Продължение от брой 40
Според донесенията на българската легация в Белград идентифицираната принадлежност на атентатора към ВМРО не дала повод за обвинение срещу деветнадесетомайския режим, то било „насочено изцяло срещу Маджарско“. Управляващите кръгове оценили високо „енергичността на българското правителство при разтурянето на ВМРО“. Възмущението идвало „от небрежността на френската полиция, от моралната отговорност на Маджарско, нито дума против България“. Сравнението на „сигурния прием на покойния крал в София с трагичната му кончина в Марсилия“ било в полза на сближението. Макар да съществуваше пряка зависимост между двете събития. За да предотврати всяко недоразумение, К. Георгиев побърза да изпрати в Белград на поста пълномощен министър Димо Казасов, известен привърженик на помирението с Югославия.
Управляващият българската легация в Берлин Д. Дафинов не сподели надеждата на Вилхелмщрасе, че сега Югославия ще се ориентира към Третия райх: „Все пак ми се вижда прекадено доверчив германецът, като допуща, че Югославия би се освободила тъй лесно от своята опекунка и приятелка Франция.“ По силата на протокола Гьоринг застана в първата редица на траурното шествие в Белград и положи венец с „интересния надпис: Германската армия на своя (бивш - б.а., Г. М.) достоен противник“. Въпреки привидното „осъждане на убийството“ нацисткото правителство бе на мнение Югославия да не търси съдействието на Обществото на народите. Точно в тези напрегнати дни Третият райх напусна шумно Женевския форум. Разбира се, причината не бе в някаква гузност от съучастието в атентата, а поради решеното вече едностранно въвеждане на всеобща военна повинност.
Забележително е, че по нареждане „от горе“ югославският печат започна да публикува сведения за хода на следствието едва след погребението на краля. Дотогава бе съобщено единствено, че „самият атентатор Владо Георгиев Черноземски принадлежи към ВМРО“. В Женева атентатът се възприе като посегателство срещу устоите на Версайската система и изстрелите проехтяха като сигнал за ревизия на следвоенното статукво. Югославските представители обвиниха Унгария и Италия в покровителство на хърватската организация. На 30 ноември 1934 г. югославското правителство разпространи меморандум с искане да се организира всеобщ поход против международния тероризъм. В него се изтъкна, че сътрудничеството между ВМРО и „Усташа“ било уговорено още през април 1929 г. при посещението на Ан. Павелич и Г. Перчец в София. Тогава се сключило споразумение за оказване помощ с инструктори от ВМРО при изграждането и действията на „Усташа“. Споменаваха се имената на К. Дрангов, Д. Аврамов и Гл. Милчинов. На свой ред М. Дошен представлявал „Усташа“ в България. Широко място се отдели на „българина от Каменица“, и то според сведения, предоставени от българската полиция. По нареждане на деветнадесетомайското правителство. Дирекцията на полицията старателно отговори на запитванията от страна на Франция, Югославия и Интерпол.
Отговорните фактори в Белград се ограничаваха да искат само „морално удовлетворение“, защото се бояха от външнополитически усложнения които биха застрашили „единството на държавата“ Югославия се подкрепи най всеотдайно от Франция и Турция, а Унгария бе енергичне защитена от Италия. Твърде двузначно бе становището на Вилхелмщрасе, което уж проявяваше разбиране спрямо желанието за „пълно изясняване на престъплението“, обаче убийството засягало „криминалната област“ и било дело на „отделни терористи“. Вероятно германското Външно министерство не бе запознато с тайните ходове на Изследователското бюро, а и да бе посветено в акцията, сигурно пак щеше да твърди същото. Химлер се възползва професионално от документалния филм на един американски оператор, заснел случайно подробностите на атентата, който бе поръчан и „прожектиран стотици пъти в Гестапо, за да се изследват методите за най-сигурната охрана на Хитлер от терористи“.
