Има дати, за които не е необходимо да си спомняме всяка година. Или ако си спомняме, то да бъде за поука на младите. Датата 10 ноември 1989 г. вече е на достатъчна историческа дистанция, за да се кажат някои неща без заобикаляне. 10 ноември на събрания на СДС бе определяна като разделителна линия между тоталитаризъм и демокрация, на събрания на БСП – като преход от еднопартийна към многопартийна политическа система. Лично аз съм на мнение, че на тази дата в България започна „Велика криминална революция“, която продължава вече 35 години. Започна преразпределяне на власт и собственост, от което се възползваха по-агресивните и по-склонните да заобикалят законите граждани. С лозунга, че „частната собственост прави човека независим и свободен“, всички те се нахвърлиха на общонародната, на държавната собственост, от която до този момент бяха само пощипвали. Българското общество отначало се раздели на комунисти и антикомунисти, после на червени и сини и накрая на бедни и богати. Сега богатите искат да узаконят „горещите“ си пари и станаха защитници на приватизацията и законността. Вълчите закони, или по-точно беззаконието на първоначалното натрупване, хвърлиха в дълбоко отчаяние хората, които с труда си бяха построили съвременна България. Те продължават да търсят отговор на въпроса: „Защо стана така? Защо тези, които се целеха в комунизма, улучиха България?“. Може би защото и тя не се о каза истинска.
На този въпрос и днес, 35 години след 10 ноември, няма еднозначен отговор. Българинът избра „демокрация“ вместо всеобща трудова заетост и приличен жизнен стандарт. Оказа се, че свободата на словото и свободата на пътуване зад граница не пълнят хладилника. От демокрацията се възползваха по-агресивните и престъпни наши сънародници. Едно нещо е сигурно. Българският народ, получил демокрацията на тепсия, се оказа неподготвен за нея.
От паметните дни около 10 ноември 1989 г. измина доста време и се смениха няколко вълни „демократи“, всяка от които изяждаше предишната. Аз имах историческия шанс да бъда участник в събитията от първата вълна като председател на Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ). На 10 ноември дружеството провеждаше третия си митинг в Южния парк. Нещо витаеше във въздуха. Имахме чувството, че събитията, които течаха в Източния блок, ни засмукват и че предстоят събития, в които ще се окажем участници. Към края на митинга някой донесе вестта за свалянето на Тодор Живков, посрещната с въодушевление.
Започнахме да се шегуваме, че ако на бившия Първи му бъдат нарушени човешките права, НДЗПЧ ще се застъпи за него. Уви, шегата много скоро стана истина!
По-късно се разбра, че на пленума на ЦК на БКП Тодор Живков не е бил свален, както всички предполагахме, а макар и формално, сам си е подал оставката като генерален секретар на БКП. Разбира се, това не е било само негово хрумване, защото се предшества от среща на Петър Младенов с Михаил Горбачов в Москва (на връщане от Китай) и в Букурещ, както и от усилени совалки на съветския посланик Виктор Шарапов в София, включващи срещи и със самия Живков.
Когато през юли 1990 г., вече като народен представител от СДС в 7-ото ВНС посетих Тодор Живков в Бояна, той ми подаде един документ, решение на ЦК на БКП с дата 13.11.1989 г., в който пишеше, че на др. Живков се изказва благодарност и минава в пенсия с всички блага, полагащи се на държавен глава: вила, луксозна лимузина, охрана, медицинска сестра и др. Т. е. денят на истинската промяна не е 10 ноември, а един от дните между 13 и 18 ноември. Едва тогава „реформаторското“ крило в Политбюро изглежда надделява. Излиза че „реформаторите“ Андрей Луканов, Петър Младенов, Георги Атанасов са извършили един вътрешнопартиен преврат. Те поеха определен риск и събитията у нас дори изпревариха „нежните“ революции в другите източноевропейски страни. На 18 ноември Т. Живков вече нямаше нищо от това, с което беше пенсиониран, даже беше под домашен арест. Армията остана в казармите. Веднага трябва да се каже, че ако през ноември 1989 г. Живков беше достатъчно здрав, Андрей Луканов и Петър Младенов нямаше да имат шанса да оцелеят политически и сигурно щяха да заминат като посланици в страни, в които в миналото хората са похапвали човешко. Промяната можеше да бъде направена единствено от горе, защото репресивният (и правозащитен) апарат на партията-държава беше много силен, а организирана опозиция просто нямаше. Протестът срещу системата на г-н Стефан Савов например по тоталитарно време се изразявал, по негови думи, в обиколки по Великден около храма „Св. Ал. Невски“ със запалена свещ в ръка.
