев, Христо Радевски, Анжел Вагенщайн, Светлин Русев, Нешка Робева, Христо Смоленов, Петко Симеонов и още много други бяха членове на БКП. Ония, които по-късно оглавиха СДС - Стефан Савов, Стоян Ганев, Асен Агов, Иван Костов, Йордан Соколов, Петър Стоянов, Стефан Софиянски и пр. и пр., по онова време нито се виждаха, нито се чуваха - тях изобщо ги нямаше. Дори и самият Желю Желев се свързваше с БКП, доколкото до неотдавна бе неин член и доколкото не по своя воля бе отстранен от нея.
Всички живеехме с проблемите на новосъздадените демократични обществени организации и със събитията в различните творчески съюзи. От уста на уста се носеха приказките кой от членовете на Политбюро на конгреса на кой творчески съюз присъствал, как той там се е държал, как там са се държали самите творчески дейци и т. н. Особено силно впечатление произведе „бунтът“ на четиримата преподаватели от Софийския университет, чиито имена само за няколко дни станаха едни от най- популярните и най-уважаваните. Партийната върхушка предприе истински гонения срещу тях, но това още повече им спечели симпатиите на хората, които не се стесняваха открито да покажат солидарността си с тях. Станаха и някои преки сблъсъци със силите на властта. Организираните от „Екогласност“ протестни акции в градинката пред „Кристал“ бяха разгонени от милиционерски подразделения.
Някои от еколозите бяха натоварени на камионетки и стоварени в Южния парк, където великодушно им предоставиха възможността да изразяват своя протест.
Духът на промяната не отмина и ръководството на БКП. Вече се знаеше за разногласията в Политбюро, споменаваха се имената на хората, противостоящи на Т. Живков, обсъждаха се възможните варианти в поведението на този или на онзи член на Политбюро.
Ето защо 10 ноември съвсем не бе гръм от ясно небе.
Добре помня този ден, този късен следобед. Бях в Комитета по правата на човека, където обсъждахме някакви въпроси. Знаехме, че заседава ЦК на БКП, и тръпнещи очаквахме неговите решения. Най-после новината пристигна: Тодор Живков е свален, за генерален секретар е избран Петър Младенов. Почувствахме огромно облекчение.
Нямах никакви лични причини, разбира се, да бъда против Тодор Живков. По-скоро обратното. (Именно Т. Живков бе помогнал да се вдигне организираната от Ярослав Радев блокада около книгата ми за правата на гражданите.) Но Т. Живков, каквито и да са достойнствата му, се бе превърнал вече в символ на не подлежащата на развитие бюрократично-тоталитарна система. Една сериозна промяна във всички случаи минаваше през неговото отстраняване от високия партиен и държавен пост. Много хора го ненавиждаха и заради негови действителни или предполагаеми лични грехове. Някои го смятаха за предател (още от времето на Гешев), други го държаха отговорен за възникналите кризисни състояния във вътрешната и външната политика, трети го обвиняваха в неоправдана жестокост, довела до гибелта на невинни хора. Тъй или иначе, Живков се бе превърнал в Картаген, който трябваше да падне.
Съществуваха наистина основания за сериозни възражения срещу Живков. Мисля, че той, респ. оглавяваното от него партийно и държавно ръководство, допусна три крупни, непростими грешки.
Първата грешка бе преобразуването на ТКЗС в аграрно-промишлени комплекси - АПК, т. е. превръщането им от съюзи на собственици в чиновнически корпорации. Ако бяха съхранени в своя автентичен вид, кооперативните стопанства щяха да се развият в изключително мощни селскостопански производствени единици, способни да устоят на всички икономически и политически сътресения. Едва ли СДС щеше да може да ги ликвидира, ако те бяха разгърнали целия си икономически потенциал. Там, където ТКЗС-тата бяха силни, СДС се оказа неспособно да ги „разкулачи“, да разруши структурите им, да ликвидира или разграби имуществото им. Жив пример в това отношение са кооператорите от с. Цалапица, Пазарджишко, които в люта битка с полицията и полицейските кучета защитиха и своето достойнство, и своето имущество. Живков удари ТКЗС-тата тъкмо когато те бяха набрали скорост и вместо стотинки плащаха за всеки трудоден вече левове (даваха и огромно количество селскостопанска продукция). Хората съзряха всички предимства на кооперативната форма за стопанисване на земята, привързаха се към нея, започнаха да изживяват кооперативното стопанство като свое собствено - навсякъде казваха „нашето стопанство“, „нашето ТКЗС“. Чувството на собственост следователно се бе преобразувало във фактор, който действаше еднакво полезно както за отделната личност, така и за обществото. Вместо да се развие тази традиционно българска, но заедно с това и истински социалистическа форма на стопанисване, Живков реши да превърне ТКЗС в гигантско, т. е. неуправляемо и значи - в неефективно чиновническо образувание. Догматично сметнаха, че колкото е по-едро едно стопанство, толкова то е по-производително. Пренебрегната бе простата, но пряка зависимост между количеството и качеството. Невинаги по-голямото е и оптималното, доколкото по-голямото не е и по-лесно за управление. Всяко равнище на обобщественост изисква съответно равнище на компетентност, което в голям брой случаи липсваше. Така, повишавайки степента на обобщественост на средствата за производство, стигнахме до равнището на своята некомпетентност (принципът на Питър!). И резултатите не закъсняха. Отбелязан бе сериозен спад в производството и започнахме, за свой срам, да внасяме селскостопански продукти от чужбина.