На 10 декември 1934 г. Съветът на ОН се обяви за борба против политическия тероризъм и настоя унгарското правителство да докладва относно взетите превантивни мерки. След изслушването на доклада не се стигна до нови дебати. За удовлетворение на звенарското правителство България остана извън центъра на разгорещените взаимни обвинения. Ръководството на ВМРО не се произнесе официално за участието в атентата, предпочитайки да бъде в сянка. Хърватският национален конгрес изпрати на 29 ноември 1934 г. послание до Съвета на ОН, в което разясни, че ударът в Марсилия е напълно заслужен отговор на „дългогодишните репресии на тирана“. Всяка страна остана на своето непоколебимо становище.
Черноземски загина, но бяха живи неговите ръководители. Три дни след атентата, на 12 октомври, Софийският военнополеви съд започна издирване на отклонилия се от следствието Ив. Михайлов, повтаряйки неговите особени белези: „Умоляват се всички военни, полицейски и административни власти при залавянето му да го предоставят в съда.“ От един месец търсеният бе вече в Турция. Чак на 15 ноември „Държавен вестник“ отбеляза, че той „е сега в неизвестност“. Съобщението се потрети на 5 декември. Трябваше да се затвърди впечатлението, че деветнадесетомайския режим изпълнява международните си задължения особено с оглед на отношенията с Югославия.
Смъртната присъда, произнесена срещу Ив. Михайлов, формално не бе свързана с Марсилския атентат. Осъден на смърт бе и неговият заместник Г. Настев, когото полицията успя да открие и арестува. Изпълнителният комитет на ВМРО заяви, че ако Настев бъде екзекутиран, за възмездие ще бъде убит министърът на външните работи Коста Батолов.
Образуваното на 22 януари 1935 г. првителствво на генерал-лейтенант Пенчо Златев реши да бъде „по-справедливо“ в прилагането на наказателните мерки, като незабавно интернира група „протогеровисти“, а по-късно освободи 44 михайловисти. Въпреки че сближението с Югославия не се сне от външнополитическата програма, бе изрично подчертано, че то трябва да се основава върху „взаимното зачитане и равноправното третиране като отделни самостоятелни държави“. Необходимо е да се отбележи, че отделните групировки в ТВС проявяваха различно отношение към ВМРО. Докато привържениците на Д. Велчев, свързани пряко със звенарите, бяха упорито непримирими против михайловистите, другите съюзни офицери нямаха доверие и на протогеровистите.
Твърде показателен за отношението на властите към ВМРО е фактът, че в издадената през 1936 г. „Българска енциклопедия“ нарочно не са отбелязани личностите на Ив. Михайлов и Вл. Черноземски за разлика от благоприятните сведения за „техните жертви“, убити „от българина Владимир Георгиев - агент на хърватските усташи“. Названието ВМРО трябваше да бъде забравено, без да се посочи с какво би могло да се запълни нейното място в политическия живот на българското общество. По принцип цар Борис и неговото правителство не можеха да позволят, нито да одобрят посягането върху живота на коронована особа, та дори това да е кралят на Югославия. Личностите на монарсите бяха „неприкосновени“.
Югославската служба за сигурност нямаше намерение да се откаже от унищожителна разправа с водача на ВМРО. След като турската полиция разкри заговор, организиран от югославското генерално консулство в Цариград с цел убийството на Ив. Михайлов в началото на април 1938 г., на 10 май българският пълномощен министър в Анкара Тодор Христов съобщи: „Турското правителство е решило да улесни Михайлов да напусне в най-скоро време турската територия“. Министърът на вътрешните работи Шукрю Кая помоли чрез Т. Христов да се амнистира Ив. Михайлов или да му се издейства виза за САЩ. Българският дипломатически представител се задоволи да напомни, че „Михайлов е осъден от българските съдилища на най-високото наказание и при това положение българската държава не може да предприеме абсолютно нищо в негова полза“. И през следващите дни турският министър продължи да предупреждава, че ако Ив. Михайлов бъде убит от агенти на Белград, за това ще носи вина и правителството в София, понеже не се е вслушвало в неговите думи и „е изоставило Михайлов“. Т. Христов се впусна да обяснява, че „въпросът е много деликатен и много труден и едва ли моето (българското - б. а., Г. М.) правителство би намерило основание и възможност да предприеме нещо по него, и то в препоръчаната посока“.