Еуфорията от смяната на Тодор Живков в дните след 10 ноември беше голяма и никой не предполагаше, че в някои столични квартири се плетат интриги и задкулисни ходове. НДЗПЧ, което тогава наброяваше 10 000 членове, настояваше за незабавен митинг в подкрепа на промяната още в понеделник на 13 ноември. Движението „Екогласност“ (Деян Кюранов) и Клубът за гласност и преустройство (Петко Симеонов, проф. Иван Николов, Анжел Вагенщайн) обаче настояваха за по-сериозна подготовка на митинга и оглеждане на речите на ораторите. Двамата със секретаря на НДЗПЧ Костадин Георгиев бяхме против цензура на речите и дори заплашихме, че ще свикаме паралелен митинг в Южния парк. Накрая ние склонихме митингът да се отложи за 18 ноември, а комунистите от Клуба за гласност и преустройство – да не ни четат предварително речите. Антиживковското, сиреч прогорбачовско, крило в БКП спечели време на разположение, а на огромния митинг в събота, на 18 ноември, получи и желаната подкрепа. Дали тези хора са били сугестирани от Главния разрушител на системата Михаил Горбачов, можем да разберем само от техните мемоари. Според мнозина анализатори промяната можеше да бъде забавена, но не и предотвратена. Разрушителните процеси бяха задействани от „ликвидационния съвет“ на СССР в състав: Михаил Горбачов, Александър Яковлев и Едуард Шеварднадзе. За тях бившият и настоящ дисидент Александър Зиновиев написа статията си: „Трябва да бъдат разстреляни за 24 часа! И след това да говорим за всичко останало.“
И така, промяната започна на 18 ноември. На митинга в София пред храм-паметника „Св. Ал. Невски“ моя милост, Румен Воденичаров, от името на НДЗПЧ повдигна въпроса за преименуването на мюсюлманите и беше освиркан. Другите оратори предвидливо прескочиха този абзац от речите си и бяха аплодирани. Интересът към нас беше много голям. Бяхме ли обаче истински дисиденти, за каквито ни приемаха хората, след като се бяхме активирали едва на четвъртата година от перестройката в СССР? Едва ли. Дисиденти, препатили за възгледите си, бяха Янко Янков, Петър Манолов, бай Илия Минев. Вътрешнопартийните дисиденти в БКП бяха повече: Стефан Продев, Желю Желев, Борис Спасов, Борис Димовски, Радой Ралин. За Петър Бояджиев, Ахмед (Меди) Доган и д-р Константин Тренчев може да се спори. Един дисидент преди всичко трябва да е патриот. Не милее ли за Родината си, неговият протест може да бъде мотивиран само от пари и кариера.
Лично аз не споделям клишето, че Държавна сигурност има определяща роля в процесите на прехода. Оказа се наистина, че не малко от новите демократи са сътрудничиели на тайните служби. Популярни станаха с агентурните си имена Николай, Бончо, Алберт, Гоце и др. Д-р Тренчев оставиха на мира, но аз притежавам написано от него лично съгласие да сътрудничи на ДС. Моето досие така и не откриха и измислиха версията, че се намирало в КГБ, въпреки че никога не бях ходил в командировка до СССР. По онова време всеки, който си позволяваше да изказва собствено мнение, биваше заподозрян като „свързан с тайните служби“ или като човек на някой голям партиец, седящ зад него. За разлика от другите аз съм лишен от чувство за самосъхранение и много от колегите ми подозираха, че нарочно ги провокирам.
Много често се изказва следната теза. Понеже опозиционните сдружения нямали решителен принос за 10 ноември, Луканов създал Съюза на демократичните сили за да имитира двуполюсен демократичен модел, т. е. „СДС е отгледан от БСП“. Лично аз не споделям тези внушения. Идеята за създаване на СДС беше лансирана първо от Константин Георгиев от нашето НДЗПЧ. Тя беше възприета от синдикат „Подкрепа“, движението „Екогласност“, „атомния“ отец Христофор Събев, студентите (Емил Кошлуков), Движение за гражданска инициатива, член 273 (Любомир Собаджиев) и Клуба на репресираните (Димитър Баталов). На няколко последователни събирания в квартирата на Георги Спасов (след изборите съветник на Ж. М. Ж.) беше родено СДС, а на 8 декември 1989 г. в Института по социология на ул. „Московска“ бяха избрани и представителните лица на коалицията (Желю Желев, Петър Берон, Георги Спасов и Румен Воденичаров). Присъединиха се и някои от възстановените партии като БСДП (Петър Дертлиев) и ДП (Борис Кюркчиев).