Втората голяма грешка на Живков и неговия екип бе несъобразеното с размерите на страната ни промишлено строителство. Няколко огромни и с твърде спорна полезност промишлени комбината покриха страната ни с дим и отрови. Вместо да развием малогабаритна, но с висока ефективност промишленост от японски тип, ние се заехме да изграждаме достойни за един Сибир промишлени предприятия, използвайки при това и морално износена технология. Пренебрегната бе леката, хранителната и преработвателната промишленост, за която имахме великолепни предпоставки. При златните условия, които ни е дала природата, можехме (и можем) да бъдем овощната, зеленчуковата и цветната градина на Европа, а вместо това се изправихме пред опасността да бъдем затрупани от индустриален шлак. Нашето ръководство не разбра, че пушекът отдавна не е символ на промишления прогрес. Времето на безотпадъчните технологии сякаш бе решило да заобиколи нашата страна.
Третата голяма грешка, която старото ръководство допусна, бе, както вече писах, в начина, по който бе осъществен т. нар. възродителен процес. Ще кажа като Талейран: това бе повече от престъпление, това бе именно грешка. Живков не можа да разбере, че не разполага с необходимото историческо време, за да бъде втори княз Борис. Такова остро, провеждано с административни средства мероприятие, се нуждае от дълбочина във времето. На определен успех можеше да се разчита, ако „възродителният процес“ се бе разгърнал някъде в началото на 50-те години, когато административното насилие бе сякаш нормална форма па взаимоотношение между управляващите и управляваните. Тогава можеше да се мисли, че причинената болка ще се изживее с времето и с очакваните по-добри условия на живот. Живков се вживя в ролята на княз Борис, когато в целия свят темата за правата на човека стана основна тема, когато социално-политическата промяна в страната ни вече се предчувстваше, когато най-после самият той бе с единия си крак в миналото.
Това, което току-що написах за допуснатите от Т. Живков грешки, го казах и на самия него при срещата ни - единствената засега, - която стана по негово предложение в ранното лято на 1994 г. в жилището му на „Секвоя“. Разговаряхме за правното му положение, за образувания срещу него наказателен процес, за отношенията му с хората. По свой навик той почти непрекъснато се смееше, неспособен сякаш да прояви озлобление към никого („Аз само се защитавах“), не издаваше, поне видимо, и никакъв страх от евентуалния затвор („Ще ме направят герой“). Аз предпочитах да мълча, защото ми бе интересно да слушам този човек, който, съсредоточил в ръцете си огромна власт, повече от три десетилетия бе управлявал страната ни. Днес, достатъчно възрастен, той няма бъдеще, но затова пък се радва на едно минало, което го прави изключително интересен, стига, разбира се, да поиска да се отвори за събеседника си. Не можех и да мисля, че именно с мен ще си позволи да бъде откровен, напротив, усещах постоянно будното му самонаблюдение - въпреки почти непрекъснато разнасящия се характерен негов смях: „Ха-ха-ха!“ (който имаше може би тъкмо този смисъл - да прикрива никога незаспиващата му предпазливост). В някакъв момент неговата секретарка госпожа Шевалиева отбеляза, че господин Вълканов много лесно се сърдел и той веднага поде: „Ха- ха-ха, обича да се сърди ли, ха-ха-ха, това е повод отново да се чукнем.“ (Пред нас стояха чаши с уиски.) Държах се почтително, както това изискваше разликата в годините ни, но реших, че трябва все пак да изразя и критичното си отношение към неговата политическа практика. Казах му, че не всичко в политиката му можеше да бъде прието, и посочих тези три гряха: създаването на АПК, екологически и икономически необоснованото промишлено строителство, „възродителния процес“. Живков веднага помръкна, съсредоточи се в себе си, дори сякаш изчезна от разговора ни. Това продължи не много, няколко мига, но промяната в поведението бе подчертана. После лицето му бавно започна да се оживява, а след като се смени и темата на разговора, той бе отново същият: „Ха-ха-ха!“.