Пълномощният министър се обърна към министърпредседателя Георги Кьосеиванов с доклад, започващ сс многозначителните думи: „Само в един екземпляр. Лично - строго поверително!“ Както и трябваше да се очаква, отговор не се получи. Узнал това, на 18 май 1938 г. Шукрю Кая запита: „Значи у вас са решили да го (Ив. Михайлов - б. а., Г. М.) игнорират?“ Т. Христов бе определено кратък: „Изглежда, че официалното становище е това. То е, струва ми се, и най-правото.“ Повече въпросът не се повдигна. Правителството на Кьосеиванов, подписало на 24 януари 1937 г. пакта за „вечно приятелство“ с Югославия, се пазеше от всякакви подозрения по отношение на забранената в страната ВМРО.
Амнистията последва в твърде условна форма едва през пролетта на 1941 г., когато рухна „творбата на краля обединител“.
На 4 октомври 1942 г. цар Борис сподели с командващия 5 армия в Скопие генерал-лейтенант Васил Бойдев, че възнамерява лично да покани Ив. Михайлов да се завърне и да забрави годините след деветнадесетомайския преврат: „Було на миналото и работа за Родината.“ Но недоверието и враждата бяха толкоз здраво вкоренени, че ръководителят на „саморазтурилата се“ ВМРО предпочете да остане в Загреб, откъдето Ан. Павелич управляваше Хърватско с такава „желязна ръка“, за която дори крал Александър би могъл да му завижда.
* * *
Премахването на крал Александър бе тежък удар върху неговата раздирана от междунационални противоречия монархия. Въпреки подкрепата на външни сили задълбочаването на вътрешнополитическата криза не й предвещаваше дълго съществуване. Участието на ВМРО увенча с успех Марсилския атентат. Тя гръмко доказа, че провъзгласеното от деветнадесетомайци „саморазтуряне“ е лист с няколко никого не представляващи подписа. Цар Борис и звенаролигарското правителство загубиха най-авторитетния си партньор в започналото „южнославянско сближение“. В стремежа си да заобиколят и отложат македонския въпрос те се натъкнаха на упорита съпротива. Дворецът и „отговорното правителство“ искаха или да държат в ръцете си т. нар. неотговорни фактори, или да ги заличат.
Международният отзвук на атентата бе толкова силен, че в Белград се побояха да не би да се потърсят корените на кралеубийството. Владетелят, който още през Балканските войни (1912-1913 г.) бе водач на великосръбските кръгове, който лично бе издевателствал при „сърбизирането“ на българското население във Вардарска Македония, който бе оповестил на света, че там, в т. нар. Южна Сърбия, няма българи, бе застигнат от справедливо възмездие. Напразно придворни историци и подкупни вестникари лееха мастилени сълзи за „жертвата“ в Марсилия и се надпреварваха да хулят нейния „палач“. Неутешимите мъки на вдовиците и сираците на тези, върху чиито кости бе издигнат тронът на Караджорджевичите, бяха необоримите свидетели на народното обвинение. Достатъчно е само да се напомни кървавото начало на последното властване на тази сръбска династия: на 29 май 1903 г. в Белград бе убит заедно със съпругата си един друг крал - Александър I.
В подготовката и извършването на Марсилския атентат и особено в неговите международни последици вложиха преки и косвени интереси различни сили. ВМРО имаше най-старите и най-големи сметки за разчистване с краля-диктатор, и то много години, преди да стъпи на власт фашизмът в Рим, преди да се образува „Усташа“ и преди провъзгласяването на Третия райх. И ако тя забави изпълнението на неподлежащата на давност смъртна присъда, възпираха я главно външнополитически съображения, вдигнати от деветнадесетомайския преврат.
Преследвана в Югославия и Гърция, обявена извън закона и в България, ВМРО отвърна със смъртоносните изстрели срещу своя заклет враг, политически приятел на новите й врагове. Така че между събитията, станали на 19 май и на 9 октомври 1934 г., съществува причинно-следствена обусловеност. Крал Александър бе убит от куршумите на войната, която звенарите и лигарите обявиха на ВМРО. Мнозина очакваха да чуят тези изстрели в България, обаче те проечаха при посещението на високо равнище в Марсилия, за да прогърмят по-надалече, чак до висотите на голямата политика.
Край