Мене ме избраха за втори говорител на СДС и като такъв се появих само един път по БНТ, вечерта след митинга пред Българската народна банка на 20 януари 1990 г. През февруари същата година заминах по покана на „Хелзинкски наблюдател-Ню Йорк“. Когато се върнах на моето изборно място беше поставена чаровната г-ца Лияна Панделиева. Замълчах си и продължих като член на Координационния съвет на СДС. Категорично се противопоставих ДПС на Ахмед Доган да седне като самостоятелна трета страна на Кръглата маса. През април 1990 г. (преди първите демократични избори) в интервю с Калин Манолов за в-к „Студентска трибуна“ посочих, че мястото на хора като Доган е в затвора. Тези крайности на НДЗПЧ не се приемаха еднозначно от другите лидери на коалицията.
Андрей Луканов имаше връзка с членовете на Клуба за гласност и преустройство, но за отбелязване е, че точно този клуб на интелектуалци в началото не стана колективен член на СДС. Изключение правеха Жельо Желев и Петко Симеонов. По-нататък Луканов действително имаше възможност да влияе върху някои решения, които се приемаха в КС на СДС, в началото чрез Чавдар Кюранов, а след оттеглянето му през януари 1990 г., косвено чрез създадената контактна група на Кръглата маса, в която много напорист беше самопредлагащият се Димитър Луджев.
СДС загуби първите демократични избори за Велико народно събрание. Коалицията пресоли манджата с агресивни публикации и с картата на концлагерите. Хората с основание се плашеха, че може да се пролее кръв, ако демократите вземат властта от първи път. БКП наброяваше 900 000 членове и чувството за самосъхранение ги караше да поддържат партията-държава, от която бяха видели повече добро отколкото зло.
За по-малко от една година стана ясно, че коалицията СДС (създадена само за първите избори) е еклектика. Имаше формации, които искаха не власт на закона, а просто власт с позволени (в залата на ВНС) и непозволени (с натиск от улицата) средства, реституция и дясна политика, за които не бяхме говорили в началото. Новата конституция не им беше първа грижа, защото народните представители от БСП бяха мнозинство, а те искаха да бъдат на тяхно място. Свидетели сме какво направиха техните наследници, евроатлантиците, обявявайки 45-годишния еднопартиен режим за „престъпен“ и гласувайки тази глупост в българското Народно събрание.
От дистанцията на времето, струва ми се, имаме основание единствено да отбелязваме датата 10 ноември като преломна дата в новата история на България, дата на която злият дух беше изпуснат от бутилката.
За мнозина 9 септември 1944 г. е спорна дата. Но след тази дата беше построена съвременна България с цялата и инфраструктура, индустрия и световни постижения в селското стопанство, културата и спорта. А след 10 ноември имаме само обезлюдяване и разруха на икономика и институции, при това без война и без природни бедствия, за което всички ние, които тогава започнахме процесите, носим своята вина. Парламентарната демокрация се оказа скъпо удоволствие и засега не оправдава очакванията за бърз напредък. За и суверенитет да не говорим. Българите спечелиха твърде малко неща: една демократична конституция и погазвани в миналото човешки права като свобода на словото, свобода на вероизповеданията, свобода на пътуването зад граница. Но загубиха нещо много важно, а именно неприкосновеността на частната и обществената собственост. Няма неокраден българин през тези 35 години, а правото на лична сигурност остава дефицитно.
България изпадна в групата на бившите колониални държави, без суверенитет, изоставена от предишните си партньори и унижавана от сегашните си покровители. Като цяло българският народ загуби и в резултат на Великата криминална революция той попадна от властта на партията-държава в ръцете на банките и престъпния свят. Днес демокрацията е заплашена както от горе от авторитарен режим, така и от долу, от тоталния безпорядък в държавата.
Новият социален конфликт е неизбежен и за него няма да са необходими 45 години.