Искам да призная, че и аз, подобно на много други, смятах, че Живков трябва да бъде съден. Месец-два след образуването на дело N 1/1990 г. чрез „София-прес“ получих от редакцията на в. „Литературная газета“ предложението да напиша статия за това дело. Написах статията и две-три седмици по-късно тя с неголеми съкращения бе публикувана в „Литературная газета“. Към темата прояви интерес и Хр. Христов, по онова време главен редактор на издаваното от БЗНС списание „Земя“. Дадох му същата статия и той я публикува в списанието си без никакви съкращения.
В статията направих опит да очертая основните насоки, в които могат да се търсят подлежащите на инкриминиране деяния на Живков: възродителния процес, злоупотребата с власт и безстопанствеността. Още тогава обаче разбирах, че започналият наказателен процес ще има да преодолява изключителни трудности. Проблемът е преди всичко в това, че погрешната политика, която най-вече засегна интересите на българите и на България - не подлежи изобщо на наказателно преследване. За погрешна политика отговорността може да бъде единствено политическа, освен ако изрични норми на правото не са въздигнали отделни политически деяния в престъпления. (Ако трябва да съдим за политика, лидерите на СДС отдавна трябваше да са в затвора, защото наистина не мога да си представя политика по-престъпна от тяхната.) В статията пишех: „Явно текстовете на Наказателния кодекс са твърде тясно скроени за престъпления от този мащаб“. Изказвах и мнението, че е необходимо в „бъдеще да се изгради особен режим на отговорността на държавния глава“.
По-късното развитие на процеса срещу Живков потвърди моите опасения. Доколкото искаме да останем в границите на правовата държава, съвършено невъзможно е да съдим Живков за следвания от него и екипа му политически курс, респ. за изгражданата и поддържаната от него и екипа му политическа система. При това несъмнено бе за всички, че основните параметри на политическия режим бяха зададени отвън. На прокуратурата следователно не оставаше нищо друго освен или да освободи Живков от наказателна отговорност, или да се зарови в търсенето на такива юридически нарушения, които да могат да бъдат квалифицирани като престъпления. Прокуратурата избра второто и решително сбърка. Недостойно е за един народ да съди своя държавен глава за това, че бил „раздавал“ жилища па писатели, артисти и пр.
Съзнавайки възникналото неудобство, хората на Татарчев лансираха тезата, че Живков не бил държавен глава. Съвършено неприемлива теза. За никого няма съмнение, че Живков бе първият човек в държавата и партията. При действащата тогава конституция (обявила БКП за ръководна сила в държавата и обществото) Живков като генерален секретар на БКП и като председател на Държавния съвет на HP България притежаваше много повече от необходимите за един държавен глава правомощия. Пренебрегнала очевидността на обстоятелствата, прокуратурата се зае да съди Живков като дребен държавен чиновник. (Целият процес срещу Живков олекна още повече в светлината на станалите напоследък разкрития, че разни министри и зам.-министри от кабинетите на Ф. Димитров и Л. Беров за година-две са раздали много повече жилища от държавния жилищен фонд, отколкото Живков за 30 години.) Така делото, започнало като драма, се превърна в гротеска. Изпаднала в безизходица, неспособна да поеме политико-юридическата и моралната отговорност за изпращането на близо 85-годишния бивш държавен глава на България в затвора, прокуратурата потърси изход в бездействието си. Процесът практически бе спрян. Крайното решение трябва да се търси или в отмяната на присъдата, или в помилването от страна на президента (не искам да вярвам, че ще го изпратят в затвора). Не изключвам, разбира се, хората на Татарчев да се надяват и на благоприятен за тях биологически изход.
Сега, когато политическите страсти са стихнали, когато на всичко може да се гледа сравнително непредубедено, ясно се вижда, че процесът срещу Живков бе наистина грешка. Това ми призна и прокурорът Михаил Дойчев, според когото виновникът за започването на процеса срещу Живков е Луканов. Ако Луканов не бил поискал да се образува следствието срещу Живов, вероятно нямало да последват и всички останали политически по същество процеси.
Следва
